Керка Хубенова

            В памет на поета Димитър Данаилов,
            прегазен от кола в една декемврийска
            вечер на 1992 г., когато пресича булеварда
            пред дома си в Чирпан.

Тъмни сенки под двете очи,
Вежди-ключ на челото и бръчки.
Пуснал котва на стола - мълчи
и потропва с изопнати пръсти

между чашата - бавна отрова
и цигарата дето гори
с тази негова утрешна болест…
После става и бавно върви…

Ние също мълчим, ние гледаме
как поета си тръгва от нас;
как се мята косата му в гребена
на студения вятър. След час

той съвсем ще изчезне от спомена.
Няма никой да разбере
как до своята утрешна болест
недостигна. Асфалта го взе

в свойта черна душа и потъна
тази негова тайна, и драма.
…Нощ след нощ ще се разсъмва,
ще се къса живота ни бавно.

Но един ден (почти незаконно)
ще си спомним моряка в казиното…
Ще го търсим и денем, и нощем
пак пред някоя чаша със вино.

Ще го търсим… Но само в стихове
ще се буди духът му възкръснал.
А гласът му със басов регистър
(без да знае, че вече е късно)

ще бележи печално сезона,
в който той е пристигнал различен.
И ще лизне сърцата ни огънят:
„Дойде отново есента, Димитре…”