Димитрина Бояджиева

Виждаше я да репетира всеки ден на арената под купола на цирка: русо, стройно момиче, облечено в зелено трико - в продължение на няколко минути минаваше по опънатото стоманено въже от единия край до другия и обратно. Когато стигнеше средата, скачаше и се преобръщаше във въздуха - нейното бледото изопнато лице и русите коси засияваха, а той изпитваше вцепенение и ужас. „Ефирната Ла Донна” - така представяха номера й. За да поддържа форма от нея се изискваше невероятно съсредоточаване и почти нямаше личен живот. По това време той беше нает в същия цирк с договор за малък, незначителен зле платен номер на смешник, единствената му възможност за преживяване в чуждата държава. За в бъдеще се надяваше на нещо по-добро, но не знаеше точно на какво. Беше одухотворен, вглъбен в себе си, необщителен. Беше му абсолютно невъзможно да се сближи с някого от цирка. Тя първа прояви желание за близост, макар противоположността на характерите им да се виждаше от пръв поглед. Тя - изпълнена със жизненост и ентусиазъм, необичайно енергична и амбициозна. Той обичаше спокойствието, обичаше го така пламенно, както тя риска. Всяка промяна го ужасяваше. Шумните улици отвъд фургоните го плашеха. Не познаваше никого навън в чуждия град, не знаеше достатъчно добре езика.
Станаха удивително близки - обикаляха улиците, посещаваха забележителностите на града, ходеха по заведения. Беше им хубаво да са двамата. Едно нещо обаче го смущаваше. Неговите няколко опита за близост тя отблъскваше. Учудваше го, бе останал с впечатление, че тя преминава по въжето с невероятен плам не за аплодисментите на зрителите под купола, а за да бъде аплодирана пред него. Знаеше, че чувствата им бяха взаимни и все пак…
Още в началото на сближаването им тя започна да го увещава да опита да мине по въжето. Неуморно го увещаваше, не го оставяше на мира. Влагаше цялата си неизчерпаема енергия той да се реши да се качи на въжето. Не че не искаше, нито че нямаше желание, но не се решаваше. Само при мисълта да се качи на въжето изпитваше вцепенение и ужас. Един ден, обгърнала с ръце врата му, повдигайки се на пръсти, тя каза: „Ти трябва да победиш страха”! Със всичките си сетива той усети, че надеждата да я има, тя да му принадлежи, зависеше от неговия избор - да надвие страха. Докосвайки устните й, понече да я целуне - тя отдръпна глава, но притискайки тялото си към него, каза: „Победи го!” Порази го именно това „победи го”, подейства му като заповед и отчаяно попита: Ще ми помогнеш ли? А тя, все още притисната към него - добави: „Ти можеш”. Точно това, „ти можеш”, сега му се стори като избор. Разликата беше значителна - това вече не беше заповед да надвие страха, а обещание за обладаване. Именно тогава, разочарован, че не го допуска, го учуди, че желанието й той да се реши да мине по въжето е тъй ярко.
Трябваше да се реши. Само това му оставаше.
Колкото и да се страхуваше, все пак се реши. С нейна помощ след много опити, надви вцепенението от ужаса само и само да види тя, че му се е отдало да го направи. И когато трябваше да го направи сам, без нейна помощ, изобщо не можеше да прецени какво става с него. Вече не си спомняше, не можеше да си спомни как е стигнал до стълбичката, как се е покачил с изтръпналите си крака. Вкопчил се силно, се покатери до въжето. После се изправи. С изпънато тяло и разтворени ръце успя да направи първата крачка по въжето, но не знаеше все още дали тя се е качила на отсрещната страна, ще тръгне ли към него по въжето, за да го посрещне по средата, или ще го остави сам да върви до края. И в този момент, когато той си мислеше, край, полетях, изгубих всичко, разбра, че е стигнал средата на въжето. Макар да я видя на отсрещната страна, все още не знаеше ще тръгне ли към него по въжето, за да го посрещне, или изгубил равновесие ще се наложи да скача сам както при репетициите, прелитайки, разсичайки въздуха, за да падне там долу в мрежата. С изпънато тяло, с разтворени ръце той продължи - ударите на сърцето му отекваха в цялата вселена, чуваше бучене на морета, срутване на планини, а под него пружиниращото стоманено въже.
Точно това, че не го посрещна, успя да мине въжето докрая и да стигне до нея. Достигнал целта, почувства ръцете й, ръцете, които държеше, за да могат те да държат него. И така долепени един до друг, преплетени един в друг, по лицата им пробягна усмивка: Той може! Той победи страха! Навън слънцето грееше, беше юни и сякаш всичко беше в унисон с победата - и автобусите, и забързаните хора и къщите със отворени прозорци. Тя го държеше здраво подръка и вървяха в слънчевата светлина. Вървяха леко и засмени - той беше победил.
В средата на октомври импресарио й предложи да изпробва уменията си под купола на друг цирк. Заслепена от блестяща кариера, тя прие предложението. Когато му съобщи, като твърде горд, той не се опита да я задържи. Нали разбирате, той е от онези мечтателни, сантиментални чудаци, а тя - жизнена и жадна за приключения. Всеки ден получаваше есемеси: „Мисля си за теб и те желая…” Не се усъмни в постоянството й, но не се осмеляваше да поиска новия й адрес. Би трябвало тя сама да се сети. Беше напуснал цирка, когато разбра много късно от нов есемес, за да може да отиде, че тя ще играе в съседен град. Разочарован, че не се срещнаха, се учуди, че споменът е все тъй ярък. Имаше своите незначителни приключения и не се опита да я види отново. Може би от скруполи: тя преминава по въжето с невероятен плам… Страхуваше се да не бъде отхвърлен. Не че тя бе престанала да мисли за него. Случваше й се по средата на въжето, докато прави салтомортале да си помисли, че той може да е сред зрителите.
Макар никога да не сме достойни напълно за съдбата си, пътувайки най-сетне един към друг до Лион, без да са се уговаряли, бе необходим цял водопад от съвпадения, за да се видят: Тя да разполага с един свободен ден между представленията си и да й хрумне да отиде до Лион, за да се разсее, а именно този ден него да го викат на интервю за работа в Лион. Тя слезе в Лион към десет. Докато пи чаша кафе в освежаващата прохлада на Катедралата и се наслаждаваше на орнаментите и блестящите цветове на купола, пожела той да е тук. Извади джиесема си от чантичката и набра номера му. Уви, джиесемът му беше изключен. Неговото интервю, започнало в десет, се проточи и свърши едва към два. Обядваха в един и същи ресторант по различно време. Докато се разхождаха из града, всеки си мислеше: ако сега бе тук…
По едно и също време се върнаха на автогарата. Тя си беше запазила място в автобуса за Марсилия в шест, но пристигна толкова късно, че остана за следващия и разсеяна, недоволно гледаше отпътуващите автобуси. Вече качен в автобуса си за Ница, той чакаше да потеглят. Ако беше погледнал през прозореца, можеше да я види. Навярно щеше да се втурне към нея, без да разсъждава и тогава…
Но той не гледаше навън. Четеше във вестника футболната прогноза за мача Ница - Марсилия.