Панчо Недев

документална повест

15 ЮНИ 1944 ГОДИНА

„… Подпоручикът ни заповяда да обградим камиона и ние изпълнихме заповедта. Двама полицаи отвориха вратата и той започна да вика по имена арестуваните, един по един.

- Кой беше този „той”?

- Подпоручик Агов, адютантът на майор Дочев.

- Как изглеждаха арестуваните, преди да ги натоварите на камиона?

- Те бяха много бледи, измъчени, с окъсани дрехи, някои едва се държаха на краката си.

- Вие лично забелязахте ли белези, следи от физическо  насилие?

- Да. Почти всички бяха със синини и подутини по лицата, ръцете и краката, с открити рани. Имаше с превързани глави. По всичко личеше, че са бити и пребити от полицаите.

—

- По-нататък какво стана?

- Дудито  с още двама полицаи застанаха от външната страна на вратата и щом по-виканият излезеше, те го хващаха за ръцете и заедно със следващия го връзваха на общо въже.

- С  какво им връзваха ръцете?

- С  бодлива тел… за по-сигурно… А в камиона войници ги връзваха на общо конопено въже по двама-трима.” 

Из показания на войници пред Народния съд-Провадия, участвали в разстрела. 

Утрото на 15 юни 1944 година беше необикновено тихо.

Не се чуваше обичайният тропот на полицейските коне и ботуши, черната камионетка на пожарната, която обслужваше полицията стоеше паркирана в дъното на двора, вратата на „операционната” зееше широко разтворена. Не се виждаха полицаите от нощната смяна, които шумно се миеха и плискаха в умивалнята. Изплашени от необичайното затишие и щурчетата в сеновала на конюшнята сякаш бяха потънали  вдън земята…

Само постовият полицай се движеше бавно и мълчаливо, а шумът от стъпките му отекваха тежко по каменните плочи на двора. Приближаването на тези стъпки караше  арестуваните по стаите да тръпнат, да се сепват от краткотрайния унес на дрямката, да се вслушват напрегнати в тревожната тишина на двора.

Киро Радев  седеше до стената срещу вратата на голямата обща стая и гледаше към прозорчето, което вече беше побеляло от зазоряването. В скута му лежеше  неподвижно главата на Милко. Мислеше, че най-после момчето се беше унесло в сън, затова не смееше да помръдне, за да не го събуди. А той не спеше. И неочаквано проговори с полу-шепот:

- Бай Киро… Ако бъде с картечница, нали по-лесно ще свърши… А?

- Не мисли за това - отвърна старият партиен деятел и го погали не-ръчно по лицето.- Поспи си, днес трябва да бъдем бодри.

- Ще бъдем, бай Киро… Аз само така… на тебе го казвам.

- Зная, ти си мъжко момче… Засрами много по-възрастни и опитни в теорията… които  не издържаха и си заминаха при жените и децата.

- И аз имам жена, бай Киро… не знам дали знаеш… Тук май никой още не знае…

- Зная, Милко, зная… И всички знаят… Но не щат да отварят дума за твоята Горанка… щото… тежко е!

- Бай Киро… И още нещо искам да те попитам…

- Питай, момчето ми… Стига да мога да ти отговоря.

- Тези… дето останаха вън… дето ги спасихме от провали, дали няма да направят нещо за нас, а? Защото… полицаите… както са изплашени от  идването на Червената армия… две-три пушки да пукнат тука… ще се разбягат като пилци!…

Милко говореше без да го гледа, тежко и мъчително, с разкъсване на думите. Последният въпрос изглежда затрудни Киро, защото той продължително замълча. Пък и какво можеше да отговори? Не искаше да залъгва Милко. С Тодор Илиев се бяха разбрали снощи,  да подготвят хората за най-лошото, да се държат мъжки, да не просят милост от палачите, да не се унижават пред напълно възможната смърт.

- Не знам, Милко… Не знам, дали ще се намери кураж в нашите другари, които сега сигурно повече от нас се страхуват за живота си… В ръцете им сме на тия… с окървавените ръце… А от тях всичко може да се очаква… Важното е, ако дойде най-лошото… да го понесем като мъже, като хилядите патриоти, които са умирали за…

- Зная, бай Киро! Бъдете спокойни за мене… Няма да ви изложа!

Умълчаха се отново… А мисълта на Милко пак хукна към камчийския му дом, към родителите и към младата му жена, с която беше преживял само две-три незабравими щастливи нощи.

И отново се зае да дописва на ум своето прощално писмо. Можеше и да го напише, ако имаше молив и хартия, ако имаше кой да го изнесе. Не позволяваха и писма да се пишат. Нищо… може пък тя да го „улови” по телепатия! Нали в ремсовата група и за тази интересна наука са говорили…

***

Изведнъж черковната камбана стресна  тишината на неспокойното утро. Заби ситно и весело, за поредната утринна литургия. Стаята бавно утихна, арестуваните мълчаливо се заслушаха в черковния звън.

- А за нас… нито веднъж няма да удари!

Гласът прозвуча нервно и предизвикателно. Друг пък се опита да се пошегува, вероятно за да заличи негативния ефект от мрачното и тягостно настроение в стаята:

- Ти пък за черковна камбана си зажалил сега! Че кой поп ще удари камбана за атеисти като нас!?

Но тъй като камбанния звън не стихваше, чу се трети, нервен глас:

- Защо бие тази камбана,бе? Да не е станало нещо? Да не е дошло времето и за тези… идиоти?

- Иде, иде! - извика първият глас откъм ъгъла: - За нас каква файда, че иде и за тях!… Утре може да сме на оня свят!

Тодор Илиев повлече изтощеното си тяло към ъгъла, сложи ръка върху коляното на възрастния мъж и спокойно каза:

- За файдата от нашата борба, Станьо, никой не е мислил и говорил преди ареста, нали? Ние сме…

- Ама и ние сме хора, бе Тошка!.. И аз съм човек, искам да живея!… Имам жена и деца…

Мъжът изведнъж млъкна и се просна по лице на пода и цялото му тяло затрепери като поразено от  токов удар. Гърчеше се, свиваше се, изопваше се като струна и отново гърчове.

- Остави го, Тошка! - обади се Димитър Чивгънов. - Не го пипай. Нервен припадък, ще му мине…

Черковната камбана престана да бие, но  ехото й още звучеше в ушите на  арестуваните от общата стая. Това ехо сякаш беше сигнал за началото на събитията в този  страшен ден…

Полицаите се спуснаха шумно  по дървените стълби от втория етаж на сградата, зачаткаха с подкованите си ботуши по двора и се пръснаха в различни посоки. Един домъкна от някъде тежка картечница и я нагласи на триножката пред караулното, други двама оседлаха набързо конете и с галоп отпрашиха за някъде, Дудито с още един от  дежурната смяна започна проверката по стаите… След  половин час тежката врата на полицейския участък се разтвори с дразнещо скърцане и през тунела се провря  закрит военен камион. Шофьорът направи трудна маневра и приближи заднешком камиона до вратата на общата стая. Войниците  наскачаха пъргаво на земята, направиха встрани пирамида от пушките си и се строиха в две редици пред караулното. Строен и симпатичен подпоручик се появи пред редиците и заговори нещо на войниците…

- Това е адютантът на майор Дочев, познавам го от „Тупането” край Шумен! - каза бавно и  тъжно Стойко Маринов, който беше събрал целия наличен инвентар в стаята, за да се повдигне до нивото на прозорчето.

- Да, същият подпоручик Агов, който командваше разстрела на тримата войници, дето снощи ви  разправях…

- Значи… всичко вече е ясно - изрече гласно мислите си Гено Стойков, после приближи до Али Ямурлов, който лежеше в другия ъгъл, коленичи до него и с разтреперан глас каза:

- Али!… Дай ръката си, момчето ми!

Младежът се размърда, изплува бавно от унеса на мислите си, погледна го с добродушния си поглед и предпазливо подаде ръка. Мъжът с побелелите коси сграбчи сухата му костелива ръка и тихо, молитвено изрече:

- Прости ми, Боже… прости ми и ти, Али, че в последните дни тука лошо съм мислил за тебе!… Искам ти прошка!… Иначе и на оня свят ще ми тежи…

Болният, който от изтощението си едва дишаше, помръдна глава, по-мъчи се да се усмихне, просълзи се и  с последни сили стисна  грубата ръка на   Гено Стойков. Разтрепераните му от вълнение устни едва чуто зашепнаха:

- Рахат да си, бай Гено… На такъв  голям чиляк… и Христос, и Аллах може да прости… че аз ли няма… Прощавам ти… да ни простят и хората, че не можахме… да си свършим докрай работата…

***

В дървената рамка на вратата, осветена от  яркото юнско слънце, застана едрата фигура на Дудито. Малко разкрачен, с неизменния кожен бич в лявата си ръка, намръщен и зъл, както всякога. И днес той засука по навик мустак, спусна гъстите си вежди над очите, но като видя, че всички  арестувани бяха  прави, опули очи:

- К`во стана, бе мърши такива?… К`во е това чудо? Като усетихте, че отървахте кожата, оздравяхте одма… Айде, стягайте багажа!

- За къде, господин старши? - попита някой предпазливо.

- За маймун дере, на курорт! К`во ти трябва да знаеш?… Ще ви интернират някъде в Родопите… Значи всички сте  готови и прави, а? А до вчера се преструвахте, карахте ни да ви влачим по стълбите към началническия кабинет  за очните ставки…

- Стига си се гаврил с хората, говедо такова! - викна неочаквано Матей, настръхнал и готов да се нахвърли върху полицая. - Оставете ни спокойно поне да се простим за десетина минути!… Знаем ние, къде ще ни водите… Карайте по-бързо, че по-бързо да дойде и вашия ред!

Старши полицаят се стъписа от дързостта на младежа, отстъпи инстинктивно крачка назад и заоглежда тъпо арестуваните. Киро Радев беше хванал с две ръце Матей и едва го удържаше.

- Недей, остави, Матей!… Трябва да бъдем спокойни… Не виждаш ли, че той ни провокира!

Дудито тъкмо се беше окопитил и се готвеше да извика, да удари с бича си  дръзкия Матей Стоянов, когато до него се появи  подпоручик  Агов.

- Какво става тук? - обърна се той към Дудито.

- Възразяват, господин  подпоручик!

- Как така ще възразяват? - рече сговорчиво  подпоручикът и се обърна към арестуваните в стаята: - Слушайте! Във ваш интерес е… Има заповед да бъдете въдворени на ново местожителство в Южна България.

- Не ни лъжете, господин подпоручик, не сме деца! - обади се някой.

- Разрешете ни тогава да се простим с близките си, които  отдавна чакат за свиждане! - добави друг.

- Имаме тежко болни, господин…

- Хайде стига разправии! - изкрещя подпоручикът, разтвори папката, която  стискаше под мишница и поясни: - Който си чуе името, да излиза с вещите си веднага!

После, като се вглеждаше с присвити очи в  папката и вдигаше поглед към рамката на вратата, зачете. Високо, бавно, отчетливо… Тържествено:

- Киро Радев Киров от  Манастир,

Тодор Илиев Дочев от Провадия,

Матей Стоянов Матеев от Ракла,

Стойко Димитров Маринов от Ганчево…

***

Капитан Аврамов  се появи отнякъде неочаквано и безшумно. С лачените ботуши и  лъскавите шпори, със синята пелерина и сребърните пагони, с кортика и златния пръстен. Като на свое юбилейно тържество. Като на своя триумф, на своята кървава сватба!…

Застана на най-горното стъпало пред входа на караулното, запали цигара и се загледа в качването на последните  обречени в закритата каросерия. Когато и те бяха завързани за общото дебело въже, двама войника вдигнаха задния капак и пуснаха  пердето на чергилото. Замисленият поглед на Аврамов  застина, ръцете му се отпуснаха като пречупени, цигарата бавно се изплъзна между неспокойните му пръсти… Би трябвало да се успокои, да се зарадва от края на неспокойните дни и нощи на разпитите, мъченията  и мълчанието на арестуваните. Нали това беше  неговата победа! А не се радваше. Защото празните и пусти човешки души не могат да се радват. И защото Георги Аврамов в този момент гледаше не към своята  малка победа, а към другата, голямата Победа на комунистите, която беше вече на румънската граница. Много пъти той е мислил за нея, сега вече вярваше в нея! Виждаше я в подробности. Не само с червените знамена и патри-отичните речи на нелегалните функционери, които се търсеха под дърво и камък, а я виждаше като войнишки строй, с насочени към него дула…

- Господин капитан, време е да тръгваме!

Кога се беше приближил до него този изящен на вид и поведение подпоручик? Това красиво младо нищожество, което не можеше да мисли и разсъждава със собствен ум, а само заповеди изпълняваше!… Фатални, зловещи заповеди на своето началство, което в този час сигурно  се беше разположило вече с цялото си щастливо семейство, под чадъра на плажа в Евксиноград…

Подпоручикът го погледна с внимание и нерешително попита:

- Добре ли сте, господин началник? Пребледнял сте като тия…

- Нищо ми няма! - отговори троснато Аврамов. - Тръгвайте!

После закрачи към камионетката с десетината полицаи, насядали  по пейките с пушки между коленете си. Крачеше бавно и замислен като осъден на смърт. От  голямата  Победа, която все още беше във въображението му!… 

***

Най-напред, съгласно оперативния план на акцията, излезе на улицата  мотоциклетът с леката картечница в коша, с един полицай на ръкохватката, със заредена лента, готов за стрелба. Откъм военното по-деление дойде зелената  камионетка с войниците на майор Дочев, командвани от поручик Краварев. Той беше  упълномощен с устна заповед  от прекия си началник да  отговаря за  успешното изпълнение на цялостната акция по  физическото ликвидиране на 18-те „врагове на държавата”. Втората кола в колоната, която се подреди на улицата, беше  закрития камион с обречените. След него застанаха с гърмящи ауспуси още два мощни мотора с кошове с по двама полицаи. Колата на жандармерията беше тръгнала  половин час по-рано за проверка на „чистотата” на пътя и  мостовете, както и за  секретна охрана на  лобното място.

Чу се двукратното форсиране на  мотоциклета, условния знак за  старта на колоната и колите се понесоха с грохот по главната улица на града… 

***

Като мълния се разнесе в целия град, че откарват нанякъде арестуваните. Някои от близките, които  денонощно чакаха за свиждане в съседните улички се втурнаха като  полудели след колоната, но полицаите ги спряха с приклади и ритници - районът на полицейското управление все още беше отцепен, извънредното положение там щеше да продължи до привечер на другия ден…

По изричното указание на майор Дочев, преди да  потегли в ранното утро към Варна със семейството си, до излизане от града, колоната трябваше да се движи бавно, в плътна колона. Войниците  от откритата платформа на военната кола трябваше да бъдат с оръжие „за стрелба”, готови всеки миг да  скокнат на земята и да отбият всяко възможно нападение на нелегални и партизани…

От всяка къща покрай главната улица на Провадия, по която бавно се движеше колоната, надничаха тревожни лица, на всеки кръстопът се събираха неспокойни и възбудени хора, стъписани от  новината, че карат някъде арестуваните…

След стъписването идваха коментарите: Накъде ги карат? Казват, към някой концентрационен лагер!… Ами, това е полицейско заблуждение!… Всички ли? Сигурно са останали още в арес-та… за втората партида… Трябва да направим, нещо, бе хора!… Ха, направи, де! Срещу ръжен рита ли се?… Това е… това е смъртна колона, не разбирате ли?

Целият град, онемял от болка, задавен от безотговорни въпроси, мълчаливо се прощаваше с обречените!

Колоната на смъртта още не беше  излязла от града, когато черковната камбана отново заби. Този път по-разчупено, по-игриво и по-весело. Биеше за края на сутрешната литургия!… 

***

„Никога няма да забравя тая дълга и страшна нощ… Никой от арестуваните и в другите стаи не  мигна. Като дойдоха войниците и полицаите с двата камиона, всички усетихме, че идеше и най-лошото… Цяла нощ стоях разтреперана до вратата и се мъчех да гледам през дупките какво става вън на двора. И все към оная врата гледах повече, зад която  беше моят Стойко. Да бяха ме пуснали барем да го пипна, да го прегърна, да му изтрия лицето с чиста кърпа!… Гледах, чупех ръце от  мъка и безпомощност, а сълзите ми капеха, капеха. Дано никоя майка на света - и майката на разбойника - да не изпита такава мъка! Щото какво са виновни майките?!… Чак сутринта малко съм задрямала, но тупурдията на двора ме стресна. Залепих пак око на ключалката и цялата изтръпнах! Краката ми се подкосиха, очите ми се замрежиха и паднах  до вратата… Войниците и полицаите ги изкарваха от стаята, връзваха ги по двама и ни живи, ни умрели ги  товареха на камиона с чергилото. Тогаз за последен път видях моя Стойко. Горкият, само кожа и кости беше станал!… Докато полицаите  го връзваха той гледаше към мене. Сигурно не ме виждаше, но знаеше, че аз го гледам, благодарна съм му, че не ме забрави! Че оня ден беше ми подал пръстчето си през процепа… да го целуна. Другите майки и това не можаха… А когато ги товареха той ме гледаше  с един такъв дълъг, мил поглед и аз разбрах, че се прощава с мене… с майка си… А аз го гледах като онемяла, нещо ме беше стиснало за гърлото и ни глас, ни сълза… Чак когато видях камиона да излиза от тунела, заплаках…”

Станка Маринова - майка на  Стойко Маринов, в разговор с автора.

***

ДОБАВКА: Докато подготвях за печат настоящото второ издание се наложи да прегледам много книги, отделни публикации, наличните нови материали в Историческия музей в Провадия. Срещнах се и с десетина близки на разстреляните. В тази последна добавка съм подбрал кратка полезна информация, която дава по-реална представа за този тъжен ден, 15 юни 1944 година, за неговото  паметно значение в историята на антифашистката Съпротива, както и мои авторски  размисли по темата. 

„…Колите с жертвите на терора и войниците спират на определеното място  в горичката, близо до село Ганчево, гдето взвода бил строен в две редици. - първата на колене, а втората - стоешком, за стрелба. Подпоручик  Пенчо Агов заповядал да слязат 8 души от задържаните и след това един зад друг тръгват по пътеката, докато се изравнят с взвода войници, след което Агов ги обръща кръгом и командва на войниците „Огън!”…

… били вързани с ръце отзад и освен това, навързани с въжета по двама-трима заедно… При първия залп някои народни борци паднали напред, кой по очи, кой на колене, кой настрана… Войниците стреляли пак по заповед на подпоручик Агов, защото някои още мърдали. Стрелбата продължила няколко минути, след което от колата слезли и вторите 8 души, един зад друг и ги по-вели в ляво от първите  8 души разстреляни. Обърнати били гърбом и разстреляни по същия начин, след което докарват и останалите двама - Мита Генова и Стойко Порязов - мъж и жена. Те били разстреляни в ляво от първите две групи… Поручик Краварев стрелял с пистолета си по недоубитите народни борци. Осемнайсетте жертви на фашисткия терор посрещнали смъртта с твърдост… Двамата полицейски агенти Христов и Николов, разтършували  труповете като си  прибрали парите, които си поделили, а също и други вещи. А Николов започнал да реже пръста на един от убитите, за да вземе златния му пръстен…” 

Пасажи от Обвинителния акт на Народния съд, Исторически музей- Провадия 

„…Малка бях тогава, но  добре си спомням, как татко ни  хитро и изобретателно  прикриваше опасната си нелегална дейност… На среща с хората в гората ходеше с брадва, под предлог, че търси подходящо дърво за строеж на нова къща… Спомням си и такъв случай: веднъж Добри Славов донесе на гръб чувал с две крини жито, за скривалищата, за нелегалните в гората. Нашите се разтревожиха, питат го какво е, откъде е това жито. А той убедително отговаря: „Снощи играхме карти с Добри, той загуби, залогът беше две крини жито и той, като честен човек, си ги носи…” 

Добринка Петкова, дъщеря на Петко Ив. Делев, в разговор с автора, 21.06.2014 г. 

„… Наскоро след разстрела видях майка с двете ми сестрички, Добринка и Василка, малки деца, под една слива в двора.  Приближих се на пръсти и чух майка да говори, но малко странно, както се рецитира текст на народна песен: „Петко, Петко, де си да дойдеш, Петко, да видиш и да чуеш, как децата плачат за тебе! И те като хорските деца искат да имат до себе си баща, Петко!…” Приказваше си така майка, а сълзите й капеха, капеха… Бършеше ги с края на чембера си, но те пак не спираха…”

Иван Петков Делев - син на Петко Ив. Делев, в-к „Провадийски глас”, бр. 8/29.04.1987 г. 

„…Преди пет години, след дълго отлагане и несъгласие, най-после успях да се срещна с Максим  Иванов Маринов, участвал в разстрела като кандидат-подофицер, на 21 години тогава.  Той изглежда много се страхуваше за скъпоценния си живот, дойде с охрана от двама здравеняци… Беше мъчителен разговор. Но нито дума за разкаяние! Напротив - говореше като засегнат от на-родната власт, че не е могъл да се изучи, да има нормален живот и прочие… На въпроса ми, дали  някой от жертвите по време на прехода и в последния момент е молил за милост и пощада, той отговори доста категорично: „Никой! Никой дума не продума…” Само  Мита Генова, вероятно потресена, обезумяла от разстрела на двете редици преди нея, паднала на колене пред  поручик Краварев и изрекла няколко несвързани думи като сочела с треперещата си ръка своя съпруг. Офицерът тогава  извадил сабята си, замахнал яростно и разсякъл жената…”

Димитър Матеев, брат на Матей Стоянов, от разговор с автора, 25.06.2014 г.

„… До къде е стигнала низостта и човешкото падение, садизма и идиотщината на фашизираните офицери, може да се съди и от безумната заповед на Краварев и Агов в минутите, когато войници и стражари са заравяли убитите в общия гроб… За да  се туширала  възможната  миризма от разлагането на труповете в горещото време, било заповядано да се убие  свиня от стадото в покрайнините на селото! И наистина двама войника домъкнали една голяма, простреляна, бременна свиня и тя била плитко заровена над ямата…” 

От разговори с близки на убитите, потвърден факт и от Радка Коева, в среща с автора, юни 2014 година.

Ако фаталният, последният ден за разстреляните е бил 15 юни 1944 година, за опечалените близки, най-черният, най-мъчителният ден е бил 15 септември 1944 година. На тази дата  новата отечественофронтовска власт организирала разкопаването на общия гроб  и разпознаване на труповете от техните близки. С колкото близки съм се срещал, всички те  през сълзи разказваха за ужасната гледка, за  безмерната мъка на майки и бащи, братя и сестри… Ето само  два пасажа от  ръкописите на Радка Коева, за която  вече стана дума в предходните страници: „.. телата били вече  почти разложени, над цялата гора се носела непоносимата, характерна миризма… Чичо (Христо Коев ) са го познали по ризата - едното копче било различно. Той сам си го зашил и шеговито казвал: да бъде против уроки”… На височинката  били подредени на земята осемнайсет ковчези,  облицовани с поцинкована ламарина. Който откриеше „своя човек” в купчината останки - полагаше го с ръцете си в ковчега… Погребани са на около 50 метра от лобното им място… Това  гробище, обсипвано всяка година с цветя и венци, е просъществувало  до 2 юни 1955 година, когато става официалното откриване на новопостроения-паметник- костница. Този паметен ден добре помня… Няколко дни по-рано гробището било отново разкопано, костите на покойните ни близки са били извадени и пратени в София за обработване. Бяха поставени в специални, малки  ковчежета, съхранявани временно в училището… Всички присъстващи, а те бяха стотици, се бяха наредили в шпалир от училището до костницата. Всяко ковчеже се носеше от двама моряка в парадна униформа. Те вървяха бавно, пристъпваха крачка след крачка с високо вдигнат крак. Най-отпред на траурното шествие вървеше големия оркестър на Военно-морските сили, свиреше без прекъсване „Вий жертва паднахте”… Беше невероятно тържествено и страшничко… След последната двойка моряци вървяха майките с черните забрадки, другите близки, приятели, бойни другари, граждани… Беше едно голямо, дълго, мрачно и тежко шествие… Шествие на мъката…” 

„… Архитект Стоян Христов, втори братовчед на татко, Койчо Коев, често идваше у нас. Един ден каза, че ще направи проект за паметник-костница и го направи… За осъществяване на идеята изключителна помощ е оказал големият, партиен деятел и общественик Илия Добрев. Имало оживена дискусия къде да бъде паметникът - в Провадия или в гората край Ганчево - накрая надделяло мнението - на лобното място на 18-те разстреляни.

Паметникът-костница е изграден с доброволния труд на хората от целия камчийски край и Провадийския Сърт. Татко беше и шофьор, и заварчик, „дясната ръка” на инж.  Сутев, който също работеше доброволно по цели дни. Много активни и всеотдайни  работници бяха Стефан Стефанов-Чембото, който изготвяше арматурата, скулптора Б. Хинев, Владо Копчев, Иван Бонев и още много-много провадийци. Паметникът-костница беше открит на  2 юни 1955 г.

Тук всяка година на 15 юни се провежда многолюден митинг-поклонение в памет на  героите… С Указ, отпечатан в „Държавен вестник” бр. 43 от 1971 година, Паметникът-костница влиза в категорията паметници с национално значение…”

И още един доста любопитен пасаж от  спомените на Радка Коева, които ще коментирам в следващите страници: „.. А Иван Карагяуров, когото лично познавам като началник на милицията в Шумен, плачеше и казваше на татко (когато са говорели за деня на разстрела, бел. авт.): „Койче, там бяхме, в гората… Чухме, че се стреля, ама откъде да знаем, бе братко, че са те!? Можехме да направим нещо…”

ВМЕСТО  ЕПИЛОГ

Запазил съм тези последни страници, уважаеми читателю, не за автора, а за  разследващия журналист Панчо Недев, който още не се е примирил, че и досега, 70 години след  разстрела на тези  народни борци, жертви на фашизираната власт, има още спестени, неказани или недоизказани истини. Иска ми се тук, за пръв път, да си  кажа  мнението по два открити въпроса.

Първият се отнася до житейския край на предателя Недко Петров Тодоров-Мануш, както вече ви обещах в предходните страници.

Още веднъж поклон пред къртовския, изследователски труд на Стоян Георгиев-Съча, за книгата му „Биография на един предател”, която многократно цитирах в повествованието! Да се напише книга с над 200-300 живи информатори, да се преровят хиляди архивни страници, да се решиш да коментираш със свои мисли и заключения житието-битието на висши участници в антифашистката съпротива  и на личности от другата страна на Барикадата - това наистина е малък подвиг… Но същевременно аз не мога да приема за убедителни най-последните  6-7 авторски реда на страница 166, в които на читателя, съвсем лаконично, се съобщава, как е завършил живота на предателя. Ето и пасажа, цитирам го дословно. С многоточието  и с правописа: 

„… След това разбрах, че скоро бил откаран във Варненския затвор и след това бил ликвидиран.

Обвинителен акт

Народният съд Варна. Дело №1 присъди: В името на народа, На-родният съд Варна осъжда на смърт генерал Никола Христов ………………………….. пор. Людмил Мишляков……………… Недко Петров Тодоров…”

Само толкова. Нищо повече.

В тези няколко реда все още живите антифашистки дейци от Варненския регион сигурно ще открият и премълчаната от автора истина: Защо не е написал,(вероятно е знаел!) че генерал Христов и Недко Петров са били  осъдени „задочно” на смърт, макар че този правен термин да не е най-подходящ за случая, тъй като те са били вече мъртви! Какво лошо и нередно има в това, след като се  знае, че всички съдилища по света осъждат и задочно подобни убийци и предатели? Че има и смъртни, и оправдателни задочни присъди! Защото във Варна дори и младите политически дейци знаят, че генерал Христов е бил застрелян в кабинета на градоначалника на 8 септември 1944 г. от жена политзатворничка!(Което също буди редица въпроси без ясни отговори!)

Има версия, с която се сблъсках по време на моите стотици срещи и разговори с близки и съратници на разстреляните или потърпевши от предателството на Мануш, която и аз съм склонен да приема: че Мануш е бил удушен с одеяло във варненския затвор в бъркотията, когато демонстрантите разбиват вратата на затвора и освобождават политзатворниците! Ако  това е истина, от какво ли са се страхували бившите номенклатурни кадри, по-не  да я  коментират под сурдинка, както се казва? Нима ще  се намери защитник с нормален ум на този  отвратителен човек, заради чието гнусно предателство са загинали не само 18-те на-родни борци от Провадийско  и  4-те жертви от Кипра, че стотици други са били инквизирани и осъдени на различни скокове затвор!

Тази непотвърдена документално версия приемам по лично убеждение тъй като имам две преки свидетелства от първа ръка…

Братът на моята покойна жена, Иван Илиев Илиев от село Кавлак, Великотърновско, политзатворник, ослепен от  жестоките побои в Шуменския затвор, е бил прехвърлен във Варненския за излежаване на 20 годишна присъда. След Девети септември 1944 година той много години беше председател на Съюза на слепите в България. Когато се пенсионира  често се срещахме, бях започнал книга да пиша за него, та в едно  поредно гостуване, той ми разказа как е завършил живота на предателя… Мануш бил докаран от двама въоръжени цивилни, с ОФ ленти на ръкавите, когато голямата врата на затвора била вече разбита. В разгара на  еуфорията от  победата и пристигането на първите поделения на Червената армия, за известно време Иван Илиев останал в стаята почти сам, с няколко немощни  политзатворници, в очакване някой да ги изведе. От тях разбрал кого са довели, след като се вдигнал голям шум с викове „Убиец!.. На съд!.. Веднага!” Само след минути вестта, че са довели Мануш, се разнесла вътре и вън от затвора. Някои от  жертвите на Мануш изглежда са го разпознали и първи се нахвърлили върху него. Станала голяма бъркотия. Човекът, който бил определен да го пази не можал да го опази от гнева на политзатворниците и  нахлулите вътре  демонстранти, отвели го някъде и после разбрал с недомлъвки, че бил удушен с одеяло…

Вторият ми източник беше Кирил Ковачев. Когато бях в Радио Варна, редактор на военните предавания, той ми беше началник. За известно време колегите ми говореха, че съм бил „негов” човек, тъй като му обработвах и редактирах записките и спомените за неговото предаване „Из героичното минало”. Знаех, че е бил политзатворник, че в същия ден, 8 септември 1944 година, е излязъл от затвора и  няколко пъти го подпитвах дали знае нещо повече за  Мануш. Но той все ми отказваше, дори ми се скара, че за такива „човешки отрепки” не бивало не да се пише, но и да се мисли дори. Но веднъж, когато ме повика в кабинета си да ми предаде поредните материали за редактиране, сам отвори дума за Мануш. „Ти още ли се интересуваш от  края на този предател?” - ме попита съвсем неочаквано. „Да, казах. И много хора искат да знаят истината”. После той стана, потупа ме по рамото и никога няма да забравя, какво ми каза: „Истината, другарю Недев, сега е в нас и не винаги е в полза на обществото… Затова  за тоя Мануш недей повече да се ровиш в архивите, нищо няма да намериш… Ликвидирахме го на 8 септември, преди да го поемат адвокатите на Международната контролна комисия… Иначе можеше и да се отърве…”

За сведение на любопитно-критичния и недоверчив читател в Албума озаглавен „ПОЛИТЗАТВОРНИЦИ ВЪВ ВАРНЕНСКИЯ ЗАТВОР - 1941 - 1944 ГОДИНА”, накрая, в общия азбучен списък, името на Иван Илиев Илиев може да се открие на пореден № 145, а на Кирил  Ковачев - на № 43…

Имам свое мнение и по другия открит въпрос: кога точно  Недко Петров е станал предател?  Както видяхте в повествованието, и бившият му партизански командир Иван Добрев - Странджата, и Стоян Георгиев -Съча, че даже и висшият нелегален партиен функционер Демир Борачев, упорито защитават тезата, че до 6.05.1944 г., когато Мануш е заловен  в село Александрово, той не е бил предател, поне разкрит доносник. Но мнозина  партийни функционери след Девети септември имат друго мнение, за съжаление по-скоро логическо заключение, отколкото подкрепено с  факти, а именно: че Мануш е станал предател, в услуга на полицията, още след бягството си от партизанската чета. А това, че няколко месеца се мотал насам-натам  като полунелегален и никого не предава, е по-скоро хитрост и стратегия на полицията в изчакване на по-удобно време, за печелене на доверие сред своите. Да не забравяме и съществения факт, че  в краткия си партизански живот, до срещата му с Матей Стоянов, когато на своя глава търси връзка с партизаните, нелегалното му име е Джеси! Като Мануш става известен много по-късно, след като полицията вече открито го ползва в очните ставки с жертвите. И още нещо. Един стар, патил и препатил антифашистки деятел, вече покойник, ми каза по този повод, че предателството било вид човешка жестокост. А тя не се проявявала внезапно и отведнъж!… Но тук  възниква друг, по-щекотлив въпрос: защо цитираните по-горе личности и фактори вкупом  защитават  версията за по-късното предателство на Мануш? Моят отговор е: вероятно са имали сериозни лични мотиви - да оправдаят своите пропуски и своята вина, че не са направили всичко възможно по-рано да го разкрият като доносник и да вземат съответните мерки!…

И така, заключението ми по първия въпрос: „Защо не се коментира и другата версия за  житейския край  на Мануш?” е, може би, за да не се компрометират антифашистките борци и политзатворници в незаконна саморазправа, да не се навреди на каузата и т.н.  А нима този отговор няма солидна, логическа и правна антитеза? Че събитието е станало  на 8 септември, в т.н. „ничие време”, когато нямаме още отечественофронтовско правителство, когато  революционната стихия и еуфория взема връх, а болката и раните на потърпевшите от Мануш са били още пресни и никой не би могъл да им попречи за справедливо отмъщение! Още повече, че в случая  предателят  юридически би могъл да се приравни с понятието „сериен убиец”! 

***

Дълго време умувах и се колебах, дали да я има тази най-последна страница!?

Дали и аз не трябва да премълча някои открити въпроси около  деня на разстрела на 18-те, в името на героизма, каузата и авторитета на  личности, които  наистина имат големи заслуги в борбата срещу фашизма  и строителството на социализма с организационен опит, с безспорна всеотдайност на народното дело. Дали няма да наруша  вечния покой на нечия човешка съвест и това мое откровение да ми се върне  като обвинение в светотатство! Защото в това разделно време на леви и десни, на патриоти и продажници, на злостни  компромати, клевети и изкушения, има хора, които търсят само сензацията към популярността…

Става дума за  въпроси, които вече 70 години се задават на ухо, с шушукания, с предпазливост, с недомлъвки, да не засегнем  някой заслужил другар, да не разклатим Системата… която вече я няма! В случая и аз като  стотиците разследващи журналисти, историци и политици, които са изписали  хиляди страници по повод залавянето и обесването на Васил Левски основателно са питали: „Къде са били неговите съзаклятници? Защо не са опитали да го освободят?”- искам да попитам не само от мое име, а най-вече от името на  близките на разстреляните: „Къде са били на този ден нелегалните бойни групи, партизаните, партийните функционери и ръководители, за чието укриване и прехрана ятаците и помагачите са били обвинени в подривна дейност  и в крайна сметка са били ликвидирани физически? Защо и как са прекъснали толкова важната връзка с ареста в Провадия, за да предусетят, да разберат, че се готви такава жестока саморазправа? Имали са оръжие, между другото събирано от самите обречени за тях, имало е вече  по това време поне  пет-шест партизански групи в Коджа Балкана, защо никой не се е опитал да направи нещо?”

В подхода към темата да си припомним кратката, но много красноречива и възлова информация-изповед на партизанския   командир Иван Карагяуров в предходните редове: 

„.. А Иван Карагяуров, когото лично познавам като началник на мили-цията в Шумен, плачеше и казваше на татко (когато са говорели за деня на разстрела, бел. авт.): „ Койче, там бяхме, в гората… Чухме, че се стреля, ама откъде да знаем, бе братко, че са те!? Можехме да направим нещо…”

„Там бяхме, в гората… чувахме изстрелите… можехме да направим нещо…”

Иван Карагяуров надали е разбирал,  че това негово откровение всъщност потвърждава сегашните слуховете от много посоки, че партизанската му чета е била в близост до лобното място, че може би е имало друго скривалище, за висшите ръководители на Съпротивата. Защото в отминалите години, докато съм общувал като журналист с голяма част от бившите  отговорни дейци на Съпротивата, все чувах нещичко да се шепне, да се подхвърля или внезапно да се замълчава по този въпрос…

В ония далечни години, 1956 -1968, когато пишех книгата  бях насъбрал доста интересен материал-спомени и по тази тема. Но тогава автоцензурата на журналистите беше много по  действена и ефективна, защото сам се отказах да коментирам този въпрос - нямаше как да бъде отпечатано. И без последствия за скромната ми  личност! Сега, докато готвех настоящото  второ издание, за съжаление, слуховете отново се потвърдиха, тъй  като за демократичното мислене няма вече теми табута, поне така се говори за свободата на словото, нали? Затова се осмелявам да повдигна този въпрос от двете му страни, от двете „точки на зрение” както се казва.

Преобладаващата  официална теза е, че дори да е имало нелегални и партизани в близост, тяхната намеса в сражение с тежко въоръжени полицаи, жандармеристи и войници би било равносилно на самоубийство. Веднъж по време на поклонение на паметника-костница в Партизани, когато като репортер на Радио Варна отразявах събитието, в откровен разговор по темата един партиен ръководител защити тези железните аргументи така, няма как да забравя думите му: „Ако можехме да се справим - добре, щяхме да бъдем герои. Но ако бяха ни избили - това щеше да означава двойно повече жертви и обезглавяване на  ръководството на  зоната!” Този напълно логичен отговор ме кара да бъда раздвоен в личното си отношение по темата. Защото ръководителите, командирите в подобна  кризисна ситуация винаги се ползват с негласен имунитет, не бива да рискуват живота си, да демонстрират опасен героизъм и прочие…

Но все пак, като си помисля пък за жертвите… чувствам, че има нещо нередно в тези размисли. По-точно, в отношението към оня  момент, когато може би са чували изстрелите, знаели са, че там загиват бойни другари, а чувството за самосъхранение, преплетено с чувството за отговорност, натежало..

Не е никаква тайна, разбираемо е, защо отношението на  близките, приятелите и земляците на 18-те разстреляни към тогавашните нелегални ръководители, е негативно. Но  дали  причината е само родовата памет или личния момент!? В тази връзка ето само един твърде показателен факт, с който се сблъсках по време на едно от моите посещения в село Ганчево:

Баба Станка Маринова от същото село, която е хранила и крила Иван Карагяуров и едва е оживяла в ареста от мъченията и мъката по разстреляния си син, е забранила на бившия  партизанс-ки командир да идва у тях. По време на  една годишна среща-поклонение, когато дворът й бил пълен с хора, около дългата открита трапеза, Иван Карагяуров се появил неканен. Тогава стопанката  скокнала от местото си, изправила се  наежена пред снажната му фигура и викнала високо, за да я чуят всички присъстващи: „Аз не ти ли казах на тебе, в къщата ми повече да не стъпваш? Щото заради тебе станаха курбан за свободата тези хора, можехте да им помогнете!… Тази гробница в гората ти я направи!”

От всичко гореказано  и по тази открита рана, мисля че добихте известна представа, защо част от бившите нелегални  фактори не са имали същото отношение към 18-те антифашисти, както към героите на Съпротивата в други райони на областта. И защо някои дори си позволявали дързостта и глупостта да наричат разстреляните „случайни жертви на репресиите”, „хлапетии”, „момчетии”, „идеологически неподготвени спътници на борба-та”… за които  не заслужавало толкова да се говори и пише!

В контекста на тази гузна съвест, сега още по-добре разбирам, защо Демир Борачев е отказал първо на Андрей Германов, а после и на мен, да пишем за 18-те, препоръчвайки ни други герои на Съпротивата. Може би защото около живота и смъртта им  няма  подобни  неудобни въпроси и слухове!

И така, като ви благодаря за вниманието и  търпението, че  стигнахте до тези последни редове, уважаеми читателю, искам още веднъж да повторя: тези доскоро неудобни и премълчани истини ни най-малко не  обезсмислят или  подценяват саможертвата на 18-те народни борци, антифашисти, българи-патриоти! За тях историята и народът вече са си казали тежката дума - те са живи в нашата памет, в песните, стиховете и книгите, посветени на тях; в улиците, площадите и колективите, които насят техните имена, в паметниците и паметните плочи в родните им села и в Провадия.

Защото са  ГЕРОИ НА СВОЕТО ВРЕМЕ, на своята вяра в по-добрия обществен ред и социалната справедливост, която не бива да се мери и оценява с днешни понятия. Защото те нямат никаква вина за последвалите грешки и увлечения на своите оцелели бойни другари. Защото не доживяха  социалистическото Време и  нямаха свое в р е м е  да съгрешат! Ако все пак са имали някакви грешки, те заплатиха  за тях с живота си! И точно това прави тяхната саможертва още по-величествена, смислена и възпитателна!