Георги Струмски

…Газеха
обрулената шума.
Спъваха се
в камъни край Струма.
Вслушваха се в птица подранила
слепите бойци на Самуила.

През долища, ниви и поляни
люшкаха се те като пияни,
бавно - длан във длан и стъпка в стъпка, -
с болка пареща и с обща тръпка.

В кървавите бездни на очите
гаснеха пожари страховити
и превръщаха се в ями тъмни,
от които няма да разсъмне.

Царят, блед, изправи се край друма,
вдигна длан към божията стряха
и се свлече, дума не продума.

Слепите бойци не го видяха.

Те вървяха, яко уловени,
към дима на къщите рождени,
към гласа на лястовичка мила
под Беласица, Пирин и Рила -

там,
където плахи и злочести,
чакаха ги техните невести,
за да срещнат своите стопани,
с благ мехлем да вържат люти рани
и сред писък на дълбоки нощи
да им раждат яснооки рожби…