НАДЕЖДА
НАДЕЖДА
На дъщеря ми
Човек е сам със своята Надежда…
Какво си ти за мен - ще разбереш.
Расти и знай: светът един изглежда,
а друг е той, когато го прозреш!
Какъв е точно - туй и аз не зная.
Градихме го и приказен, и нов,
но вярвай ми, не е той детска стая,
изпълнена единствено с любов!
Ще мине бързо детството блажено,
ще стане много тясно у дома.
Към себе си ще тръгнеш непременно
и ще останеш в тоя миг сама.
И сигурно небето ще се смръщи,
ще свирне вятър в твоите коси.
Но ти върви, стисни юмруци, дъще,
и своята Надежда потърси!
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Цъфнаха дръвчетата в градината,
само моето дърво не разцъфтя.
Нежна бе душата му за зимата
и към райските градини отлетя.
Милосърдно чукаха кълвачите,
вглеждаха се в почернялата кора,
докато в ръцете на секачите
полумесецът на брадвите изгря.
Ала нещо в мене те отсякоха,
в тялото ми сякаш брадва се заби.
Моя труп ли до дръвника влякоха,
та сърцето с нова болка се сдоби?…
Пролет е, а мисля си за зимата,
май от мене няма да си тръгне тя…
Цъфнаха дръвчетата в градината,
само моето дръвче не разцъфтя.
МЕЧТАТА ЗА ПАРИЖ
Не казвай, че си бил в Париж.
Париж отдавна в теб живее
с дворци, с площади и с музеи
и ти от детството вървиш
из тоя град недостижим…
Пълзи над Сена синкав дим
и от дима израства чуден
Париж - огромен, изумруден,
като във приказка видян
или във някой стар роман
с герои до един познати…
Не казвай, че си бил в Париж.
Кого ли днес ще удивиш
с разкоша в кралските палати
или с това, че си видял
любовни сцени на „Пигал”,
че си позирал тук и там,
очи присвил, коса зализал,
че даже в Лувъра си влизал
и спирал си пред Нотр Дам…
Напразни, глупави хвалби!
Ти влезе във града на Сена,
но разруши една вселена -
мечтата за Париж уби…
И пак си беден, пак си нищ
и още дълго, дълго време
измъченото твое племе
не ще помисли за Париж…
Идва смъртта.
Ще те гнети
това прозрение коварно:
живяхме в копие бездарно
на най-красивите мечти.
ДО СЛЕДВАЩАТА БОЛКА
Не златните халки, не брачното ни ложе -
страданието с тебе ни сроди.
И знам: това което мене ме тревожи,
и твоето чело ще набразди.
Животът ни не е картинка идилична,
за капка радост водим с теб борба.
Като герои от трагедия антична
сме срещали суровата съдба.
Понякога забравяме какво е ласка -
какво ли не изпитахме до днес!
Ала на щастието златната каляска
ще дойде и на нашия адрес.
Сега поспи. А аз до тебе ще приседна.
Вълшебната каляска ще звъни…
Спи, моя уморена, моя ненагледна,
до следващата болка отдъхни.
