Димитър Симидов

Ти не каза - прости! - не прошепна на укор словата.
И пред нас се разстла горестта на печалния ден;
мойта нежна любов бе за тебе молебствие свято
сред безсънната нощ на посърнала радост и свен.

И когато сами - в пролетта на разцъфнало щастие
ние пихме сласт от нектара на много цветя,
не възкръсна ли в нас - пред потира на свято причастие
замечтаната скръб на погребана рано мечта?

Ще прозрели в тъмата на нашите знойни неволи
да проблесне луча на притихнала трепетна сласт?
Сякаш чувам за мен във душата ми някой се моли
и ридае скован във плена на безименна власт.

Днес ме мами, зове ме незнайно могъщата сила
и угасват звездите на пъстрия звезден покров:
зарад миг озарен от светлик на далечни светила,
ще ти дам вечността на една безначална любов.

сп. Листопад, г. 2, кн. 5, 15.11.1919 г.