ЗМИЙЧЕТО
Напоследък Катерина се оплакваше от болки в стомаха. Особено се засилваха те, когато вечер се събираха всички около софрата. И тя, като малките си братя, сядаше направо на земята. Столчета имаше само за родителите й, но майка й много рядко ги използваше. Понякога казваше:
- Що да сядам на столче, нека да стои там, може да дойде някой и току - рече, че ни е притеснил. - И сядаше, прегъвайки единия си крак.
Отначало болките на Катина, както я наричаше майка й, можеха да се понасят, но с времето ставаха остри, сякаш нещо я хапеше отвътре. Една вечер, колкото и да беше гладна, троха не сложи в устата си, а и не можа да спи. Майка й няколко пъти влизаше в стаята да я вика, праща и брат й Христо, но нищо не помогна. Баща й Васил смръщи вежди и едва чуто рече.
- От що ще са тези болки. Днес не се измори толкова, да речеш, че се е озорила, не е.
И нищо повече не каза, но когато се прибра в стаята при жена си още с влизането натърти на думите, че ще трябва утре заран да я заведе при хекимена бай Иван, той наместваше изкълчени крака, счупени ръце, но кой знае, може и затова да помогне.
Сутринта още по тъмно стана, издои овцете и двете крави, изкара ги на поляната, откъдето щеше да мине овчарят и краварят, подбрали селския добитък и отиде в дома на бай Иван. Така му викаха открай време, още откакто дойде от Румъния с многолюдното си семейство да живее в тяхното село. Вървейки, си спомни, че лятото тогава беше много горещо. Селската река пресъхна и животните останаха без вода. Васил случайно беше в селото, а не на къра. Пришълецът дойде с една изписана каруца и два хубави коня, които спряха насред селото. Бай Иван поздрави и попита къде се намира кметството. Застаналите под дебелата върба Стойко и Петър повдигнаха рамене, от което не се разбра какво искаха да кажат. Тогава бай Иван се позавъртя из мегдана и тръгна към малката сграда на кметството. Той беше висок и строен. Личеше, че е работлив човек.
От тогава изминаха повече от десет години. Семейството заживя накрая на селото, близо до реката, където през лятото се чува невъобразим шум от песен на птици, накацали по дърветата около нея, или рев на животни, дошли на водопой.
С тези мисли Васил се опря на оградата на дома на бай Иван, извика името му и зачака. Извика и втори път, и тогава голямото куче Караман раздвижи тежкия синджир, на който беше вързан и залая. Васил извика трети път. Ако беше вкъщи, стопанинът щеше да се покаже. И наистина, някъде в къщата хлопна врата и на прага застана бай Иван. Извика на кучето да млъкне. Отиде до стобора и попита Васил какво има, та толкова рано е дошъл.
- И аз не знам, какво да ти кажа, и как да ти обясня. Имам щерка на десет години. От известно време се оплаква от болки в стомаха. От какво е, от що е, не мога да ти кажа, но ако можеш, помогни ми.
Бай Иван го загледа продължително и само отговори.
- Знаеш, че ако беше крак, ръка, ако беше нещо, което мога да видя, сигурно щях да помогна, но тези болки, за които говориш…!? Нищо, нека опитам, доведи я утре заран по това време. От едно село сме, ако е рекъл Господ, ще помогна. Но нищо да не е яла, чуваш ли ме, нищо!
На другия ден Васил доведе Катерина. Влязоха вкъщи, жена му Елена вече беше измела двора, а той извел овцете на поляната и тъкмо бяха седнали и говореха за кърската работа, която днес ги чака, когато чуха, че някой вика.
Първото нещо, което бай Иван забеляза, беше болнавия вид на момичето. Бледото му лице беше изпито, само едни очи имаше.
Докато идваха насам, баща й разправи за него. Каза й, че бай Иван е добър човек, че отдавна помага на хората от селото и че не бива да се плаши от него. Каквото направи днес с нея, все ще е за добро, може пък и да помогне.
Елена посочи леглото и Катерина да легне като я помилва по малката главица. Вдигна роклята й до главата, и я зави с някакво одеало. Бай Иван се приближи и едната му ръка започна да се движи бавно от гърлото, слизайки до стомаха й. Отново повтори това движение и ръката му натежа на болното място. Той се изправи и се обърна към Елена.
- Веднага свари един котел с мляко, каза й той с глас, нетърпящ възражение.
Двамата мъже излязоха да изпушат по цигара, а Катерина се заигра с котката, която беше влязла безшумно при тях.
Когато млякото беше готово, бай Иван донесе едно въже:
- Сега ще трябва да те вържем на дървото с главата надолу, ще сложим и кърпа на очите ти, та парите на млякото да не влизат в тях. Не се противи, за твое добро е.
Баща й Васил нищо не каза, погледна Катерина, лицето й беше спокойно. В този дом й хареса, но какво точно и тя самата не знаеше, само реши, че трябва безропотно да се подчинява. Нали баща й на идване й каза, че каквото и да направи бай Иван, все за нейно добро ще е.
Баща й я повдигна, а бай Иван се качи на дървото и върза здраво краката й, като предварително ги омота в памучна дреха, а след това на няколко пъти провери добре ли е затегнал въжето. След това й каза да отвори широко устата си, а те ще й кажат кога да я затвори. Тя нищо не виждаше, само й замириса на току-що сварено мляко. Чу по едно време котката да мяучи усетила вкуса му, и как жената на бай Иван я изгони. Да не я болят очите, тя ги затвори, парата на свареното мляко попиваше в косите й, в дрехите й. Изведнъж нещо я погъделичка в стомаха, след това усети, че това нещо се движи към гърлото й, от което тя се задави, тялото й започна да се гърчи и точно в този миг движещото се цопна в млякото. Чу само как двамата мъже едновременно извикаха „Какво е това?” След което бай Иван подкани притеснения й баща да дръпнат котела встрани от нея и го покриха. Той я хвана за раменете да не падне, докато бай Иван й отвръзваше краката от дървото.
Когато я откачиха, дойде Елена и я заведе вкъщи, а двамата мъже отидоха да видят змийчето, което беше паднало в горещото мляко. То се беше свило на кълбо и не мърдаше. Бай Иван го извади с една кука, побутна го няколко пъти и като се увери, че не е живо, го зарови встрани от дървото.
