ШУМОВЕ
Преди да излети, момичето зърна сплесканите зад стъклата лица на жените от канцеларията и сви презрително рамене. След скока от място кобилата го понесе в плавен галоп. Движението напред беше толкова чисто, че то не усещаще никакво задържане - нито от хора, нито от думи, нито от натрапчиви спомени в самотни дълги нощи… Искаше този успокояващ бяг да продължи безкрайно, да тупне без дъх на тревата, да лежи по корем, с кожата и всички части на тялото си да усеща стръкчетата, пръстта, острото и равното, ниското и дълбокото… Приведе се напред, обхвана като децата врата на кобилата и се остави на полета й над зеленото поле…
Унесът направи ездачката сляпа и глуха за опасността. Стресна я мощно призивно цвилене. Кобилата трепна и накриви глава в жест на внезапно вълнение. Момичето полетя през врата й, но се удържа с желязно стягане на юздечката и жестоки удари в ребрата на животното. Надигна се и видя силует на кон в далечината на полето. Кобилката изпръхтя и се стрелна натам. Момичето се залепи за гърба й и зачака неизбежното…
… Бясното препускане върху гърба на кобилата връщаше нощем в най-уязвимите органи на ездачката - колената и лактите. Но истинската причина за събуждането й, картината от онзи ден, я измъчваше с друга, неопределима и ненамаляваща болка. От притискането с длани я заболяваха и очите, но виденията не спираха, а се сливаха в една разширяваща се червена бездна. След червеното идваше тъмнина - без представи и без мисли. Този миг беше много важен и завършваше добре, ако тя успееше да се обърне по корем и забито във възглавницата лице. Тъмнината я успокояваше за дълго време, но излезеше ли от нея, пак потъваше във видението, вече не можеше да държи очите си затворени, зейваха белите варосани стени, подновяваха скърцането си от векове червеите в гредореда. Обхващаше я страх от безнадеждното потъване в дъното на желязното легло, където губиш воля да се бориш за освестяване в следващия миг…
Кобилата цвилеше късо, пресечено, гърлено в такт с потрепването на тялото си. Вече не тичаше силно, сигурна в неизбежната среща. Момичето щеше да присъства на чуждия празник без покана, но не можеше да избяга без опасност за себе си. Загложди го забравеното любопитство от детските години, когато се учеше да язди и пред очите му минаваше целият живот на хергелето от кротки работни коне. По-малките уж неразумни братя на човека не са по-малко майстори в ухажването и в родителските грижи. Сякаш за тях е видял Господ, за да каже: по-добре цялото стадо да загине, нежели една овца да се загуби… Не е спортистка, рисковано е да скача, без да е тренирала отдавна. Без натиск, с мека юзда поуспокои възбудата на кобилката, докато успее при лек тръст да се изхлузи от гърба й. Отдалечи се на безопасно разстояние, откъдето можеше само да наблюдава безучастно. Тези коне са от сой, това действие не им се полага заради чистотата на родословната линия, но тя не можеше да го предотврати. Двата гласа скъсяваха разстоянието, докато се слеят в шумно пръхтене с резки, бавно затихващи звуци.
… Нощем в просъницата ликуващите гласове гонеха съня й. Тя скачаше полугола и тръгваше от стая в стая, но старата къща само приглушаваше звуците, от което в тях сякаш навлизаха думи, придошли отвън, омесени с говора на дърветата и вятъра. Следваха я погледите на всички, които беше родила и приютявала до края им старата дървена къща. Най-много неудобства с любопитството към нейния неустроен отшелнически живот й причиняваше увеличеният семеен портрет: баща й - със смешните модни градски дрехи от трийсетте години върху едрата му селска снага, майка й - с широкопола лятна шапка и мрежа на лицето, всичко навлечено от атрибутите на фотографа. Селяни, дошли в града за важния момент - фамилното украшение на дома, те не можеха да потулят само очите си, хитри и насмешливи, отворени към друг свят, прострян между тях двамата. Тя изпитваше боязън от погледа помежду им, който приживе не бе доловила, който й казваше, че е зачената с любов. Обръщаше се назад заради усещането, че погледът описва обърканите й движения в безжизненото пространство около нея, струваше й се, че някаква сила я задържа да не падне при внезапен, необясним тласък вътре в нея.
Питащият поглед на родителите й проникваше и през мрака на безсъниците, откакто се върна уж за кратко в изоставената къща. В града не я забелязваше никой, познатите от следването и колегите й я смятаха за затворена, остаряла още на младост самотница. Някои дори й прикачиха глупавия прякор „невзривена граната” заради внезапния гняв по дребни според тях поводи. Погледът очакваше от нея изповед за натрупаната болка в душата й, той подсказваше, че ще прости всяка грешка в живота й, ще се усмихне при първата твърда стъпка, на която я е учил от детe. Майчините думи „Не се плаши от нищо” в миг прогонваха страховете й от хора и събития, които я плашеха по неясни и на нея самата причини, с нещо неизвестно, което не се е случило и може би никога няма да се случи наяве, освен в мислите й. Пречистването от страха не траеше дълго, но достатъчно до светлия лъч на утрото…
Тръгна обратно към селото против смътното си желание да остане. Връщаше се, за да не гледа щастието на безсловесните твари, но въпреки това се обърна и дълго следи играта им върху зелената трева. Спря чак когато забеляза как те вече драскат в луд бяг по лентата на хоризонта. Подире им вървеше и онзи, който беше отвързал жребеца от синджира. Тя знаеше, че той ще доведе жребеца на поляната, още като го видя да го извежда от конюшнята. С него никога не разменяха думи извън служебните. В града общи познати охотно разнасяха слухове за миналия му живот, но тя ги отбягваше не от съжаление или високомерие. Нали и нея, без да я познават, ленивците я одумваха по заведенията. Още не бяха надникнали в това почти слято с града селце, за да разнообразят историите …
Момичето се влачи дълго и бавно, за да не завари жените в канцеларията преди почивката. Даваха им безплатен обяд и бутилка охладено мляко от фермата. След това ще се приберат, преситени от клюки за нея, защото щяха да са чули през оградата на фермата лютите псувни на конегледача при завръщането на кобилката и жребчето.
… Момичето застана пак до прозореца, с гръб към леглото, долавяше тъмното дишане на градината по потрепването на листата й. Струваше му се, че различава и друг шум, мекия шум от кожените ботуши на онзи ездач, стопанина на фермата. Овладя я пак предчувствието от предишните нощи, че я наблюдават скрити очи. Не бързаше да дръпне пердето. Човекът в тъмното трябва да беше много сдържан, за да е способен дълго и спокойно да попива облия й силует в рамката на прозореца. Напук на неизживения свян, тя излизаше напред, за да освободи тялото си от сенките на стаята. Мразеше страха на този човек! След мъчителното чакане на разсъмване беше готова да се втурне натам, дето чуждият страх се бореше със себе си - отчаян, безволев да преодолее преградата, която сам си е поставил. Искаше да му помогне и облекчи мъчението му. Не я спираше нито собственият страх, нито собствената болка…Но този миг не идваше…
Сутринта дълго лежа върху завивките, както винаги, когато не можеше да вземе решение. Най-простото и лесното е да се качи на колата и да се прибере в града. Специалисти като нея не остават на улицата. Старата мома, ако губи себестойността си, повишава стойността си - това се знае на пазара. Предвидлив собственик бързо ще оцени качествата й. Старите познати, които още я забелязват, ще споделят зад гърба й, че е подивяла по-малко, отколкото са очаквали.
Жените пак си бърбореха безразборно. Притисната в своя ъгъл, тя търсеше между сведените им гърбове изход към далечното зелено поле. При дълго взиране зеленото се отпечатваше върху стъклата на прозорците, измамна оптична картина, в която тя откриваше летящия силует на кобилката…
