АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ – „ДУША И ДУХ”
Душа и Дух
електронна книга
Избрани стихотворения
ОДА ЗА ВЛЮБЕНИТЕ
Презирам всички разстояния
между сърцето и ума -
от тях се раждат колебания,
започва не една злина
и между техните препятствия
умира не една любов…
Живот, огромен фронт за щастие,
ти може би си вечно нов,
защото раждат се Ромеовци
под най щастливата звезда.
За любовта и за идеите
те влизат в огън и вода
и в битката за всяка истина
ще станат въглени и прах.
Те, от съмнения пречистени,
вървят без страх, творят без страх…
Те ще се спъват в равнодушните,
но те не могат да ги спрат,
завистниците ще си шушнат и
ще вгарчат трудния им път,
страхливците ще разсъждават
дали е “редно” или “не”.
Ако е “редно”, то тогава
пред тях ще свиват колене.
А влюбените не пресмятат-
вървят със път, вървят без път-
оста са те, върху която
отколе се върти светът.
1963 г.
ИЗ „ШЕПА ЖИВА ВОДА” (1967)
КОННИК
Пак копита, копита, копита
ме събуждат във късите нощи.
Един глас неспокоен ме пита
онзи буен хлапак ли съм още,
който тичаше след пеперуди
и замръкваше в чужди градини…
Този същият глас ми се чуди,
че изминаха толкоз години,
а от тях вместо друго в наследство
съм запазил най-близка и своя
красотата на своето детство.
Ти, съднико, не знаеш какво е
да си вечно крилатия конник,
който надали сам си сънувал,
да разнасяш безсмъртната стомна
с младостта ти, която лекува,
с дързостта, че си винаги искрен,
че умееш да вярваш по много…
Този свят с пълно право ти иска
да си хляб, да си дъжд, да си огън…
Чуй, препуска попътният вятър,
не остава за мигване време -
нови кълнове пукат земята
и капчукът звъни като стреме.
—————————–
МЪЖЕ
Мъжете не сънуват от любов,
макар за нея често да говорят,
че образът й всеки час е нов
и той не може в сън да се повтори.
Те имат хоризонти женски устни,
но щом зашушне ароматен дъжд,
ръцете си като рала ще спуснат
и селяни ще станат изведнъж…
Ако засвири призивна тръба
и над земята се извие сприя,
оставили семейните легла,
със своите гърди ще я покрият.
Мъжете не сънуват от любов,
а тя ги изкушава многолика
и нейният нестихващ, властен зов
на смърт и на рождение ги вика.
—————————–
БЪДЕЩЕТО
О, бъдещето -
то е като бебе -
от ден на ден прохожда
във ръцете ни.
И като бебе то ни подражава,
от нас се учи,
без да го усетим.
А ние често, да останем чисти,
оставяме в калта
да стъпят други.
Понякога
сме малко егоисти,
понякога -
неискрени и груби
Понякога
за хляб и топла стая
угасваме и огъня в сърцето
и после търсим
топлина назаем
в гърдите си със тази шепа пепел.
А бъдещето -
то е като бебе -
от ден на ден прохожда
във ръцете ни.
И като бебе то ни подражава,
от нас се учи,
без да го усетим.
—————————–
БЪКЛИЦА
Моя яворна бъклице,
зад лицето ти писано
китки китни са втъкнати
и небе, размирисано
на зюмбюли и момини
сълзи, свети в очите ти -
младостта ли си спомни?
Напращяват гърдите ти
и повеждаш хорото,
пълна с виното, лудото,
на човека в живота
пак така става чудото:
зрее грозде, узрява,
кипва вино, лудее,
свойта песен изпява
и го търсиш къде е…
Твойта гръд като мойта
е за обич отворена,
твойта кръв като мойта
пие сила от корена
и във твойте и в мойте
очи са пренесени
хоризонти на пролети
и на зреещи есени.
И от тях земна мъдрост
в мен по капка се сцежда,
като младото вино
ме люлее надежда:
И от мене ще пият
яра сила до дъно-
за стрела и за песен
лък след туй да опънат.
—————————–
ОГЪН
Не искам да ти пиша,
но не мога.
Мълчанието твое ме боли.
Когато пламъчето стане огън,
тогава не се питаме дали
напразно този огън е запален.
Той лумва в жертвеника
на кръвта,
оставя във сърцето
пламък ален,
понякога пък -
само пепелта.
Несправедлив е, който го упреква
тъй лесно, че напразно е горял:
Той винаги на някого е светил
и непременно някого е сгрял.
—————————–
ЗАМРЪЗНАЛИЯТ ВОДОПАД
- Необичайна тишина -
ни клонче, ни снежинка пада.
Мълчи гората отстрана.
Но как? Къде е водопада?
Мълчат зъбатите скали,
мълчи притихналата бездна.
Тук водопадът беше жив,
звънтежът му къде изчезна?
И само синьото стъкло
като сълза огромна свети,
потекла сякаш от око
по-натъжено от небето.
Прекъснат вик, замръзнал стон,
ръка, останала самичка…
И безпощадния закон
на зимата, сковаващ всичко.
Не зная как поех назад,
та мъката му да не гледам-
покъртващо е - водопад,
скован жестоко в жезъл леден.
Сред тая чудна красота -
сред красотата на покоя -
разбрах, че чужда ми е тя
и никога не ще е моя.
ИЗ „ЛИРИЧЕН КАРАУЛ” (1970)
КЛЕТВА
Така стоят,
когато син се ражда.
Така стоят,
когато женят син.
Строени, строги,
но със клепки влажни,
като пред чудодействие стоим.
В роднинските бохчи
едреят дюли
и вино в дамаджаните искри…
Заклех се!
Чу ли мир? Родино, чу ли?
Изтрий си, мамо сълзите!
Изтрий!
Така стоят,
когато син се ражда.
Така стоят,
когато женят син.
Но има ли събитие по-важно:
Кълнеш се да умреш
непобедим!
Навярно няма
да се случи чудо-
ще бъдем същите след този миг,
но във момчето
мъж ще се пробуди
и той до свойта смърт
ще е войник.
—————————–
МАТЕРИЯ
Като дъх на липа аз на тая земя ще се върна,
като дъх на липа във едно непознато момче.
От сърцето ми вече ще бъде покълнало зърно,
от очите ми жадни прозрачен поток ще тече…
А момчето ще бъде от сутрин до вечер заето,
отначало с игри, после в трудни и сложни неща.
Чудеса, чудеса от възторг ще направи момчето,
без да знае, че аз му ги бях завещал.
Жадноок ще се върна в очите му пъстрозелени,
като мен то ще има в сърцето немирно врабче,
и не ще се откаже от трудния път, като мене,
и от нищо обикнато няма да се отрече.
И макар на прашинки да плувам из звездната жега,
като хляб и вода, ще съм силната негова плът…
И макар да ме няма, аз жаден ще бъда във него,
и чрез него отново за мене ще диша светът.
В тази утрин, когато възторжено то се събуди
от дъха на липа или пукот на пъпки от дрян,
и на земната щедрост, на земната сила се чуди,
туй момче ще съм аз - от възторг и от обич пиян…
И с нашарени пръсти от сладката кръв на череши,
от кристалната чашка на момина дребна сълза,
ще запием наздравица с първия, който ме срещне,
докато не изпием огромния слънчев казан.
—————————–
И В ТОЗИ МИГ…
Набъбват ручеи, набъбват ручеи,
и впили устни в бялата гърда
на пряспа сняг, те ненаситно сучат
от лудо мляко - сучат пролетта.
И тръгват те - неугледни, безцветни,
понесли скрити ярките бои,
в които скоро пролетта ще светне.
Ледът, престорен, че не се бои,
ги стяга в отънялата си риза
и мътен крие слънцето от тях,
но слънцето през пролуките влиза
и те го носят като плоден прах.
О, ручеите с неспокойни пръсти
събуждат всяко коренче от сън
и тръгват соковете - буйни, пъстри,
във жадното желание за кълн.
И аз стоя сред ручеите искрен,
от лудия им пулс нагорещен
и сякаш чакам да прескочи искра -
така се вглеждам в зреещия ден…
А под звездите всичко пак е старо.
И пак се сменят зимите с лета.
Но има миг, във който аз изгарям-
помежду тях притичва пролетта.
—————————–
* * *
На Петржин славеите спят,
тревата е среднощно росна
и толкова е тих светът,
че ме е страх да те докосна.
И въздухът на тази нощ,
и всичко е така зелено,
че ако постоиме още
не ще повярвам, че си с мене -
ще мисля, че това е сън…
Но миглите ти ме докосват
и тук ли съм или не съм,
се радвам, и е толкоз просто -
стоим в росата вир вода,
а долу черната Вълтава
сред светлините на града
във розово ни отразява.
Прага 1966
—————————–
ПЪРВАТА ПРОЛЕТНА НОЩ
Първата пролетна нощ
идва неочаквано.
Първата пролетна нощ
идва и през зимата.
Тогава намираме
свойто огромно кокиче
и вярваме,
че то е най-красивото в градината
на цялата земя.
Люлеем сребърната му камбана,
да известим за новото си раждане
и от зелената камбанария
протягаме ръце
звезди да хванем,
забравили в момента
колко важно е
във шепи
от студа
да го запазим.
—————————–
УСМИВКАТА
Усмивката е мойта вярна броня -
усмивката приятелите лъже,
когато във сърцето триста коня
вършеят всичко, всичко,
и съм тъжен…
Усмивката е моята отрова -
завистниците си аз тровя с нея,
а миг след туй
в сърцето дълго ровя -
със живата вода да ги полея.
Усмивката е мойта скришна дреха -
във нея край момичета минавам,
които много обич ми отнеха,
на други, за да могат да раздават…
А може би е само малка лодка -
от себе си да мога да отплувам?
Усмивката е мойта черна котка
и всичко друго
само ми се струва.
—————————–
ОТДАВАНЕ
Червени коне
изпотъпкваха моята мисъл.
Но аз ги изгубвах
и ставах отново дете.
Те пак се завръщаха -
вярвам при всеки били са
и всекиго в луда езда
са примамвали те -
до първата нощ.
О, нощ на последната тайна!
Отвъд хоризонта на майчинство
почва светът
на сладкия дълг
и на святата наша безкрайност.
Какво е за нея смъртта
или Страшният съд!
Онез любопитни камбани
къде отзвучаха?
Над мене висят
като детски дрънкалки звезди
и само на топлото,
бяло поле на чаршафа
червени коне
чакат своите златни юзди.
—————————–
ВЪЛНА
Отвързана от сребърна конюшня,
зад светлата черта на хоризонта
препуска белогрива и пияна
от буйния стремеж за свобода.
Препуска все напред, не се оглежда -
през слънчев диск или под лунна вежда…
Щом стигне до брега, ще го прескочи,
а той ще се опита да я върже.
Но тя със жест и разгневен, и точен
ще вейне грива, ще се върне бърже.
И на брега от нея ще остане
разкъсаният бял синджир
от пяна.
ИЗ „АРТЕРИИ” (1975)
ПОСЛЕДНАТА МИ ДУМА
Над боровете, над снега, над всичко
невидимо, неистово изгарям -
лежа в тревите избуяли ничком,
обзет от пламъци на минзухари.
Горят ръцете ми със пламък синкав,
гори и мисълта ми помежду им
и над жаравата искрят калинки,
последната ми дума, за да чуят.
А тя е: ОБИЧ! Чиста обич! Нека
по всичките посоки с нея светят.
Нима не е една искра човека,
със обич надживяла вековете…
Тревата ме люлее с болка няма
и с ням възторг в сърцето ми се впива.
Тя ще остане. Тази свежа памет
на всяка обич ще е вечно жива.
А върховете ще ме вдигнат в шепи
и вятър изведнъж ще ме поеме,
но не да ме развее като пепел,
а за да ме разпръсне като семе.
—————————–
КАРАУЛ
Най-вълча нощ. И вятърът престана.
Последната звезда се вледени.
И шубата на мен като камбана
на всяка крачка ледено звъни.
Като камбана в мене тя се блъска,
гърми и ме издига над студа,
и във език камбанен ме превръща,
горещ от звуковете на света.
Едно дете, заспало, в мене диша,
и струг във нощна смяна се върти,
поет последната си песен пише,
и ме сънуваш най-прекрасно ти…
Вълшебната ми заледена шуба,
люляна от вледени колене!
Готов съм всичко друго да изгубя,
но нея да изгубя само - не.
…И идва смяната на караула.
Вълшебството изчезва в този миг.
Обувките, среброто си събули,
заспиват с мен и с другия войник.
И шубата пак шуба ще си стане
във топлата прегръдка на съня.
А утре, във един език камбанен,
неподозиран, ще звъни деня.
—————————–
НЕ МЕ ВИНИ…
Не ме вини, че друг съм станал -
от пътища съм огрубял,
другарството ми със стоманата,
нощта с небето от метал
са ме направили железен,
за немислимото готов…
Но аз съм нежен,
пак съм нежен -
с по-жарка жажда за любов.
Знам, тази ми тревожна нежност
ти надали ще разбереш,
ако във своите копнежи
спокойствието избереш,
ако уют те утешава,
ако те блазни някой друг -
с богатство,
с красота,
със слава…
За теб тогава ще съм груб.
Но ако с мене не доспиваш
и те тревожи ярка цел,
и я преследваш,
ти щастлива
ще разбереш,
че съм се клел
в сърцевината на сърцето,
не в недействителни неща…
И ще мечтаеш за детето ни,
чиито аз
ще съм баща.
—————————–
ПОВЯРВАЙ В МЕН
Повярвай в мен.
Аз нищо друго нямам,
освен един безкрайно къс живот
на Прометей,
за да раздавам пламък.
Огнище хладно ще е моят гроб.
Какво съм аз?
Едно дърво без листи,
без плод, но с корени.
Повярвай в мен.
Доверието, знам, ще ме пречисти.
О, нека да съм пак
раззеленен.
Какво съм? Птица,
точно устрелена -
с откъснати пера,
но пак с крила.
Да ме отхвърля цялата Вселена,
повярвай в мен,
кажи ми пак: Ела.
Повярвай в мен,
дори да бъда камък,
за всички безразличен и студен,
търси дълбоко пак
добрия пламък.
И изтръгни го пак -
повярвай в мен.
Та аз съм неразровено огнище
със живи въглени.
Повярвай в мен.
Повярвай в мен,
макар че нямам нищо -
със моя кръв
Светът е сътворен.
—————————–
ПЪРВО ПИСМО ДО СИНА МИ
Не съм те виждал още,
а те чувствам -
от моите нозе
нозе изтръгнал,
от моите очи
очи избистрил,
от моите ръце
ръце разперил.
Ще тръгнем двама там,
към хоризонта,
в трева ще се търкаляме упойна.
Ще ти намеря в нея детелина
със четири листа
и ще остана,
където съм ти я откъснал,
жаден,
как бързаш
отдалеч да те погледам.
И ти ще стигнеш там,
зад хоризонта -
нозете ти ще продължат
зад него,
очите ти ще пият там,
зад него,
ръцете ти ще раждат там,
зад него.
И тъй ще го прекрача неусетно
в мига на най-щастливото ми слънце,
нетраен и висок
като дъга.
—————————–
* * *
Споделям всичко само със гората,
а тя жълтее или лист зелен покарва,
напускат ме и чужди, и приятели,
а тя ми вярва, боже, как ми вярва!
Тя помни, че след зима идва пролет,
тя носи дъх зелен сред дъх на гнило,
споделя с мен, че и посечен, борът
от другите за връх намира сила.
Че все един от двамата глухари
за свойта обич трябва да загине.
Че в горда битка, не от бавни рани,
кръвта красиво и победно стине.
Че счупен рог или разкъсан гребен
са герб на благородство и на вярност…
Гора, та аз се проверявам в тебе.
Не зная по-голяма благодарност.
И моля те,
почакай със снега.
—————————–
ПОЕЗИЯ
Решителната крачка е направена.
След нея знам, че няма вече връщане.
Вървя по стълбата, пред мен изправена,
в която дните идни се превръщат.
Вървя. Бушува пролет, пламва лято,
златее есен или свети зима…
Навярно стълбата на красотата
опира в слънцето неумолимо.
Задъхвам се -
тя става по-висока…
Ще удържа ли своята посока?
О, колко лесно е на онзи, дето
във тишината ходи по въжето!
Чуй, ден мой, нажежен до бяло,
когато си отиваш, за да лягаш,
отнасяй изкаченото стъпало,
та ако спра и ако се отчая,
отстъпя ли назад -
да бъде края.
—————————–
ПРИСЪДА
Безкрайно тържество - да бъда в себе си.
От всичко покрай мен да се завръщам,
събрал невидим златен прах в сърцето си,
да се заключвам в мене като в къщи.
И да кова невидимата роза,
която някой ден ще оживее,
разпънат от обиди и възторзи,
и уязвим, и тъй самонадеян…
Да бъда в себе си, като виното,
побрал и думи за любов, и ярост,
и откровен, в мига на празненството
да давам по заслуга мъст и радост.
Да бъда в себе си, неоткриваем,
но истини открил, които трябват,
с изстрадани крила пробил безкрая -
неоспорим, като кръвта и хляба.
Като над птиците, неотменима,
над мен виси една присъда строга:
небето ще е все необозримо
и мое толкоз, колкото ще мога.
ИЗ „МУЗИКА ЗА ПРАЗНИК” (1976)
ПРОЛЕТНО
Прозира въздуха,
приижда светлината.
Момичетата сякаш са по-хубави.
И шепота на пъпки
носи вятъра.
По пейките присядат вече влюбени.
Дали надникнах
в неочакван кладенец,
та ехото главата ми замая,
или очите ми
за висина са жадни…
Не зная.
Но чезнат каменните тротоари.
Топят се светло
ледените здания
и тръгвам по поляни минзухарени
към още непрогледнали сияния -
там някъде
ме вика пролетта.
И тя е толкова неоспорима -
от капките на тая тънка зима
излитат лястовичите ята.
—————————–
ЕЛЕГИЯ
Жените, като есен кратки -
жените с белите забрадки, -
копаят царевица. Крачка
по крачка. Вече кой ли път.
Жените с белите забрадки
в зелена нива край морето.
Морето с хиляди мотики
копае, тръгнало към тях.
И пада залезът. В гората
самотна кукувица вика.
Аз слушам кукането. Чакам
да продължи. И ме е страх:
Морето с хиляди мотики
копае, без да се обръща,
пристъпва бавно към жените,
а те не мислят за това.
И също тъй вървят към него,
и странно слаби и могъщи-
като над люлки се навеждат
над царевичните стъбла.
Море, недей, не ти ги давам!
Те имат работа. Почакай!
Върни им миговете кратки
на детството и любовта…
Но късно е
и ето, плават
навътре белите забрадки -
там, някъде зад хоризонта,
където пада вечерта.
—————————–
ПРОЛЕТНА ЕЛЕГИЯ
От птицата на зимата остана
едно перо на моето стъкло.
На утрото в неистовия пламък
чернееше напуснатия клон.
За себе си да те запазя жаден,
заключих те от толкова неща.
Непоправимо. Полудяла, млада,
отиваше си властно любовта.
Едно перо! Добре, че то остана,
та красотата в мен да продължи.
Но само щом опитах да го хвана,
разбрах, че тя не ми принадлежи.
Как плачеше стъклото - като живо,
макар това да беше само скреж!
О, всичко ли по-бързо си отива,
когато се опиташ да го спреш!
—————————–
ГРАВИТАЦИЯ
Преодолял невинни сфери
от обич, бащинство и съвест,
в обятията на Венери,
внезапно срещнати, се хвърляш.
Изгаряш в миг безумно кратък
навръх света. Щастлив. А после?
Какво ще пренесеш нататък,
та вечното да те докосне?
И там, в мига на тържеството
крилата ти се стапят мигом
и рухваш в своя дом, защото
там има кой да те повдигне,
ръце към тебе да разпери,
за да почувстваш, че ще бъдеш…
За да летиш в невинни сфери
от обич, бащинство и съвест.
—————————–
* * *
Стоя като троха сред мъх и лишей
върху безкрайна каменна брада.
Под мене някой затаено диша,
говори и звъни…
Не е вода.
А по наклона камъните пеят
с отключени нечути гласове:
и ягоди от тази песен зреят
и див козел по мрамора кове,
в планинско езеро пъстърва скача,
и спи лавина и шепти насън,
и бор ранен със тежки сълзи плаче
и сълзите му имат златен звън.-
Чудесни звуци, в мене останете!
За първи път ли чух
поток такъв?
О, стихове,
не сте ли гласовете
от скрития поток на мойта кръв!
—————————–
НЕОБЯСНИМО
Стрели ли са в поляната забити,
или са въглени, които още парят,
опекли вече слънчевата пита?
Синеят над росата минзухари.
Така високо. Между бор и здравец.
Където свети лед и облак ляга.
Що търсят тук, та ласката забравят?
Спокойствие ли? Висина ли? Влага?
Свистят и се разкъсват ветровете.
Снегът гради и срива своя замък.
Те пазят в шепи нежно виолетови
на бъдното оранжевия пламък.
Възможно ли е? В едно цвете - тръпна -
и мощ и нега, скръб и радост има?
Навярно красотата е безсмъртна,
защото е така необяснима.
—————————–
КРАСОТА
Повяват тънки ветрове,
звезда звъни във леден ручей,
и сякаш други светове
незримо някой е отключил.
Говорят облаците. Дъх
на боров лес сърцето пари.
Насън ли слънцето въздъхне,
и пламват тънки минзухари.
И цели зрение и слух,
опитваме да разгадаем,
забравили, че съществуваме,
природата, която вае…
А красотата зрее в нас
и неподкупно справедлива,
ни дава бъдеще и власт,
и неусетно ни убива.
—————————–
МЕДЕН МЕСЕЦ
На жена ми
И в творчеството имат меден месец
великите… Но аз не съм велик.
Безсмъртието и смъртта се срещат
дори не в месец- само в меден миг.
Тогава всичко чудно е възможно
и всеки смисъл е осъществен.
И няма нищо трудно, нищо сложно -
светът е жив. Светът е продължен.
Медът се утаява във пчелина,
а аз съм твоя полудял пчелин.
И трябват триста медени години,
по миг да те раздавам - до един -
на всичко, от което си събрана.
И на цветята пак ще съм длъжник…
Мой мед горчив и моя сладка рана,
щастлив съм, че не съм велик:
Медът се утаява във пчелините,
събираният толкоз дълго мед,
препълнен с чудесата на годините -
годините, които са напред.
—————————–
БЕЗДЪННИЯТ ПЧЕЛИН
Невидимо жужене на пчели,
безпаметно - без край и без начало
за всички нас.
Тъга по дни, превърнати във ехо,
и капки мед,
простора позлатили
и нашите ръце.
Невидимо жужене на пчели
в небе високо от любов и грижи.
Безумно тегли лудата трева
и вятърът в кръвта платна надува.
И всеки ден е раждане
и радост.
Невидимо жужене на пчели -
възторг от дни на труд,
които идат
и носят слънцето
на есента.
Невидимо жужене на пчели,
с което ще се претопим
в безкрая.
—————————–
ТАРАЛЕЖ
Живея в таралежовата кожа -
в характера си, търпелив и тих.
Недейте спори, че е невъзможно,
но са навътре нейните бодли.
Аз ги усещам в миг на страх, на леност,
на равнодушие или печал -
те ме поддържат буден неотменно.
И само с тях съм вярващ оцелял.
Невидими, жестоки и желани,
сред охлювната светска суета
те ми нанасят неброими рани,
но ускоряват пулса на кръвта.
Те са ми нужни като светлината.
Те проверяват СЪМ или НЕ СЪМ…
Но щом посегнат на човещината,
обръщам в миг бодлите си навън.
—————————–
КРЕПОСТ
Завиждайте ми,
аз съм крепостта.
Годините втвърдяват хоросана ми
и става простият съюз на камъни
съюз между живота и смъртта.
Пронизват ме отвесно дъждовете,
катерят се по мене ветровете,
звука на флейта за да угасят.
Зове ли ви на обичта гласът,
бъдете мои гости,
но на моста
оръжията свои оставете.
Аз пазя огъня.
И мисълта
за моя дълг
лекува странно раните
от огнеметите и от тараните.
И нека стяга гладната обсада,
и нека жажда пренесе от ада,
с оръжия да стреля бронебойни,
с уловки недостойни и достойни
ликът си нека майсторски мени
тоз, който е решил да ме превземе…
Но нека само не посели семе
неверието
в моите стени.
ИЗ „МЕЖДУ ЗЪБИТЕ НА ДНИТЕ” (1979)
ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ
В разгърнатия ръкопис на масата
бе влязло тихо слънцето на лятото.
Затворено във него, то бе тичало
като жребче с копита от роса
и грива от най-тънки златни нишки
по пълните със стихове поляни.
Изпасло беше буквите излишни,
а нужните бе сритало на купчина,
подобна на недостроен мравуняк.
Разлистих го във синя зимна привечер -
миришеше на мента и на мащерка,
жребчето сред кориците го нямаше.
А всяка буква бързаше, нарамила
неимоверно тежко житно зърно…
И думите миришеха на хляб.
—————————–
ПРОЗОРЕЦ
Прозорец, глътка въздух, светлина,
крило разтворено към битието.
Око към себе си, и към деня,
виелица от звездна нощ в сърцето.
Живота не разделяш ли на две -
на “вътре” и на “вън”? И сам не помня
как стана порив, пълен с грехове…
Или си като в пясъчен часовник
изтънената шийка, дето все
съединява двете половини?
Кое е твойто истинско лице?
Навън или навътре е? Кажи ми?
Мълчиш. Незабележим почти.
И може би привидно безпристрастен,
пропускаш песъчинките ни ти.
И затова си може би прекрасен.
За другите останал неразкрит,
с познанието всеки дин се боря-
все по-богат и все по-малко сит…
Съвсем обикновен.
Като прозорец.
—————————–
ДИВЕЧОВА НИВА
Недей пристъпва в дивечова нива…
Ударен от куршум на преследвача,
ще оцелееш и със смъртна рана:
ще прегризеш крака си, ще прекрачиш
онези страшни зъби на капана…
Недей пристъпва в дивечова нива -
във нея хранят, за да те убиват.
Там всичко е достатъчно и вкусно,
но се заплаща с острота на чувство,
водата е наблизо и на плитко,
но губиш бистротата на очите…
Недей пристъпва в дивечова нива -
движенията стават по-лениви.
Прекрачиш ли,
ще чуваш как в лъките
ще гонят дивеч хрътки към реките
и ще димят далечните стърнища -
но вече ти не ще усещаш нищо.
И бавно, бавно, незабележимо
ти още ще си мислиш, че те има,
а ще си само някаква мишена,
дори и от куршума си спасена.
—————————–
ГОРЧИВ МОНОЛОГ НА ГРОЗДА
Ако ми вярвате, е странно.
Не вярвате ли, все едно.
Но аз съм болката, събрана
от всяко гроздено зърно.
Възторгът аз съм, че ще бъда,
макар и тъпкан за това.
Без съд, негласно, без присъда
безчувствен дъб ме окова.
Но то е, за да си повярвам,
че много слънце съм събрал,
че няма мрак и няма гарван -
с кръвта си ще остана - цял.
Горчиво вино ще приижда
през жегата и през леда.
Но то не се бои от нищо -
самото - огън и вода.
И нека гроздове се питат
защо избраха точно мен.
И нека свирят пак лозите
на арфите си реквием.
Готов съм всичките награди,
отсъдени ми, да раздам.
Това, което не изстрадах,
ще си го доизстрадам сам.
—————————–
ШПАГА
В коляно счупих шпагата. И хвърлих
и двете части в бездната под мене.
Дотук достигнах сам. До моя връх.
Опирах се на шпагата си само.
И нямам вече въздух. Нямам въздух.
А исках сам, със слънцето на рамо,
оттука мойта шпага да възпея.
Отказвах се от гърбове на вълци,
от гъвкавата помощ на лиани,
от дупките, в скалите издълбани…
Отказвам се сега
от нея.
От нея?
И тръгвам от върха си да я търся.
Ще слизам дълго по пътеки тънки,
по сипеи навярно ще се свличам,
ще ме настигат в пътя ми лавини,
но дрехата им гневна ще събличам,
защото търся шпагата си още…
И долу, там, сред костите на тези,
които са вървели с чужда помощ,
намеря ли едната част от нея,
достойна шпага
пак ще си направя.
—————————–
СЪНЯТ МИ…
Сънят ми - златна катерица - скача
от клон на клон в гората неизбродна
и с остри зъби чупи всеки орех,
от който денем аз съм се отказал.
И счупени-несчупени, ги хвърля.
Аз бос вървя по тях, ще се порежа.
Изтръпнал се събуждам - той отскача…
И само там, на края на гората,
е щипната опашката му рижа…
—————————–
ВИДЕНИЕ
Коя бе тя?
Каква бе?
Откъде бе?
В съня си аз се наблюдавах сам
как станах дребен, като зрънце дребен,
за да се скрия.
Да остана там
и да я гледам как приижда тръпна -
неистинска и истинска все пак.
Как като пъпка пролетна напъпва
и като есен се съблича…
Как се къпе като лято във реката,
в която още никой не е бил…
И чезне, както от дъха се стапя
през зимата прозрачен карамфил…
Това бе миг.
Денят дойде. Отне я.
Ревнувах го за първи път така,
че той единствен ще се срещне с нея
нощес,
в онази същата река.
—————————–
ЗАЧАТИЕ
Дълбоко нейде в тебе ще проблесне
искрицата и ще започне всичко.
В зенита, над звездите си надвесена-
зачеваш ти най-младата звездичка.
Тя в мойта кръв пределно дълго странства -
очите й, ръцете й, нозете..
Събрала ги от нежните пространства
искрицата им нареди: Бъдете!
И таинството в прилив ги замеси,
и в отлива те може би трептяха
заченати, и викаха: Къде си?…
И бездните на мойта кръв ечаха.
Завръщаха се всички неродени
и всички кърмени от моя корен.
И този лъч минаваше през мене
във този миг, във бъдното отворен.
Навярно втурнат в сладостни преддверия,
затичан по петите на сърцето си,
не търсех нещо друго да намеря,
а още по-дълбоко търсех себе си.
—————————–
РАВНОДЕНСТВИЕ
Костилката сме ние с майка ти,
а ядката си ти.
И острата кама на времето опитва
в пролуката да ни разтвори
и тебе да превърне във фиданка.
Нетраен като сянка е денят.
И другият, и другият след него.
Преливат се невидимо и сякаш
не са били преди.
Остава само днешният.
И само ти оставаш видим, сине,
дошъл от него,
за да го прекрачиш.
И заедно сме в този миг щастлив-
мигът на равноденствие,
докато
неистовата сила магнетична
в костилка нова тебе ще затвори.
И ние ще се мъчим да си спомним
били ли сме сърцевина на плод,
щом трябва като празни, леки лодки
така в далечината да отплуваме.
—————————–
* * *
Венчалният ни пръстен се смалява,
затваря ни година след година
и от морето ни отдалечава,
докато ни превърне в раковина.
На сушата. Морето пак е тайна.
Не му принадлежим - спокойни, трезви,
усукани в спиралата безкрайна,
в която и небето бавно чезне.
Криле покълват - рожбите ни светли.
И да излитат вече се опитват.
Не знаят те закона на морето -
крилете се преливат във вълните.
И отливът невъзвратим е вече -
расте жестоко пламналата суша…
И само в раковина, отдалече,
любовен реквием морето слуша.
—————————–
* * *
От бреговете не остана нищо -
морето се стовари върху кея,
погълна после звездните огнища
и неусетно се превърна в Нея.
О, блясък, мрак, безумие и ритъм!
На слепоочията вълнолома.
И оня луд стремеж към глъбините,
където свети Тя, като икона.
Но в ритъма на тези тръпни гриви
кой би могъл смирено да се моли?
Рушим, неописуемо щастливи -
пред чувствата сме неизменно голи.
И се завръща времето, което
невидимо, жестоко е изтекло.
Морето пак е цялото! Морето!
За миг ли? За година ли? За век ли?
Морето е едно сърце безсънно,
което продължава в наште вени.
Единствено потънали до дъно,
ще можеме да бъдеме спасени.
—————————–
ГВОЗДЕЙ
Сърцето ми е гвоздеят жесток,
със който моят кръст е закован.
И между теб и нея аз съм сам,
разпънат върху него като бог.
И в истинския вавилонски шум
във мен е непонятна тишина.
Пред влюбения шепот на жена
какво е трезвият човешки ум.
На никого не вярвам за това,
че любовта се кланя на светец.
От тръни е и нейният венец,
но на сърце е той, не на глава.
Артерия е всяко острие
и там пулсира само чиста кръв.
Пази ме и обичай ме такъв,
какъвто, без да мислиш, ме прие.
Изчакай светло аз да сляза сам-
недей опитва да ме отковеш.
Защото ще изтръгнеш, щеш не щеш,
това, с което бил съм закован.
ИЗ „НЕЖНА БРОНЯ” (1983)
* * *
След толкоз сенки на криле съм тичал…
Как дълго съм си вярвал, че летя.
Затуй, че съм жадувал участ птича,
духа ми омагьосвала е тя.
На толкова цветя съм ставал корен,
дано за миг изпитам обичта.
Разбрала, че с кръвта съм отговорен,
духа ми омагьосвала е тя..
На колко извори се доверявах
и ставах тяхна капка по света…
Защо от горест само натежавах
и омагьосваше духа ми тя.
Веднъж ли пъстрата вихрушка- слава
примамливо пред мене се въртя.
Дали защото не я заслужавах,
все омагьосваше духа ми тя?
Калейдоскоп от болката не става,
но пламъкът живее във жарта.
Раздухвайте ме, ветрове, тогава,
когато пари във гръдта ми тя.
—————————–
МИШЕНА
По мене хвърля първите ками
животът. Младостта - разколебана.
Не ме боли от рани, а звъни
дълбоко в мен предчувствие за рана.
По-често остриетата кълват
едно до друго, и до мен по-близко.
И трепвам, все по-жив, за кой ли път?
Изпълнен с жажда, може би по-искрен.
Деня какво е - чак сега разбрах,
заслушан в ударите на камите.
Та свойта същност аз дължа на тях-
да ме рисуват сякаш се опитват.
И знам, ще ме уцели някой ден
най-точната. Естествено това е.
От друго аз навярно съм смутен -
дали ще смогнат да ме очертаят.
—————————–
НАМЕТАЛОТО НА ШУТА
И дрипа, наметалото на шута
от потекло е царствено, защото
под него истината бива чута -
макар и на цената на живота.
А става често истината прилеп,
увиснала надолу със главата.
Щом вие в този миг сте я открили,
е лесно да я сбъркате с лъжата.
Премята се - и весела и смешна,
дори и много да не й се смее.
Но знае тя, че трябва да е днешна.
Но знае тя, че трябва да живее.
И необлечена и необута,
във клетка, както и сърцето скита,
върви под наметалото на шута…
Нали през него виждат се звездите.
—————————–
КУЧЕТА
…А страховете ми живеят в мене,
като че са домашните ми кучета.
Характера на всяко уж познавам,
а всяко всеки ден ме изненадва.
Ту най-голямото ми се умилква,
а малкото от сутринта ме лае,
ту някое обувката ми вземе
и тръгвам аз на пръсти да я търся…
Ту друго ще премине с бързи стъпки
по току-що изпраната ми риза…
Най-черното в леглото ми се свие,
тогава няма сън до сутринта.
(Нали не мога сам да ги изгоня.)
“Блазе ти - казват ми,- нали те пазят.
В шейна да седнеш, ще я теглят вихром.”
Ще я потеглят, знам, но накъде?
Със всички на трапезата си сядам,
погалвам всяко пак за “лека нощ”.
И уж успешно ги опитомявам,
а всъщност те опитомяват мен.
—————————–
СЪРЦЕ
Ако примамя моята тревога -
кълвача, който вътре ме кълве-
във най-изкусния капан за птици,
какво ще бъда:
храм на радостта
или хралупа, вече оглушала?
Ще мога вече само да възпявам?
Или да си разплитам тишината?
Тогава ще съм може би безсмъртен?
Та кой би искал да не съществувам?
Та кой би искал срещу мен да стреля?
Дали бих дръзнал и самият аз…
Не сте ли виждали какво погребват,
или държат пробито в стъкленица?
Не вярвайте - не е сърце,
това е
пак човката на мъртвия кълвач.
—————————–
* * *
Изложба на криле бе моят сън,
разпънати рекламно по стените.
Криле на пеперуди непознати,
криле на птици, даже на влечуги,
криле на дни или криле на нощи,
крилете разтопени на Икар…
Криле на радости прозрачносини,
криле на болки…
Ех, криле на болки…
И пишеше “откупено”
на тях.
—————————–
МАЛКА НОЩНА МУЗИКА
Виолончело тръпнещо
в ръката на нощта,
от устните започват твойте струни
и свършват в първородния ми грях.
Дали лъкът е натежал от звуци
и ги прелива в теб обезумял,
или пък за взаимност ожаднял,
от тебе той неистово ги суче.
Какъв ли лък, какъв ли лък съм аз -
звънтеж от лед
или шептеж от страст!
Дали си майка или рожба ти
на радостта,
за кратко споделена,
щом в теб звучи зачената вселена
и е възможно тя да се роди?
Нали неуловимото звучи,
кръвта когато само заговори…
Какви врати, какви врати отвори,
та къщата на мрака се руши?
В последната й стая искаш пак
да си поспиш с разпуснати коси.
Но плаче златокосият хлапак.
Приготви ли закуската?
Не си…
—————————–
ПОРИВ
Протуберанса слънчев в теб
съм аз -
протуберанс
от жажда и от страст.
Неудържима нежност ме наказа -
от огъня престанах да се пазя.
Ти плачеш ли?
Какво ще потуши
пожара, сливащ двете ни души?
Пожар, след който
ценното остава…
…И чакаш ти гласа на тази лава,
която все
живота продължава.
—————————–
ЛЪК
Опънат лък е бременната. Мила,
пред тебе тръпне цялата вселена,
докрай неопознала тази сила,
от нея и към нея устремена.
Опънат лък е бременната.
Вик на тетива от болка и от радост.
Въздишката й трае само миг,
но тя щастливо вечност се изстрадва.
Лети стрелата. Колко? Накъде?
Кой би могъл това сега да каже?
Изтръпваш ти - лъкът освободен,
че и мигът не ти остана даже.
Но чувствуваш - стрелата ще лети,
ще се отдалечава непрестанно…
И с нея ти, едничка само ти,
там някъде ще бъдеш прикована.
—————————–
* * *
Не заключвай, ще дойда при тебе,
щом остане сама и нощта.
Ти не знаеш, че съм ти потребен,
а ме търсиш във всички неща.
Не заключвай! Светът е заключен
и във него сега сме сами.
И каквото сега да се случи,
ти от него трохичка вземи
и я скрий за след много години…
Да си скрия и аз съм готов.
Че ще трябва за дългата зима
залък хляб, но замесен с любов.
ИЗ „ГЛАСЪТ НА ОГЪНЯ” (1985)
АЙСБЕРГ
Самотнико,
ти, който не потъваш,
макар че безвъзвратно си обречен!
Заключил времето в прозрачна клетка,
в която пеят белите пространства;
дал на водата отдих, образ, смисъл,
и обезсмислил цялата бездънност;
сам - ледена гора и леден корен,
безплоден, ала остров на живота,
покой в движението и напор в покоя,
ловец на хоризонти, лов на океана,
самият - невъзможен щит и меч…
От видимото по-голям трикратно,
за зрящия невидимото казал.
Юмрук, достоен само за морето,
море, забравило, че е юмрук…
Самотнико,
ти, който не потъваш,
неописуем, ала характерен,
да можех, тебе бих избрал
за герб.
—————————–
НЕУВЕРЕНОСТ
Загубвам силата си три пъти на ден
и три пъти на нощ я придобивам.
Орисниците ми не се завръщат,
но чувам в мене гласове: “Бъди!”
“Бъди пределно предан!”- шепне огънят.
“Бъди все чист!” - звездата повелява.
“Бъди безкористен!” - говори коренът.
“Бъди!…” - звънти сърцето на жена ми -
онази нежна наковалня, на която
съм изковал две детски сърчица…
О, мигове пред прилива на сила,
когато си способен да се вслушваш
в неуловими денем гласове!
И неувереност,
в която търсиш
и ставаш все по-силен от това!
Загубвам силата си
и щастлив треперя:
не съм уверен,
че ще я намеря.
—————————–
КОЛЕЛОТО
Нетленността… нетленността…
Да вярвам ли,
че непременно тленното умира?
Предчувствие за бащинство, прастаро,
Не си ли ти начало на Всемира?
А онзи смътен усет, че се слива
в умората с тревата и небето…
Не е ли тази участ най-щастливата
награда за човека в битието.
Умората! Като рибарска мрежа,
пресяла толкова, за шепа само!
Умората! И порив, и надежда.
И радостта, че нещо ще остане.
Рибарю, хвърляй мрежата, пресявай
морето
и небето,
и земята!
Онази златна рибка не оставяй -
тя винаги на дъното се мята.
Замахнеш ли, върти се колелото…
Сам ахнеш ли, върти се колелото…
Заплачеш ли, върти се колелото…
И мели хляба сладък на живота.
И между двата камъка разбираш,
че не умираш,
докато се взираш…
—————————–
ИЗСЪХНАЛО ДЪРВО
Не бе изсъхнало дърво, а конска шия,
изтръгнала се яростно от склона.
Навярно корени като юзди я
държаха с напрежение огромно.
Без грива, от годините изтрита,
оголила от горолома зъби,
тя хапеше на вятъра камшика.
О, как да хукне изпод склона ръбест?
Изтекло беше времето през нея,
натрупало й планина отгоре.
Невероятно поривът живее
дори без кръв, без радости, без корен…
Какво я викаше натам, се питах,
та, без да знае може би самата,
рече ли да удари със копито,
ще понесе навярно планината.
—————————–
РИНГ
Когато падаш,
в паяжина светла
прожектори ли ще те задържат?
Не могат ни краката, ни ръцете…
Призванието?
Може би дългът?
О, пада акробатът,
два-три мига
той шеметно под купола лети.
И има време.
Има.
Да извика.
Но не извика-
мълком се прости.
Когато падаш, друг недей вини.
Тъй жив и тъй човечен
си тогава.
Докрая своя номер изпълни
незаменимо.
Всичко продължава.
—————————–
МАГМА
Какво си ти: копитата на огъня,
които нямат своята опора?
Рога, които вече и не помнят
къде е светлото, къде е горе?
Дали си раната, която иска
най-после с устни да я духне вятър?
Или сърце, което още стиска
на онзи първи огън добротата?
Лале, което коренчета пуска
и прави пукнатини във скалите?
Или юмрукът, който ни раздрусва
върху зелената си ръкавица?
Заключена,
притисната,
нагрята,
навярно само вик си: “Накъде?”
О, огнена къделя, от която
вулканът планина ще изпреде!
—————————–
ГЛАСЪТ НА ОГЪНЯ
Заслушвате ли се в гласа на огъня,
когато шепне или заповядва,
когато е самият вик за помощ,
или когато е заключен във въглен,
но скоро, много скоро ще извика?
Кой друг говори с толкова езика!
Заслушвате ли се в гласа на огъня-
този мъдрец, откакто свят светува?
Заслушвате ли се в гласа на огъня -
единственият неподкупен съдник?
Ако едно запомните от всичко,
което може той да ви разкаже…
Но чуйте, чуйте, огънят говори:
“Във всичко, до което се допрете,
бъдете толкоз, колкото сте нужни -
ни по-малко, ни повече! Във всичко…”
Заслушате ли се в гласа на огъня,
за изгореното не го корете -
той сам е извоювал свойто право.
ИЗ „ХОТЕЛ В ЧУЖБИНА” (1988)
* * *
Къде е тази ябълка, която
е дала Ева на Адам,
за да я хвърля
сега извън притеглянето земно?
За да не ми припомня твойте устни,
които ме откъснаха от мене;
гърдите ти, които ми отнеха
устойчивата стъпка по земята;
нозете ти…
Къде е тя, къде е?
Ще мога ли да я открия?
Това по сила на Атлас било е.
Атласи ли сме или лилипути,
щом дишаме, самите скрити в нея
като в незнайна магнетична сфера?
Подобна ябълка
ще нарекат червива.
А тази е наречена
Любов.
* * *
Ще оглушея тук от тишина -
не чувам ни земята, ни небето,
а гледам все зелената стена,
която сътворява битието.
А тя расте и вдига своя храм,
неръкотворна и неповторима.
Камбаната на детството е там,
и толкова камбани още има…
Но те мълчаха, ето досега
(защото са навярно много стари),
дорде сърцето, тежко от тъга,
не се задвижи и не ги удари…
***
Огледало, фалшив невъзможен прозорец…
Огледало, привидна врата във стената.
Нито може някой да те отвори,
нито - затвори.
Но изглежда само,
че диша чрез тебе душата.
Огледало - от мебели, вещи и маски.
Огледало - от навици, грешки и ласки.
Колкото си по и по-голямо,
удвояваш ти стаята - става огромна.
Ала толкова въздух в нея няма-
наполовина е…
Но дори и тогава човек не си спомня,
че го лъжеш.
Стои и се гледа суетно.
А животът тече и тече неусетно…
И той трябва да тръгне към тебе,
внезапно,
да се срещне със себе си,
за да види стената.
Да се сети,
че въздухът му е потребен.
Само в този момент
си изкупваш вината.
АПОСТОЛСТВОТО
или какво си мислех
пред стария градски часовник в Прага
На всеки точен час
ще се отварят вратичките
и ще ни се показват апостолите
под звъна на тази,
в чиято власт е времето.
Дали е
неоспорима тази власт над него?
Апостолството
сякаш я оспорва.
На всеки точен час,
на своя час,
над времето апостолите властват
и стават стъпала на вечността.
Минават фигурите им високо…
Били ли са апостоли, не зная.
Но убеден съм колко ни е нужно
апостолството:
да се посвещаваш на другите
във името на нещо.
Не са били светци,
ала е свято напомнянето им,
че твърде кратко
прозорецът на всеки
е отворен.
ИЗ „ОСАНКА” (1989)
* * *
След едрата вода
приижда капката…
Потоците дълбаят карста дълго
и с грубата си енергична сила
те бавно сътворяват пещерата.
Пробили всичко, дето се пробива,
проникнали, където се прониква,
отнесли всичко, дето се отнася…
И чак когато едрата вода,
от едрия си жест опиянена,
отдавна и далече е оттекла,
се сцежда капчицата
и дълбае,
наслагва,
оцветява
и извайва
с търпение безкрайно по-голямо.
И може би е трудно да се каже
коя е всъщност
силната вода.
—————————–
ТВОРЧЕСТВО
“Времето е в нас
и ние сме във времето…”
Левски
На кладата съм аз
и тя е в мен.
И вече няма нощ, и няма ден,
а само пламъци…
Кръвта навярно е неугасима!
Какво ли дава
и какво ли взима,
та ме заклева с толкова езика!
Къде ме вика знам.
Защо ме вика.
На кладата съм аз
и тя е в мен…
Но затова навярно съм роден,
щом пламъкът безсънно в мене странства
като из свои собствени пространства
и не изгаря,
а сади безкрай…
От всичкото, което ми говори
той с огненочервения си ритъм,
запомних само думата:
ДЕРЗАЙ!
—————————–
СТРЕЛКА МАГНИТНА
Не мога да заспя:
Стрелка магнитна -
трептя върху оста си непрестанно.
Сърцевини внезапни ме привличат,
неща непоносими ме отблъскват…
Изглежда може би
дори за мен тогава,
че съм изгубил варната посока.
Неща невероятни ме привличат,
неща невероятни ме отблъскват,
но помня полюса на верността.
Където и да си,
аз съм подвластен
на трайната ти магнетична сила.
Където и да съм -
една посока
лежи във паметта на мойта кръв.
Не мога да заспя - Стрелка магнитна.
За толкова неща съм отговорен
неотменимо,
може би защото
опорната ми точка е сърцето.
ИЗ „НЕТЛЕННОТО” (1998)
Стихопрозрения за радостта от живота
* * *
Звъни будилникът. И все е време.
И за какво е време точно знаем.
Звъни сърцето ни. И все е бреме,
защото за какво звъни гадаем.
И щастието никога не пита
какво е точно и защо е точно.
В утробата на радостта то рита
и иска нещо ново да започне…
—————————–
* * *
Любов или желание влече ни…
Неосъзнатото приижда в нас.
Не знаем - бъдеще ще се зачене
или ще прегори безплодна страст.
И трябва ли пак времето да съди
кое е ехо и кое е вик,
без корен или с корени ще бъде
и този, подарен от него миг…
—————————–
* * *
Човек е сам върху сърцето на земята…
Салваторе Куазимодо
Човекът, изтъкан от самота,
с каквато дреха и да я прикрие,
е гол преди да падне вечерта.
Сърцето му като вълчица вие.
И ако някой чува този вой
и в помощ му се притече тогава,
то е защото го е взел за свой
и себе си е тръгнал да спасява.
—————————–
* * *
Да бдиш над времето - това не значи
да искаш да го спреш или забавиш.
Дори ако решиш да го прекрачиш,
Оказва се, че то си отмъщава.
Над времето са бдели все сеячи,
които знаели какво е семе.
Които още знаели, що значи
да сееш - време!
—————————–
* * *
И колкото отиваме “нататък”,
проникнати от слънце и тъга,
се учим на живот от сетивата,
съзнали, че животът е сега.
И тази наша участ е жестока:
за тялото владее ни страхът,
за него грижите ни са… А скокът
във бъдещето прави го Духът.
—————————–
* * *
Със кръв се пише само онова,
което е проникнало във нея.
Бездушни са красивите слова,
останали отвънка да се реят.
Това го знае всеки, ала сам
поиска ли сърцето да изпита,
ще види, че вратите на Сезам
нарочно под крилете му са скрити.
—————————–
* * *
На дъното на всеки ден е мрак.
Денят голям от слънцето зависи.
А слънцето - това самият ти си-
доколко ще изгрееш, или как…
Очакваш ли, денят ще бъде нов.
Вървиш ли само, мериш разстояния…
Когато ни очакват изпитания,
откриваме у себе си любов.
—————————–
* * *
Кръвта върви към светлината.
Така било е векове.
И с всеотдайност непозната
се сливат истините две:
Будители, борци, предтечи,
горяха в преданост и в риск.
И всеки слънчев лъч е вече
нетленен техен обелиск.
—————————–
* * *
Надеждата - една все будна птица-
лети над свечерените треви.
Недостижима е като Зорница,
макар че иска да я улови
Човекът, за да знае, че я има.
Но може би я има затова,
че тя залязва и недостижима
просветва пак пред погледа едва…
—————————–
* * *
Нощта е черна пеперуда,
забодена с карфица златна.
И днеска гледам и се чудя
как не можах да я отгатна.
Отбол я бих. Но се досетих:
това за нея не подхожда,
че често в тъмното ни свети
това, което ни пробожда.
—————————–
* * *
Роди ли се, е пясъчен часовник-
изтича безвъзвратното му време,
за всичко вече той си е виновник
и няма кой дългът му да поеме.
И няма кой изтеклото да върне…
Човек ли е, часовник обратим е -
че може за живот да го обърне
голямо дело, и безсмъртно име.
—————————–
* * *
Не си неземна. Но във всеки миг
от тебе звездна висина извира.
А тъжна ли си, светлина ръми
и под чадър от обич ни събира.
Къде си точно никога не знам -
аз цял съм в теб и ти си в мене цяла.
Щастлив, не мога да остана сам.
Щастлив, не зная има ли раздяла.
—————————–
* * *
Душата има нужда от почивка,
ала не е почивка любовта.
Душата има нужда от усмивка,
но много са бедите на света.
Любов и горест не й дават мира,
но пламъчето на Духа крепи-
на Светлината семето… Всемира
засява с него, докато заспи.
—————————–
* * *
Любов, не си ти зрителна измама,
или прекрасна някаква представа,
а неизбежен, труден впряг за двама,
от който само път напред остава.
Нагонът огъня от страст раздухва
и продължава с него битието.
Ала гради се храмът, или рухва
завинаги единствено - в сърцето.
—————————–
* * *
Не съм платил за идеала
трагична някаква цена
и съвестта ми е живяла
навярно с чувство за вина.
Но плащам своето. Трагично.
И по-достойно, може би,
Защото отговарям лично
за недостойните съдби.
—————————–
* * *
Мъжествено е да си носиш кръста,
когато те напусне любовта.
Мъжествено е да си носиш кръста,
когато си отиваш от света.
Но много по е тежко да го носиш
през огъня на всеки труден ден,
през бродове от огнени въпроси,
и всъщност - през живот обикновен.
—————————–
* * *
Отива си, обиден от живота,
човекът, който е задълбочен.
Пренесъл кръст на не една Голгота,
той винаги остава унижен.
Богатството купува чест и слава,
но гледа все напред, а не назад.
И тъй като Духът не се продава,
достойният е само с дух богат.
—————————–
* * *
Последното, което ще напиша,
навярно ще са думите “не знам”.
Надява се човек, докато диша,
и на живота смисълът е там.
Да знаеш, придобивка е безценна.
Но да не знаеш - е живот напред.
В “не знам” успехът вече е заченат.
“Не знам” е неувереност наглед.
—————————–
* * *
Чудаците солта са на земята,
макар че всички и за кой ли път,
онази снизходителност позната,
принудени са мълком да търпят.
Принудени? Или търпят, защото
със искреност, присъща на дете,
вървят неосквернени през живота,
душата си без да продават те.
—————————–
* * *
Живей в пространствата на своя дух!
В живота може да ти стане тясно,
но ако си със себе си наясно,
живей в пространствата на своя дух!
Към нас животът често става глух.
Но всекиму с кураж сърцето трепва,
когато будна Волята нашепва:
„Живей в пространствата на своя дух!”
ИЗ „БАСНИ” (1988)
СЪЛЗА И МАСКА
На сутринта, щом свършил карнавала,
изкусна Маска, станала прочута,
сред кошниците със цветя видяла
една Сълза на бузата на шута.
- На танците със тебе бяхме двете,
а аз тъгувам, ти си пак щастлива,-
й рекла Маската, - как тъй и с цвете
аз мъртва съм, а ти все тъй си жива?
Кажи, кажи ми нещо за утеха,
да бъдем заедно като в успеха.
- Не е възможно, - рекла й Сълзата. -
Ти вечна си и все една и съща.
Аз съм нетрайна, мъничка отплата -
сърцето с нея на сърце отвръща.
Една съм аз, а ти съвсем си друга
и ако двете стъпваме на сцена,
едната се покланя за заслуга,
а другата - защото е родена.
Ти не познаваш нито гняв, ни ласка,
та кой сълза е виждал върху маска!
—————————–
ШАПКИ
За пенсията си се наредили
дузина шапки. До последни сили
каквото да дадат могли, го дали -
достойно на дълга принадлежали.
А чакали, привидно примирени,
със чувство, че са всички ощетени.
Шушукали си тихо две бомбета
със доста поизносена барета
и дамска шапка, правена за бала,
тук до възгруб каскет се озовала.
И чувало се все: “Аз бях такава…”
(Припомняла си всяка свойта слава.)
Поети, инженери, дипломати
и всякакви професии чудати
се връщали в онези свои дни,
когато са се чувствали едни…
Тогаз една опърпана фуражка,
дузина чула:
“Каквито и да имате заслуги,
забравят се, и после идват други.”
—————————–
ЗМЕЙ СЛЕД ЗМЕЙ
Живял един безгрижен змей.
Живял си просто като бей.
И хич не мислел за това,
че имал си една глава.
Тя управлявала самичка,
добре се справяла със всичко.
След нея цялото му тяло
и то безгрижно си живяло.
Но змейовете във чужбина
оказали се многоглави.
Решил и той да си проима
глави две-три, какво да прави.
Но-о-о… трябвало да си плати:
не можел да ги укроти.
Веднага сяли се и сбили,
взаимно се унищожили.
Една останала. Къде?
Опашката си да яде.
Едва тогава възроптало
изстрадалото нейно тяло:
- Не се изяждай сам! Недей!
Виж, тук били са змей след змей -
предците твои най-достойни,
прославени творци и войни.
- Достойни казваш ти? Ами,
какво са свършили сами
във името на идеали?
- И те са се самоизяли.
—————————–
СТРАХ И СМЕЛОСТ
Колко пъти срещали се вече
(всеки подходящо преоблечен ),
двамата - Страхът и Смелостта,
като зверове и като хора.
И до днеска не решили спора
кой е слаб и силен, крив и прав.
Случвало се Смелостта да чака,
да не влиза първа във атака,
случвало се и да премълчава
и когато бивала е права.
Случвало се и Страхът пред нея
знамето да вдигне и развее
и със някаква безумна стръв
в люта битка да се хвърли пръв.
Докато един път се събрали
и веднъж завинаги разбрали,
че от друго нещо май зависи,
че на първи поглед не личи си
туй дали е Смелост или Страх.
Пита се:
какво стои зад тях.
—————————–
КАМБАНА И ЕЗИК
Заспори Езикът със свойта Камбана:
- Не мога, не мога при теб да остана.
Омръзна ми същото все да повтарям.
Усещам, че в теб от Света се затварям.
Камбаната рече: - Не искам да видя
във твоите думи към мене обида.
И нищо, че същото мога да кажа,
аз го премълчавам, забравям го даже.
Защото и двамата с тебе едно сме.
И живи - щом всеки от нас се докосне
Замлъкна Езикът и там си остана,
разбрал, че без глас е Език без Камбана.
—————————–
ИНТЕРЕС И ДЪЛГ
- И винаги съм смятал, че е годно
това, което е за мен изгодно.
И затова не хуквам в порив ранен,
и затова съм тачен и нахранен
и ми е жал за твоя беден вид:
хлътнали бузи и костюм протрит, -
уж на Дълга съчувствал Интересът. -
С какво си мислиш, че ще те харесат,
когато губиш всичко ден след ден?
Светът е, братко, вече променен…
- Светът живял е вечно във промени
и винаги за тях е търсил мене. -
отвърнал му с достоинство Дългът.
- Но ти гладуваш. И… за кой ли път?
- Не, аз съм сит. Душата ми е сита.
- Но за душата вече кой те пита?
- Обратно виждаме нещата, драги,
от другите ти търсиш все облаги,
аз- онова, което е прилично
за другите човек да свърши лично.
—————————–
СТАДО
Вървеше стадо вълци в овчи кожи,
решило своя набег да отложи,
за да примами по-обилна стръв,
(а не да се лиши от нова кръв.)
Вървеше, песнопения редеше
и сякаш образа на кротост беше.
Но щом видяха истинска овца,
откриха истинските си лица
и зъби първите, и връхлетяха…
След тях разбраха или не разбраха,
усетили, че даден е сигнал,
нахвърлиха се другите без жал.
(А в тази настървеност кой ти може
да види кой овца е, кой е в кожа,
да мисли кой е чужд и кой е свой…)
И сред жестоко блеене и вой
купчината от кокали порасна
и скри поуката от тази басня.
—————————–
МЛАДИТЕ И СТАРИТЕ ЛИСТА
Отивали си старите листа,
започвали да гният на пръстта,
а младите, едва набрали сили,
над тях играли и се веселили.
- Защо напразно с вятъра се гоните? -
подвиквали им младите от клоните. -
Нима не виждате, че сте обречени?
Присъствието ваше само пречи ни.
- Да сме полезни ние продължаваме,
дори с това, че само наторяваме.
- Това е нищо, да, това е нищо -
превърнахте поляната в бунище.
- Но всяко нещо има свойто време
и всяко време има свойто бреме.
Когато ние преди вас се грижехме,
когато сока в клоните си движехме,
сме свършили, каквото се полага.
Нали за вас осигурихме влага…
- Било. Сега дървото храним ние.
- На който му е време, нека гние!
- Е, всеки за несхванатото страда
едва когато дойде листопада.
—————————–
ПРЕПРАВЕНАТА ДРЕХА
Една дреха била за едно отредена,
после трябвало друго да стане.
И понеже харесвали много десена,
тя загубила своята памет
откъде била тръгнала - толкова пъти
се преправяла и прекроила.
Било лесно умът й да се размъти -
че е дреха най-модна решила.
И се случило скромна, безцветничка риза
да й каже, за пръв път решена:
- И помни, че отнякъде все ще излиза,
че не си за това ти кроена!
—————————–
ГРАФИТ И ДИАМАНТ
След дълъг сън в кутия за бижута,
от разни скъпоценности издута,
един брилянтен пръстен се събудил
и много неприятно се учудил:
До него малко моливче лежало,
незнайно на кого принадлежало.
- Отде се взе пък ти, и кой те пусна
във тази къща скъпа и изкусна?
Виж бедната си дървена одежда.
Или роднина мислиш се изглежда?
(Брилянтът образован също знаел
за общия произход, но нехаел.)
- Наистина, не съм от твойта свита -
недружелюбно рекъл му Графита,
но тука съм, защото съм написал
останала във вековете мисъл.
ИЗ „БАСНИ И ПРИТЧИ” (1999)
ДВЕ ОБУВКИ
Все вървели две обувки,
заедно и без преструвки.
В отдих - заедно лежали,
на един принадлежали.
Ала срещнали преграда
и избухнали във свада,
осъзнали чак тогава,
че са дясна и са - лява.
“Аз надясно съм призвана”.
“Аз наляво ще остана.”
Рекли си и пак поели.
Ала как? Веднага спрели.
Пак опитали: Не може.
Почнало да ги тревожи.
Проумели в своя смут и
щом са на един обути,
може да са дясна, лява,
нищичко не им остава -
успоредно да напредват,
за да могат да ги следват.
—————————–
ЛУПА
Невзрачна запетая взе да се обижда,
че никой в текста просто не я вижда
и като й омръзна все да чака,
на лупата горчиво се оплака:
- От много букви аз съм по-значима,
а някои не виждат, че ме има.
А може би така се само правят,
а може би нарочно ме забравят,
за да променят текстовия смисъл.
Аз вярна съм, на който ме е писал.
И затова най-искрено те моля
да влезеш в справедливата си роля:
На мислещите, че не съм значима,
ти просто да покажеш, че ме има.
- Но всеки си показва сам какво е,
щом мисли, че си има нещо свое.
Аз мога да го сторя, не се хваля.
Но, знаеш - мога и да те запаля.
—————————–
ДЕРЕ
- Когато бях поток, - Дерето рече,-
вървях дълбок и идех отдалече…
- Било си, но сега си само дъно, -
опита да подбие гордостта му
муха, доволна, че е тука сита. -
Какво било си, кой сега те пита,
когато няма да шумиш отново…
Не се цени билото наготово.
- Най-важното не искаш да признаеш,
когато се опитваш да гадаеш:
Посоката си вярна съм избрало,
затуй ще видим! Не е заваляло.
—————————–
ГЪСЕНИЦА
Гъсеница мечтаеше прикрито
да стигне с лекота до плод и цвете.
Но как с пълзене? Трябва упорито
и дълго да се движи между двете…
Но стана пеперуда. И забрави
какво била е, даже се отплесна
да се премята, фокуси да прави -
сега й беше всичко много лесно.
И трябваше да чакат търпеливо
едва когато тръгна пак да снася.
Да й припомнят, че е справедливо -
отново пак гъсеници това са.
—————————–
РЕЧЕНО - СТОРЕНО
„Запалила ми се е главата.” -
над полето вопъл се мярна.
Ала кой да повярва
на ленивия Гарван?
„Запалила ми се е главата.”-
се разнесе повторно.
Този път бе Теслата,
дялкаща неуморно.
„Запалила ми се е главата.
Затова не ме свърта
да се ровя в земята.”
рече в тъмното Кърта.
Ала никой не трепва,
ала никой не чува.
От какво да се сепва:
дума - нищо не струва…
… През глава се премята
всеки-бяга, не пита:
„Запалила ми се е главата.”
бе изсъскал…
Кибрита.
—————————–
ИЗДИГНАЛА СЕ ТИКВА
Вървяла тиква - лист след лист
в несвойствена за нея вис:
съвсем невзрачна - вид не вид -
увиснала на строен зид.
Така високо се качила,
решила, че се извисила
и вече взела да се джанка
дори с една висока джанка.
Зидът се възмутил тогава:
“Тъй дълго съм строен, и здраво,
а ето че над мен пониква
от вчера някаква си тиква.
Сега я виждам, че стърчи,
но как ли там се покачи?”
“Така съм - тръгна ли, не спирам.
Къде да стъпя, не подбирам.
И тук не съм видяла зор-
пълзях… по струпания тор.”
—————————–
ПУМПАЛ
Запазваш равновесие, красив.
Когато се въртиш, си само жив.
И може би единствен имаш право
да се въртиш надясно, и наляво.
Не те гнети въпрос: “или”- “или” -
от смяната съвсем не те боли.
Та ти си пумпал и това ти стига -
въртиш се, без окото ти да мига.
И колкото по-бързо, по-добре.
(Не бива само някой да те спре.)
И колкото по-бързо, по си прав.
Защо се сърдят- туй е твоят нрав.
И чакаш пак, и чакаш услужлива,
ръката, дето ще те занавива.
И тази мисъл само те изправя:
че спреш ли, сигурно ще те забравят.
—————————–
ДВЕ ПРУЖИНИ
Една главозамаяна пружина,
предназначена само да натиска,
се скарала на своята роднина,
която само да опъва иска:
- Опъваш цял живот,
веднъж не дръзна
и да натиснеш.
Как не ти омръзна.
И все наопъки на мене правиш,
че сме подобни трябва да забравиш.
- Еднакви сме. На двете ни отива:
оказваме на нещо съпротива.
—————————–
ПЕПЕРУДА
Гледа Заю пеперуда
се премята като луда.
Той не може като нея,
а пък всичко уж умее.
Тя между цветята пъстри
везе фигури чевръсти:
Кацне и отново литне,
сякаш дразни любопитни.
Мисли Заю завистливо:
„Че красиво е, красиво. Но…
всеки знай да се премята,
щом не пада на земята.”
ИЗ „МЪДРЕЦЪТ” (2004)
РАЗЛИЧНИТЕ ДУМИ
Играеха си думите различни -
обикновени, странни, поетични…
Най-ценните, най-важните и мили
тогаз се бяха под езика скрили..
Те знаеха кога ще са на власт.
Те знаеха, че имат своя час.
Те знаеха, че именно тогава
ще трябва нещо да се отстоява.
И че игра, каквато да е тая,
със другите не бива да играят.
Че трудно се говори откровено,
но три пъти по-трудно - съкровено.
Тогава винаги сърцето вика
с оставеното…под езика.
—————————–
ТАЛАНТ И ТРУД
И въпреки различната поанта,
е дума за Труда и за Таланта.
Че на Таланта му дошло до гуша
похвални оди за Труда да слуша.
Та той бил рядкост, а Трудът - навред.
Какво като бил по-добре приет.
С труд лесно можел да се хвали всеки,
с Таланта се оставало навеки.
И се опънал на Труда веднъж
като достоен и с характер мъж:
- За друг не чух хвалебствие подобно.
Не ти ли е от него неудобно?
- Защо? Та с мен изхранва се светът. -
отвърнал най-естествено Трудът.
- Изхранва? Но това е примитивно.
Аз давам му усещането дивно.
Благодарение на моя полет
лети и той над върхове отколе…
- А мислиш ли, че би без мен могъл?-
Трудът се впрегнал. (Вече ставал зъл.)
- Едва ли толкова си ми потребен.
Навярно ще се справя и без тебе.
- Но ако подценяваш резултата.
Нали си виждал неведнъж иглата -
пробива, и какво като пробие?
Иглата води, но конецът шие.
—————————–
ДВА ВЕНЕЦА
Срещнали се в ритуал тържествен
два венеца лаврови.
Божествен
имал се единият -
за слава, императорът щом увенчава.
Другият стоял пред Пантеона
на героите, загинали за трона.
Сторило се на венеца-ветерана,
Императорският че му се покланя:
- Благодарен съм ти, че дошъл със свита,
ти чрез мене подвига зачиташ.
За поклонът ти би бил достоен
всеки оживял чрез мене воин…
Но венецът почнал да трепери, -
рекъл си, че с него той се мери.
И се разгоряла страшна свада
кой от тях Големият се пада.
Дълго, дълго думите си пазел,
но накрая Лавърът им казал:
- Аз и в двама ви съм съпричастен
и не мога да съм безучастен.
По-голям е, потвърждавам смело,
който не е върху чело,
ами е положен
върху дело.
—————————–
БУКЕТА
Един Букет, захвърлен на паважа,
се разгневил: - Каквото и да кажа,
знам, самохвално ще ви прозвучи.
Какъв съм бил все още си личи
по панделката и по станиола,
за да приема истината гола,
че съм захвърлен и дори подритван.
Не ме разпитвайте какво изпитвам…
Бутилки две до кофата за смет
се подиграли: - Този бил букет?
Превзема се. Нали и нас ни дразни,
че бяхме пълни, а сега сме празни?
Ще страда всеки, който не приеме,
че всяко нещо има свойто време.
—————————–
ГРЕБЕН
- Като си вирнал тоя гиздав гребен,
кажи ми за какво ти е потребен?
Сега, във този свят егоистичен,
не е ли по-добре да си безличен? -
една Оса, кой знай отде се взела,
наивничко попитала Петела.
- Да ти призная, гребена си нося,
защото с него ме е срам да прося.
—————————–
ЗА НОКТИТЕ, ОПАШКАТА И ГРИВАТА
- На Царя на животните отива
да е с корона, тоест, да е с грива. -
опитала се Гривата да подчертае пак,
че всъщност тя е царственият знак.
- Освен Лъва със грива е и Коня.
Не е едно и също грива и корона.
Във жезъла властта се крие. -
(могъща като жезъла нали е)
обадила се Лъвската опашка.
- Без нашта сила, що за власт е вашта? -
тогава Ноктите не премълчали. -
Нали властта ви ние сме ви дали?…
Тогава тримата видели, всички,
и чули тази малка птичка,
която в гривата Лъвът си носел,
да го гъделичка:
- Признава някой или не признава,
царствеността не е във атрибутите,
а в нрава.
—————————–
ПЯСЪКЪТ И ГЛИНАТА
Говорели си Пясъкът и Глината.
Тя казала: - По дух съм ненадмината.
Творих за хората хилядолетия.
Магията ми майсторът усети я.
Строих и домове, градих и храмове.
Бях най-различни съдове за хранене.
Бях лампи, за да не изчезне огъня.
И беше тъмнината превъзмогвана.
Бях плочки, на които с дух и мисъл
Предкнижният човек се е записал.
- Да. Ти твори и в не една епоха.
Пред теб направо чувствам се пройдоха. -
зашушнал Пясъкът, - но има нещо,
което само пясъкът усеща:
Светът така изглежда сътворен е,
че всичко преминава все през мене.
По даденост, по принцип ли природен,
аз съм свободен, винаги свободен.
И всичко, дето казваш си вградила,
пренасям аз през световете, мила.
—————————–
СЪЛЗАТА НА СИЛНИЯ
Сълзата на Слабия в една състезателна зала
в Сълзата на Силния прибързано се припознала.
Защото и двете се срещнали долу на пода,
та как да познаят, че са от различна порода.
- Все друго е, - рекла й, -
след като си победена,
да го споделиш, макар да не си убедена.
- Подобно е, - рекла й другата
и… когато си победила:
Споделя се мъка от слабост,
но и радост от сила.
Тогава се сепнала първата и я познала.
Та как не видяла - онази сияела цяла…
- Не искам да споря. Да. Разлика има голяма.
И за да съм точна, изобщо сравнение няма.
Сълзата на Силния рекла:
- Недей се оплаква.
Ако е така, то защо ме прие за еднаква?
- Приличаме си:
Щом късметът си с труд си опитал,
достойно е - и победен, и победител.
—————————–
ЗНАМЕНА
В една музейна зала знамената,
преминали през боя ветерани,
разказвали съдбата си богата,
споделяли достойните си рани.
И слушало ги едно знаме ново,
дошло така, музея да разгледа.
Било то и за подвизи готово,
мечтало си и първата победа…
Но досега не знаело защо ли
не можело само да си повярва.
Дочуло: „Знамето играе роли.”
“За да си знаме, трябва да си с дарба.”
Но още нещо? Липсвало му нещо?
Трептяла в него истина незнайна.
И изведнъж му станало горещо,
защото чуло чаканата тайна:
“За да си знаме, трябва да е с тебе
духът на другите, които водиш,
от благородни пориви обсебен.
И да си глух за всички земни оди.
Не само на страха да си обръгнал,
но вече всичко все така да правиш,
че все да помниш за какво си тръгнал,
а себе си изобщо да забравиш.”
—————————–
МОНОЛОГ НА ПИРОНА
- Какво ли не се случва в този свят -
безкрайно мъдър, шеметно богат,
безумно беден, непонятно щедър…
Отчаян от мизерия и… ведър.
Такъв създаден, винаги изглежда
е принуждаван бил да се оглежда..
Пирон съм прост, но бе ми отредено
навярно място необикновено -
върху стена, от всички най-значима.
(Следеше всеки що на нея има.)
Окачваха на мен картини скъпи.
Но този обичай на друг отстъпи:
Започнаха да ми тежат портрети,
един след друг - на първенци приети.
Видях пред мене как трепери всеки.
И тъй като се сменяха отвеки,
а аз оставах, вече не Пирон,
си мислех, ще ме нарекат Корон.
И изведнъж настъпи Обърквация.
(Така ли беше, или друга “ация”)
Картините окрадоха,
портретите предадоха…
На мен висяха толкова величия.
Сега останах само аз.
(И тя - стената ничия.)
—————————–
ЯРЕМ И ВОЛ
Един Вол, свикнал всяко тегло да поема,
веднъж заговорил с Ярема:
- Слушай, вече съвсем ми дотегна.
Мразя се, тръгна ли да се впрегна.
- Впрегнат ли те веднъж, вече няма спиране.
Затова пък тук сигурността ти е гарантирана. -
Яремът рекъл му. - И без да искам да те тревожа,
но иначе чака те…ножа. -
продължил той да го убеждава.
Но волът е вол и друго не става.
Щом веднъж бил потеглил нанякъде,
само натам вече теглел той яката:
- Но нали за свободата си всеки се бори,
цял свят за нея говори и спори. -
волът отново решил да опита.
На добротата му тъй упорита
- Я ме послушай, недей се превзема. -
най-добродушно му рекъл Ярема.-
Други да мислят за свободата,
а ти недей си показва рогата.
Че и свободата се възприема
само додето смени се ярема.
После и тя тръгва да се зажегли.
Защото я тачат, в ярем ако тегли.
—————————–
ДВЕТЕ ПОЛОВИНИ
Един човек, по неизвестни за него причини,
се разделил на две половини.
Всяка си имала крак и ръка.
И око, за да гледа. Но ето,
щом се делили отвесно,
така - в едната
останало сърцето.
И Безсърдечната, както се предполага,
започнала другата да хули веднага:
-Ти си наивница, заради тебе
са всичките ни несполуки.
Твоят подход не ни е потребен -
практичност иска се тука.
Питах, когато пресмятах, къде си?
Можеш ли каза? Едва ли.
И се оглеждам какво ни донесе,
с какво можеш да се похвалиш?
- А Радостите? - рекла й другата, -
Те нали са от мен?
И макар ти да не ги чувстваш,
Човекът живя досега вдъхновен-
не само с хляб, но и с изкуство.
- И докъде стигна,като живя?
Всичко е бурен и тръне?
- Само със Сърцето Светът оцеля,
в грижите да не потъне.
Тогаз се стиснали двете Ръце:
- Господи, съедини ни!
Това е безумие - да спорят все
различните две половини.
ИЗ „АНГЕЛЪТ ПАЗИТЕЛ” (2010)
* * *
Навярно преди много, много века,
дори и без да знам къде съм бил,
сънувал съм, какво е то човека?
Дойдох. И мислех, че съм го открил.
Бях. Съм. И още може би ще бъда.
И ще потъна в звездния покой
така - полунаивен, полумъдър,
изобщо без да знам какво е той.
—————————–
* * *
С тоягата си по земята крача -
по-сам в неосквернения си път,
сега съм аз на Вярата пазача.
Да я опазя чака ме светът.
Животът може всичко да допуска,
но в миг един на всичко идва ред.
И луд, от интереси и от чувства,
светът все пак придвижва се напред.
—————————–
* * *
На скелета човешки е нанизан
безумен животински егоизъм.
И нищо, никакви човешки вопли -
само Сърцето може да го стопли.
Но за какво е по-напред, горкото?
Как да изгони от човека скота?
И пита то, едвам се престрашило:
“В човек ли бия аз, или в плашило?”
—————————–
* * *
Сърцето не е восъчен печат,
защото стъпките напред го мамят.
Дори когато върне се назад,
се вижда, че е най-добрата памет.
То сякаш Съвършенството кове
и никога не го доизковава.
Но все така - от всички векове
от него изкованото, остава…
—————————–
* * *
Пилея времето си сред тревите
и сам не знам дали пък го пилея
или така - за злака ненаситен,
неудържимо някак си го сея.
Защото тръгна ли да се завръщам,
без никога дори да подозирам,
аз нещо неочаквано прегръщам
и нещо ценно винаги намирам.
—————————–
* * *
Сърцето и в черупка да е свито,
с крачета боси винаги ще рита.
Присмиват му се, че било такова,
но то разбива всякоя окова.
Сърцето и в черупка да е скрито,
с крачета боси винаги ще рита,
щом като всяко нежно чудо ново
на жертва за живота е готово.
—————————–
ТРОФЕЙНА ЗАЛА
Трофеи ловни - кожи и рога
със препарирани очи ме гледат.
Не всяват страх и ужас те сега,
нито е спорна крайната победа.
Но в тях е още сблъсъкът стаен,
страданието нейде още тлее
и пропълзява смътна мисъл в мен,
че нищо не е експонат музеен,
щом в бой е влизало и се е ляла кръв-
животът щом е даден в съпротива…
Напразно ще е горд с трофей такъв,
за бъдещето, който го убива.
От друго вече ме обзема страх-
от истината, що в стените тътне:
убийците превърнати са в прах,
а жертвите им вече са безсмъртни.
Замък “Смоленице”
Словакия
—————————–
СОКОЛИ
В градината на замъка - соколи.
Соколи ловни. В клетки. Примирени?
Пронизват ме с очи-стрели. Какво ли
си мислят те за другите? За мене?
Владетели на висини небесни,
със слабостта човешка завладяни,
те чакат мълчаливи, ала бездни
в сърцата им са пълни със закани.
Как страшно е да видиш свита в клетка
достойна волността, която чака.
И като кремък в кремък в нея светка
искра, която ще запали мрака.
Замък „Червени камен”
Словакия
—————————–
* * *
…В памет на баща ми
Неземна е душата и не ражда,
привържат ли я тук, да не отлита.
Но кой разбира тихата й жажда
в невидимата й черупка скрита?
Всесилна младостта е, и жестока:
към себе си обърната е само.
Аз търся прошката ти,
но пространство нямо
влече ме смътно в своята посока.
Не съм те доразбрал приживе, вгледан
във себе си, ала сега потайно
на твоето мълчание безкрайно,
изпълнено с достоинство, съм предан.
Обичал съм те, без да забележа,
че бил си покорен а не покорен.
Че ако в мен се е вселил копнежа,
във теб е нейде неговият корен.
И чак сега разбиране двустранно
ни свързва и предпазва да греша…
И търсим с тебе, търсим непрестанно
зареяната някъде душа.
—————————–
* * *
Какъв е този всемогъщ печат
на родовата кръв, та няма нужда
във огледалото да се оглеждам,
за да съзра чертите ти във мене?
Те сякаш че от някъде извират -
прииждат бавно, непреодолимо-
във свое време се явява всяка,
наслагва постепенно нещо ново…
Но впечатляваща е мисълта:
Започвам и да мисля като тебе.
Така, поемайки от тебе малко
по малко нещото неповторимо,
аз бавно по въжето се изкачвам,
(което ти отнякъде държиш
и затова съм сигурен навярно)
или по него в корена си слизам…
Навярно тъй, незримо и полека,
човекът се сродява със пръстта.
—————————–
* * *
Магията на стъмването!
Няма от нея по-загадъчна магия:
Светът се сам от себе си отказва,
потапяйки се в лоното на мрака.
Тогава падат някакви мостове
и всеки търси своята звезда
или пък своя проход в глъбините.
Невидимите светове говорят
и някой със сърцето си ги слуша,
а някой друг е само по-тревожен…
Предчувствие е всеки. За какво?
И да го водят му предлагат трима:
Поривът. Мечтата. Паметта…
Наблизо са и мъртвите ни близки.
Защо избираме от тези трима,
наместо с близките си да говорим?
Това са миговете, във които
отишлите си преди нас ще чуем:
Вселената ни се е доверила.
Нехаем. През звездите се процежда
за утре и за бъдното надежда…
Докато вгледани сме, съмва пак.
А някой все за думата ни чака…
И за да се престрашим,
се връща мрака.
—————————–
ИЗБРАНИТЕ ЗА БОЖИ ГЛАС ДУШИ
Кой би могъл в света да утеши
най-гордите - несретните души,
в чиито глъбини искрата свети
на вечните, родените поети.
За себе си не мислят и нехаят -
за болките човешки се терзаят
и вярват си, че може някой ден
светът да се събуди съвършен.
Но с някаква печална съпротива
всеки нов ден надеждата разбива
и сякаш за да ги овъзмезди
отломките й прави той звезди.
Във този свят безмилостен и глух,
единствено, те имат своя дух,
далече от парите и успеха,
човещината е за тях утеха.
И всеки миг живели в изнемога,
се хранят със трошиците на бога
и както сякаш вечно е било
сънуват стих под ангелско крило.
Не чакат някой да ги утеши
избраните за божи глас души.
Не са нещастни, даже тържествуват,
че само те нашепнатото чуват.
—————————–
УГАСВА ОГЪНЯТ…
Угасва огънят. Все “наши” чужденци
обути тъпчат живата жарава.
Че пъпната ни връв е, той мълчи.
Достоинството най-му подобава.
Ала нали е гаснал неведнъж
през вековете, задушен отново,
и пак е избуявал вездесъщ,
припламнал и от дело, и от слово…
Угасва огънят. По-сам, по-сам…
Загърбен, неразбран от недостойни.
И въглени се гледат с укор ням:
“Кому сме нужни? Кой ни чака? Кой ни… ”
Угасва огънят, но вярва на чудак.
Спокоен е, и да не знае де го.
И да не знае откъде и как
ще се намери,
да стои до него.
—————————–
БАЛАДА ЗА ХОРОТО
На народния музикант Дико Илиев
по случай неговата 100 годишнина
Чуе ли Дико Илиев,
българщината изгрява,
хоро венеца му вие,
сърцето клетва му дава.
Музика, дето покъртва!
Светлото чудо, което
кара на живи и мъртви
да заиграе сърцето.
Духова музика свири.
Хорото стъпва крилато,
сякаш в отвъдното дири
духа на своя създател.
Той помежду ни не е ли,
слънцето щом е флигорна,
щом са звездите чинели,
щом е кръвта непокорна!
Чуе ли Дико Илиев,
дори изтляла от жажда
като след чудна магия
земята тръгва да ражда.
Цветето чело изправя,
като трева е доброто.
Тръпка през нас преминава-
предците ни са в хорото.
Люлка хората си имат.
Нека не питат къде е.
Целият свят да превзимат,
Карлуково я люлее.
Искърът, байрак набучил,
гордия Дунав развява.
Внуци, правнуци ще учи:
кръвта на вода не става.
Нещо остава навеки.
Геният само е годен
да подарява на всеки
чувството, че е свободен.
Сто лета, двеста и триста,
докато хоро се вие,
кръвта ни ще се пречиства,
чуе ли… Дико Илиев.
1998
—————————–
ХРИСТОМАТИЯ
Единствено и само тук -
един до друг,
един до друг.
Без бивалите, гибелните страсти,
без напъни за слава и за власти,
един до друг,
достойно оценени,
един до друг -
и живи и смирени.
На бъдещето в храма, различими,
и всички - и признати и значими.
И няма вопъл, няма лишен звук -
един до друг,
един до друг,
един до друг.
И всичкото, което е фучало,
е на едно разлистване
начало.
—————————–
ХРАМ
Във себе си издигам своя храм.
До свода му не съм достигнал още.
Усещам, ще се добера до там,
когато свършат мойте земни нощи.
Когато сред звездите вече съм,
изхлузил се от земното си тяло.
Билото дотогава ще е сън,
ще е неподозирано начало…
За първи път докрай осъществен!
И вече по-отблизо там ще мога
да опозная себе си съвсем,
допуснат вече да говоря с бога.
О, нека съм един зидар на храм!
А дотогава, нека дотогава,
щом за живот от бога съм избран,
той сам реши какво за мен остава.
—————————–
АНГЕЛЪТ ПАЗИТЕЛ
Навярно като мен си го изпитал-
във миг върховен, в миг неповторим
да те предпази ангелът-пазител,
когато си най-лесно разрушим.
Или за нещо да те обуздае
или от нещо да те утеши,
без да го знаеш как, къде витае,
дали за други грижи се души.
Но убеден, че вярно бди над тебе,
че ти е всеотдайно посветен,
да го усещаш - колкото потребен
и толкова от тебе сътворен.
Или… самият ти си му обител
с разтворени като криле врати,
та в теб отдъхва ангелът-пазител
и пак със тебе тръгва да лети.
—————————–
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Случайно някой ще отвори книга,
случайно ще започне да чете
и ще почувства, тя че го въздига,
и ще усети радост на дете.
И ще забрави днешните неволи
и ще забрави утрешния хляб
и без да разбере дори защо ли,
той няма да се чувства вече слаб.
Добро ще стори и добро ще чака,
ще подаде на някого ръка,
и другиго все ще зарадва някак,
та ще зарадва себе си така.
То ще е някога, кога - не зная,
но в този, явно благодатен час,
пак ще съм жив и радостен, че тая
“случайна” книга съм написал аз.
ИЗ „БУДИЛНИК ЗА БУДНИ” (2011)
БАЛАДА ЗА КАМБАНИТЕ
Отлятата от бронз камбана
загубва бавно своя глас.
Руши се и изчезва храма,
отдалечава се от нас.
А азбуката! Все по-жива
звъни със трийсет гласове -
деня ни с миналото слива,
към утрешния ни зове.
И с ореоли от божури
пристъпват двамата светци.
И над камбанните им скули
велика музика ечи.
Отлели толкова камбани,
те до последния си дъх
разнасяли ги - да останат
във всеки дом, на всеки връх.
И те останали. Звучали
в яремен ден, в бунтовна нощ.
Тиранин дръзвал да ги пали,
да ги изтръгне искал с нож,
във кръв решил да ги удави,
с кръв чужда да ги заглуши…
Ала била сплавта такава,
че се превръщала в души.
—————————–
НЕЗНАЙНИЯ ВОИН
Ако само се вслушаш в покоя,
в детски сън или в стръкче трева,
в него диша Незнайния воин.
Твойта кръв ще усети това.
Неизвестен дори и за Бога,
нейде там- под звезда или кръст -
той е корен на Вечния огън,
разцъфтял над барутната пръст.
С миг последен завършва живота,
с дъх последен, но край такъв
само подвигът има за кота:
“…до последната капка кръв.”
Тази капка е силното семе
на мира, колко пъти ранен,
и на порива ни за летене
и на всеки отруден наш ден.
—————————–
БЪЛГАРИЯ
…И всяка нощ напомня твоя креп.
Но всеки ден изгрява с твойта сила.
Навярно болката, родила теб,
и мен като човек ме е родила.
Откъсна ли от нивата ти стрък
и ей тъй - стрия в шепата си зърно,
безумно чувствам този сладък кръг -
дойдох от нея, в нея ще се върна.
От твоята, от живата вода,
когато се навеждам да отпия,
оставя във гърдите ми следа
прабългарин, славянин и тракиец.
Че мойта кръв е всъщност твоя сок,
прелял в мен от полето, от Балкана.
Аз бавно зрея, ставам по-висок
и искам като тебе - да остана.
И нека да съм слаб да те възпея
и майчината скръб да утеша,
в гърдите ти като в огнище грея
аз - пламъче от твоята душа.
—————————–
ПРЕОДОЛЯВАЙ …
Преодолявай стръмната пътека,
преодолявай всяка низка страст,
преодолявай болката си, нека
ти служи неуспехът за компас.
Преодолявай и успеха ласкав -
от него в себе си се завърни,
преодолявай срещнатата маска -
през нея във сърцето проникни.
Преодолявай вятъра насрещен,
преодолявай тихото в кръвта.
Почувстваш ли, че в тебе гасне нещо,
преодолявай тази глухота.
Преодолявай камъка с длетото,
скръбта преодолявай, радостта…
Така,
преодолявайки живота,
надвиваш неусетно
и смъртта.
ХАЙКУ
—————————–
* * *
Всичко в живота
е временно. Времето
само е вечно.
* * *
Каква утеха
са звездите за този
свят несъвършен.
* * *
Заслушаш ли се
в шепота на Космоса,
ще чуеш кой си.
* * *
Животът стига -
да се покачиш на клон
в дървото звездно.
* * *
Под пробития
джоб на небето чакам
моята звезда.
* * *
Каква везна е
Вечността - ту плаши, ту
успокоява.
* * *
Светът е черен
докато заспиваш. Щом
се събудиш - бял.
* * *
Живот на всичко
дава Слънцето и го
изгаря после.
* * *
Лист светещ пада
пак от звездното дърво.
А уж са вечни?
* * *
Човешки живот -
полувечност. Ако го
помнят - Вечността.
* * *
Отлага се по
нещо от живота. Не
се отлага той.
* * *
Стихиите не
само ни рушат. Често
те ни създават.
* * *
Страстта е огън,
който се гаси само
със своя пламък.
* * *
В юмрук и в шепа
пръстите се учат как
да живеят с друг.
* * *
Бастунът като
добър другар не пита -
помага само.
* * *
Очите виждат
може би защото са
в една посока.
* * *
Не драскай клечка,
ако нямаш смелостта
да палиш огън.
* * *
На бъдещето
за прозорци стават
прозрачните души.
* * *
Дърва за огрев
не сме ли всички ние,
събрали опит.
* * *
Познанието -
чашата примамлива
с пробито дъно…
* * *
Сърцето не е
нестинарка, та в огън
босо да е то.
* * *
Клепачите ми -
капани птичи
хванаха съня.
* * *
Карфица прави
вечна пеперудата.
Не красотата.
* * *
Воденичният
камък си търси другар,
с който ще мели.
* * *
“Падат” нещата,
а всъщност това им е
полетът кратък.
* * *
Лулата на мира
не се запалва с огън,
а с блага дума.
* * *
Мълчанието -
закопано злато?
Или празен съд?
* * *
Направят ли я,
пътеката сама си
търси другите.
* * *
Не ни спестява
нищо огледалото -
не е подкупно.
* * *
На всяко гърне
мерудия, а гозба -
в никое от тях.
* * *
Носиш ли Кръста,
и гвоздеи носи си -
да вдъхваш доблест.
* * *
Очакването -
камък хвърлен в кладенец.
Ухо над него…
* * *
Кукувицата,
несретница самата,
сполука носи?
* * *
Акацията
жени се за Слънцето.
Шаферки - пчели…
* * *
Първа замръзне ли
капката, после
пада последна.
* * *
Валят листата.
В мрежата им скъсана
се радва слънце.
* * *
Миришеш роза.
Пчелата в нея пък
мирише тебе.
* * *
Липата зрее
и всяка нощ сънува
зимно утро с чай.
* * *
Не спи полето -
китка росен босилек
току го буди..
* * *
Дълбока щедрост
е гората. За брадва,
но и за душа..
* * *
В яйцето чука
с човка пак надеждата,
яйце да стане.
* * *
Лястовичето
гнездо - шепа на сеяч
на небесата.
* * *
Дъждът единствен
може да е сигурен,
че се преражда.
* * *
Цветя - парички.
С тях ли са си купили
щурците свирки?
* * *
Слънце позлати
кубето на полето
със златна слама.
* * *
Нощ - пеперуда
черна, забодена
с карфица лунна.
* * *
Само паднал
от дъба, жълъдът сваля
някому шапка.
* * *
Калинка кацва
на дланта ми и чакам
да ме поведе.
* * *
Тревицата се
кланя на косата и…
се изправя пак.
* * *
Излезте, гъби.
Нали на всяка вече
съм се поклонил.
* * *
Видя косата
под себе си гнездото
и се извиси.
* * *
О, слънчогледи,
кога ще се научим
от вас на вярност!
