ЕНЦИКЛОПЕДИСТЪТ
Разказ от цикъла ” Щрихи към портретите”
Доктор Петър Берон е явление в българската възрожденска история. И то изключително явление, каквото няма преди и след него. Той е възрожденски просветен деец, педагог, автор на първия български буквар, естествоизпитател, лекар, философ - с една дума, енциклопедист.
При това е знаел и 9 езика, което е било феноменално за времето си. На някои от тези езици, като немски и френски, той е писал своите трудове, а не ги е ползвал само за „бонжур” и „ореовоар”.
Да се чуди и мае човек, как е възможно да се постигне това в началото на 19 век, когато 99,99 процента от българите са били неграмотни. И още, той се е родил в едно затънтено селище като Котел, състоящо се от три хиляди и кусур жители, забутано в дебрите на Стара планина, по поречието на Луда Камчия. За разлика от пристанищата Лом, Свищов и Русчук, които, въпреки турските ограничения, са били прозорец към Европа, или пък Варна и Бургас, през които се е общувало с Русия и света, Котел е било абсолютно откъснато селище, през което никой или почти никой не е минавал, а още по-малко - кондисвал. В него не са достигали сведения за новостите и постиженията на света, нито пък е ставала обмяна на идеи. С две думи - пълен мрак!
Като проучвах житието и битието на този енциклопедист, се натъкнах на нещо, което ни е убягвало досега: в това затънтено планинско градче са се родили някога повече от половин дузина забележителни мъже, които са оказали отражение върху обществения и политическия живот на България. Без тези патриоти Българското възраждане щеше да изглежда половинчато или въобще нямаше да се състои.
Ето имената на тези забележителни патриоти, оставили ярки знаци върху зреещото национално съзнание на българина.
Преди д-р Петър Берон е поп Стойко Владиславов (1739-1815), който направи първия препис на Паисиевата “История славяноболгарская”, а след това стана епископ под името Софроний Врачански и написа своето забележително произведение ” Житие и страдание грешного Софрония” - най-автентичният документ за този период от турското владичество.
Третият е Стефан Богориди, наричан от турците Стефанаки бей (1770-1839), който подарил мястото и парите за построяването на българската Желязна църква в квартал Фенер в Цариград. Освен това е бил много близък със султан Махмуд ІІ, който благоволил за първи път в историята на султаните да присъства на християнска сватба, когато се омъжвала дъщерята на именития котленец. И като благодарствен жест за тази височайша визита, Стефанаки бей му сварил кафе, като използвал за огъня каймета, вместо въглища или дърва. Жест, какъвто няма друг в българската история.
Четвъртият е Георги Мамарчев (1786-1846) - офицер от руската армия, участвал в Отечествената война на Русия срещу нашественика Наполеон Бонапарт през 1814-1815 г., както и в похода на Дибич Забалкански до Одрин през 1828-1829 г. А след това, с Бероновия роднина - търновеца Велчо Джамджията, организирал т.н. “Велчова завера”, която е целяла освобождението на България. За това участие Мамарчев, като руски поданик, е бил заточен на остров Самос, където умира, а Велчо Джамджията бил обесен в Търново на 5 май 1835 г.
Петият е Гаврил Кръстевич (1820- 1898), истинското име на когото е било Гандьо Баев Кътьов и който е бил вторият губернатор на Източна Румелия ( след Алеко Богориди) и който не оказал никаква съпротива срещу акта на Съединението на 6 (18 ст.с.) септември 1885 г. , когато Източна Румелия се присъединява към Княжество България. Същият е бил и почетен член на Българското книжовно сдружение (днес - БАН).
Шестият е бил Неофит Бозвели (1785 - 1848), който е бил роден за бунтовник, а станал свещеник и учител. Живял и работил над 20 години в Свищов, където съвместно с Емануил Васкидович се борил срещу гръцкото духовенство, за откриване на български училища и за самостоятелна българска черква. За тази му патриотична дейност е бил заточен в Света гора, където умира.
Седмият е великият Георги Стойков Раковски (1821-1867), роднина на Г. Мамарчев, който стана пръв идеолог на борбата за Освобождението на България и организатор на двете легии в Белград, както и на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю през 1876 г. Неговият възглед, че чрез четите може да се постигне освобождението, се оказва погрешен. Участникът в двете легии и в четата на Панайот Хитов - Васил Левски го коригира. Левски прозря, че освобождението може да се постигне чрез предварителна организация на народа в революционни комитети и чрез всенародно въстание.
Осмият е д-р Васил х. Стоянов - Берон(1824-1909), племенник на енциклопедиста, завършил медицина във Вюрцбург, Бавария, който остава пръв организатор и директор на Българската гимназия в Болград, Бесарабия.
Осем забележителни личности, родени в Котел!
Господи, та това е елит за цяла държава, а не само на едно затънтено селище. Няма друг град в България, където през Възраждането да са се пръкнали толкова много патриоти. Калофер, например, даде един, макар и гениален. А ако притурим и баща му, стават двама. А ако прибавим и вторият български екзарх Йосиф І, стават трима. Карлово и Сопот родиха само по един, но те са толкова големи и значими за България, че се равняват на всички останали. Копривщица даде трима - Каравелов, Бенковски и Каблешков. А моят роден Плевен - само двама братя, единият от които (Атанас поп Хинов) се оказа слаб характер, страхливец и предател.
На какво се дължи тази Котленска многотия? Случайно ли е или е закономерност?… Като че ли няма отговор.
Академик Михаил Арнаудов в книгата си за Неофит Бозвели, лансира едно вероятно предположение. Той казва: „Ако и странно на пръв поглед, че из тази почти средновековна и душна атмосфера могат да се възмогнат мъже с такъв широк размах на волята, с такава сила на характера, каквито се явяват доста рано, причината може да се потърси само в това, че тук се касае за далечни, предадени по наследство от дедите импулси към развитие, на които никакво робство, никаква патриархална простота на бета и никакви исторически превратности не могат да попречат. Потребен е само да дойде нов, по-благоприятен климат за духовете, за да се проявят, за да изпъкнат с елементарна сила вродените качества на тая жилава балканска раса.” (стр. 265)
Възможно е! Новият и по-благоприятен климат се появи след малката голяма книга на Атонския монах Паисий Хилендарски…
Спорна е рождената година на енциклопедиста. Едни източници казват, че е 1891, други твърдят, че е 1895, трети - че е 1899 г., а четвърти - 1800, което е най-вероятно. Но е безспорно, че той е петият син на Анастас х. Берон и Стойка. Безспорно е още, че от 1812 до 1815 г. ученолюбивото момче учи в местното Котленско училище. В 1815 г. семейството се премества във Варна, където момчето продължава образованието си, а в 1817 г. постъпва в т.н. Бейска академия, лицеят “Свети Сава” в Букурещ. През 1821 г., във връзка с гръцкото въстание, начело с Александър Ипсилант, турските власти предприемат гонения на българите във Влашко и Молдова, поради което Берон е принуден да избяга в гр. Брашов (Кронщат), Трансилвания, който по това време е бил под австрийско владичество.
И там, в Брашов, той попада в дома на богатия Антон Иванов Камбуров (емигрант от Сливен), като домашен учител на децата му. Там той написва в 1824 г. първият български буквар, известен като Рибния буквар, защото на корицата му е имало изобразен делфин. Камбуров е оценил интелектуалните и педагогически качества на частния учител и финансира неговото по-нататъшно европейско образование.
През 1825 и 1826 г. Петър Берон следва философия в Хайделберг, а през следващите две години - медицина в Мюнхен. През 1830 г. завършва, а през следващата 1831-ва защитава докторска дисертация на тема: „Нов начин за измерване на таза на човешкия плод”. И постъпва като лекар в Букурещ. А през следващата 1832 г. става окръжен лекар в Крайов, където служи почти 12 години. През това време (1841 г.) закупува от д-р Ферарис част от мушията му в землището на Писянка - за 400 царски жълтици. Доходите от тази закупена част - казват биографите му - могат да го издържат в Париж и му позволяват да прави крупни дарения на училищата в Българско.
След това вече д-р Петър Берон отива в Париж, където общува със световни учени като Андре Мари Ампер - виден френски математик и физик, с Клод Бернард - знаменит физиолог, с Майкъл Фарадей - бележит английски физик и химик, с Александър Хумболт - немски естественик и др. Тук той написва своите съчинения, които по-късно издава в 14 тома - 7 тома от Пруската държавна библиотека и 7 тома от библиотеката на Берлинския научен институт. Тези съчинения му създават име на голям европейски учен и мислител. За него М. Бъчваров пише по-късно: “Берон се явява като самостоятелен и оригинален мислител в средата на 19 век.”
През 1853-1854 г. д-р Петър Берон поема издръжката на свищовския художник Николай Павлович. И двата му портрета, които ние познаваме сега, са дело на този художник.
През пролетта на 1871 г. д-р Петър Берон идва в имението си Скорила край Браила, за да уреди дарението на този имот за Българското книжовно дружество (днес БАН), седалището на което тогава е било все още в Браила. И тук се натъква на користна съпротива от доверените лица, които до този момент са се грижили за мушията и които не били съгласни имението да се подарява на БКД. Той завежда дело срещу управителя Теохар Папазоглу в Крайовския административен съд, което е насрочено за 4 април 1871 г. Но преди това, през нощта на 21 март (ст. стил) 1871 г. енциклопедистът е удушен от двама наемни убийци - Йон Калин и Н. Табаку, в къщата му на ул. „Лучеулуй” №1 в Крайова.
Българските вестници “Свобода” и “Отечество” съобщават за това убийство. Любен Каравелов пише в “Свобода” от 24 март с. г., следното: „Нашият патриот и учен мъж, когото уважават всички в Европа, освен онези (ние) самите, стана жертва на користолюбивите и душепродажните наши чорбаджии, за които нищо по-свято и по-чисто няма на света, освен техните мангъри!” И малко по-надолу добавя: „Ако Папазов иска да заграби мушията на Берон, която той самият е завещал на народа, трябва да знае, че гласът на този народ има повече значение, нежели всички негови документи.”
„Периодично списание”, орган на Българското книжовно дружество също тъй отбелязва зловещото събитие. Освен некролог, то публикува и статия от д-р Васил х. Стоянов-Берон за удушения котленски енциклопедист. Въпреки убийството, завещанието на д-р Петър Берон остава в сила. На следващата година - 27 септември 1872 г. е образуван Комитет за изпълнение на това завещание, начело с най-богатия българин по това време Евлоги Георгиев. А през 1890 г. в освободеното отечество е създаден Фонд за набиране на средства за построяване на мъжка гимназия в Одрин на името на д-р Петър Берон. През 1910 г. е събрана сумата от 400 хиляди лева и на следващата година гимназията е построена. В нея постъпват да учат младежи, както и то Източна Тракия, така и от цяла България.
Убийството на д-р Петър Берон го характеризира като безкористен дарител. Той е имал много роднини и куп племенници от братята и сестрите си. Могъл е да дари мушията на тях, както обикновено става в живота, когато липсват преки наследници. Но ученият завещава имота си на Книжовното дружество, защото е радеел за културното издигане на нацията, а не за благоденствието на своите роднини. Затова, когато завежда делото срещу Теохар Папазов в Браила, той заявява: „Крайно злочест ще умра, ако видя това, че България ще бъде лишена от моя малък подарък след смъртта ми.”
Това изявление показва, че котленецът д-р Петър Берон е не само голям учен-енциклопедист, а и истински патриот и просветител.
