Красимир Бачков

Чешмата в кухнята не бе стегната и капеше монотонно. Това „кап – кап –кап” направо дълбаеше мозъка му.
- Мария! – изръмжа с още сънен глас той. От другата стая не се чу никакъв отговор. Снощи малкият плака до късно и сигурно жена му сега спеше. На хлапето му никнеха зъбки и бе станало нервно и злоядо. Той въздъхна ядосан. Налагаше се да стане и сам да затвори проклетата чешма. Надигна се с неохота и бос зашляпа по студения под. Едва като затегна докрай кранчето, се сети, че още миналата седмица жена му го бе помолила да го оправи или смени. Капките продължаваха звучно да отекват върху ламаринената мивка. Той погледна към леглото под прозореца на кухнята, където спяха жена му с детето. Тя го бе гушнала и спеше с някаква уморена усмивка. Дори не се бе завила като хората. Гърбът й бе отвит и показваше меката извивка на ханша под нощницата. Той се облиза и още веднъж въздъхна. Главата го болеше ужасно. Снощи бяха прекалили с момчетата. Колегата му Геро казваше, че в подобен случай няма нищо по-добро от един здрав секс. Без да се замисля особено, той се намести зад жена си и я обхвана с ръце. С мъка тя отвори очи и сложи пръст пред устните си:
- Шшшшшт! Ще събудим Ивчо.
Той я завъртя към себе си и зарови лице в гърдите й. Уханието на мляко и чиста женска плът го замая. Плъзна ръка надолу, но в този момент детето се размърда. Жената се стегна и отблъсна ръката му. Надвеси се над бебето и леко го целуна по челото. То примлясна и най-неочаквано се разплака. Тя го взе на ръце и започна да го успокоява:
- Няма, няма, няма! Слушай бебо, слушай! Лош тати, лош тати! Няма, няма, няма!
Детето се успокои и отново заспа. Жената се отпусна на леглото, без да пуска малкия от ръцете си. В очите й се четяха примирение и тъга. Мъжът се надигна и я изгледа намусен. Главата го защрака отново. Той се върна в спалнята и включи компютъра. Пресегна се към нощното шкафче, където от снощи стоеше наполовина празна бутилка бира. Надигна я. Беше топла и изветряла. Потърка порасналата брада по лицето си и припряно се облече. На излизане жена му го помоли да купи памперси, хляб и прясно мляко. Той изръмжа в отговор и хлопна силно вратата.
Сам не разбра как стигна до морския бряг. В топлият минерален басейн вече се киснеха трима дъртака. Навярно тук бяха спали. Много клошари разчитаха на този басейн за личната си хигиена. На няколко метра от басейна, навътре в морето, бавно плаваше цяло ято лебеди. По-навътре от тях бяха пръснати малки бели чайки, гларуси и няколко корморана. Освен заради вливащата се топла вода, птиците идваха и заради събиращата се тук дребна риба. Той ги погледа известно време, после бавно закрачи по пясъка на плажа. Мартенското слънце надникна зад разпилените по небето облаци, но студеният вятър все още не допускаше илюзията за пролет. Пред него някакъв скитник бе запалил огън и нещо ровеше в него. Вероятно бе откраднал медна жица и сега гореше изолацията, за да я продаде. И друг път бе виждал подобна картинка. Като наближи обаче, разбра, че човекът не е скитник. Гореше не медна жица, а книга. Беше възрастен очилат мъж, добре избръснат и облечен в палто от кашмир или камилска вълна. Методично късаше листите на дебела книга и ги пускаше в огъня. Някои от тях, вече запалени, хвръкваха подемани от вятъра и се носеха над плажа и водата като огнени птици. Привлечен от странната гледка, той спря и загледа ритуала на изгарянето.
- Ела! – повика го възрастният мъж. – Ела да се стоплиш!
Той бавно приближи и клекна до подпалвача. Разпери пръсти над огъня. Забеляза, че книгата бе учебник. Въпросително погледна към възрастния мъж, а той се усмихна виновно:
- Учебник по квантова физика. Аз съм го писал. Иначе не бих го сторил!
- И защо?
- Защото вече няма смисъл!
- Кое?
- Всичко.
Двамата замълчаха. След малко подпалвачът се сепна и като се изправи, старомодно се представи:
- Професор Николай Тодоров! Приятно ми е!
- Георги! – отвърна той, без да става.
- Сигурно се чудиш защо в понеделник сутринта някакъв смахнат професор сам гори учебника, който е написал? При това на плажа!
- А, що? Не ми е чудно! Все пак сме в България.
- Даааааааа – усмихна се тъжно професорът. – Това обяснява нещата. А би ли ми казал, защо ти си тук, Георги?
- Трябва ли?
- На мен лично не. Но на теб може и да е нужно.
- Нещо не върви напоследък. Исках малко вятърът да ми продуха главата.
- Други желания имаш ли?
- Що? Да не би да ги сбъднеш?
- Само кажи!
Георги се усмихна. Професорът май наистина се бе смахнал. Сякаш прочел мислите му, той отвърна:
- Не се притеснявай! Не съм луд. Просто си кажи желанията!
- Ей така?
- Защо не?
- Хм! Защо пък не? – Той загреба пясък и като го пропускаше бавно между пръстите си, започна да изброява: – Да не живея повече на квартира! Да си имам свой дом! Да стана шеф на дизайнерите в нашият отдел! Да получавам заплата колкото шефа! Да карам нова кола! Да заведа жена си на екскурзия в чужбина! Секретарката на шефа да ми стане любовница!
- Друго?
- Що, тия малко ли са?
- Абе не са, ама като гледам, тях и сам ще си ги сбъднеш! Човек като знае какво иска, намира и начин да го постигне. Лошото е, че желанията ти са незначителни, да не кажа глупави. Някой казвал ли ти е, че си серсемин, Георги?
- Баща ми, като бях ученик едно време. Защо?
- Защото си такъв. Прощавай, но съм длъжен да ти го кажа! Обстановката го изисква! – той завъртя ръка към морето, огъня и небето с разкъсани бягащи облаци. – Погледни! Обградени сме от истински велики неща! Ние с теб сме като тия песъчинки, дето ги сипеш с ръката си. А времето минава ужасно бързо! И за нищо не стига! Дори само за да разберем, че сме част от голямата природа. И се оказва, че сме дребни като мравки, а желанията ни също. Това е жалко! А в природата жалки неща няма. Ако в момента са такива, те се променят и изчезват. Разбираш ли?
- Какво?
- Разбираш ли защо те нарекох серсемин, Георги?
- Не. Какво общо имам аз с природата?
- Именно! Ако имаше големи мечти, а не дребни желания, щеше да си част от великата природа! А сега нямаш нищо общо, защото мераците ти са глупави и смешни. Ти дори не осъзнаваш, колко щастлив можеш да бъдеш, ако помислиш малко и за душата си!
- Чакай! – прекъсна го Георги – А ти защо късаш учебника, който си написал?
- Защото и аз съм серсемин като теб! Някога и аз така се стремях към пост, слава и пари. И взех, че откраднах труда на друг учен, като го представих за свой. А сега разбрах, че не си е струвало.
- Защо? Хванаха ли те?
- О, не! Знаеш ли с колко серсеми е пълен светът! Ужас! Дори ме наградиха за това.
- И какъв е проблемът тогава?
- Проблемът съм самият аз! С чужди мечти и чужд труд, живях чужд живот и едва сега разбрах, че не си е струвало. Прецакал съм се сам, както се казва. Сега съм скаран със себе си и вече нямам възможност да започна отново. А ти можеш…, момче! Можеш!
Професорът хвърли и последните страници от учебника в огъня и се изправи. Вдигна яката на палтото си и, без да се сбогува, си тръгна. След него вятърът посипваше песъчинки в дирите му. Скоро плажът щеше да е същият, сякаш никой не бе стъпвал по него.