Лалка Павлова

Понятието „знахар” означава „народен лечител”. В съзнанието на обикновения човек то е натоварено с представата за изключителност, базирана върху познанията и уменията в сферата на лечението, които са недостъпни за другите. Постепенно върху личността на знахаря се конотират някакви свръхестествени способности, а разказите за конкретни ситуации на „спасение” навлизат в митологията и фолклора, като силата на словото за тях го дистанцира от останалата част на общността. В митологията и фолклора на различните етноси съществуват много легенди, представящи ситуации на свещенодействия, чиито изпълнители са обгърнати с мистичен ореол, възприемат се като белязани с извънмерно познание свише, като пратеници на Демиурга, поради което действията и словото им се сакрализират, а личността им се ползва със статута на посредник между човека и Бога. В митологията обаче се интерпретира само външното сходство или различие между човека и света, в нейните текстове не се търсят причинно-следствените връзки и обяснения на случващото се, като видяно и почувствано съществуват синкретично. Литературата е по-друга проява на словесността, тя носи в себе си не само натрупания опит от миналото, но и надгражда нови идеи и послания над митологичния или фолклорния разказ, както и над синкретизма в мисленето на древния човек. Тези нови идеи и послания принадлежат на личността на автора, който „обработва” суровия материал на легендата, за да доведе читателя до своите открития за същността на битието, като търси причинно-следствените връзки между обективното и субективното. Такъв е и разказът на Мюмюн Тахир „Смъртта на знахаря”.

Композицията на творбата следва класическите модели в националната ни литература. По подобие на „Самодивските скали” (Елин Пелин) и поредица от разкази в цикъла „Старопланински легенди” (Йордан Йовков) и тук текстът е изграден върху основата на ретроспекцията. Представата за сегашността в началото и в края на разказа  създава композиционна рамка, в която е вписана легендата за съдбоносния спор между двамата знахари Делиахмет и Караали. Разместени са и елементите на сюжета - първият абзац представя завръзката на действието и причините за нея („спречкването” между двамата знахари, влюбени в „най-хубавото момиче в селото”), а вторият и третият абзац изпълняват ролята на експозиция и въвеждат представата за обстановката, в която предстои да се разгърне същинският сюжет на случката, родила тази легенда. Така началната част на творбата проблематизира очакванията на читателя, имплицитно заложени в паратекста „Смъртта на знахаря” - обикновено знахарите доживяват до дълбока старост и преди смъртта си „посвещават” в своите знания и опит по-младите, които трябва да продължат тяхната мисия. Антиномията между очакваното и реалното създава вътрешно напрежение и засилва интереса на читателя към по-нататъшното развитие на случката.

Интерес предизвиква и изборът на имената на главните герои. Те са сложни по състав и от семантична гледна точка обединяват значенията на две думи. Същинските имена на героите - Ахмет и Али - започват с буквата „А”, заемаща първо място в азбучните системи. И в мюсюлманското, и в християнското езотерично мислене тя се свързва с представата за Божествено начало (Аллах и Адам - копие на Божия Лик) и символизира духовността в измеренията на познанието, битието, времето и пространството. Това е общото между двамата знахари - още чрез избора на имената имплицитно е вписана мисията им на белязани свише. Началните части на техните имена обаче съществено ги оразличават - докато „дели” означава „палав, буен, непокорен”, то значението на „кара”, т. е. „черен”, носи белезите на тъмното начало, на трагичната предопределеност.

Неслучайно развитието на сюжетното действие е изведено от тесните рамки на дома и е положено в пространството на мегдана. И то „на ъгъла на мегдана и горната улица, която води към гробището”. Там е ситуирано и „прочутото кафене на Шекер Али”. Образите на мегдана, кафенето и кръчмата винаги се свързват с единението на общността, където се създава и утвърждава нейната ценностна система. Там, на мегдана, се произнася присъдата над онези, които са я нарушили, там се защитават и налагат в общественото съзнание представите за чест и достойнство на отделната личност. Пиенето на кафе (по подобие на прочутите чаени церемонии) е ритуал на приобщаването на индивида към нравствения норматив на общността или осъдителното й маргинализиране от нея. Обединяването на символните знаци на мегдана и кафенето показва, че спорът между двамата знахари наистина не е част от „катадневните разправии за поддържане на влиянието” им, а е свързан с нещо, което има екзистенциална значимост - правото на любов, дом и семейство с човек, когото носиш в сърцето си. Представянето на своеобразния „дуел” между двамата знахари става под клоните на „големия явор пред кафенето”, където се е събрало „половината село”, защото „кафе пиели само мъжете”. И оръжието в този „дуел” също е необичайно -  „за оръжие на възмездието избрали церовете”. Явно е, че всеки от тях е заложил най-ценното - честта си на знахар, умението си да създава церове не само за лечение, но и за причиняване на смърт. Поставеният акцент върху измяната спрямо възложената им свише мисия да бъдат спасители на живота, извежда мотива за любовта и красотата извън човешката мяра - те са божествен дар и само Бог има правото да отсъди дали това е грях.

Въпреки статичността си, сцените в разгръщането на „дуела” са онагледени и оркестрирани така, че дават възможност на читателя да съпреживее сблъсъка на тези две силни личности, готови в името на любовта и щастието да поемат риск за живота си. Болезнената реакция и твърдата воля на Делиахмет, когато потапя ръката си в „цяра” на Караали, са разкрити с причастни форми и сравнение, подредени във възходяща градация, създаваща ярка зрителна представа: „Делиахмет се олюлял, разтърсило го като папур на вятър, посинял и краката му се подгънали - започнал да се вкаменява…”. Завръщането от „отвъдното” с помощта на волята е поднесено в обратния ред - „треперенето престанало, потта изсъхнала по лицето му и полека си възвърнал нормалния цвят”. Детайлизираните промени във външния вид убедително аргументират изхода от ситуацията и водят до извода, че  не от някаква свръхестествена намеса, а  от силата на духа на отделния индивид зависи победата или поражението му. В същото време подчертават и изключителността на заложбите на героя, позволили му да устои на изпитанието - „това може да утрепе всеки с едно пипане, ама Делиахмет не е всеки”. Така митологичното и съвременното мислене взаимно се допълват и звучат много по-убедително за читателя.

Ако изпитанието за първия участник в „дуела” е експонирано предимно със зрителни ефекти, то предстоящата проверка на волята  на Караали авторът демонстрира най-напред чрез действията на самия Делиахмет, представени с богато оркестрирано слово: героят бръква със собствената си гола ръка в торбата, от която се чува „хрускане”, „пукот” и „скърцане”. Психологическото изостряне на ситуацията е подсилено чрез реакцията на общността: „Разнесли се уплашени възклицания…”, „Хората потресени не откъсвали очи от ръката…”, от която се виждали само костите и ставите.

От този момент нататък разрешаването на спора на кого трябва да принадлежи „най-хубавото момиче в селото” придобива психологически характер. Този нов нюанс в интерпретацията на случката отново оттласква текста от характеристиките на мита и легендата и го превръща в литература, носеща отпечатъка на личния мироглед на автора, който със средствата на словото ще доведе читателя до собствените си изводи за причините, предопределили изхода от създадената ситуация. Психологическата линия на тази част от повествованието се открива с масираната употреба на различни контекстови синонимни варианти и форми на думата „поглед” - „видял”, „гледане”, „поглед”, „видя”, „не откъсваше очи” и т. н. Те присъстват дори в предупреждението на Делиахмет към Караали за гибелната същност на това, което е сложено в „козинявата торба” - „Затова ти повтарям: на съм видял, но знам, че който го види, това ще е последното му гледане на тоя свят”. В общественото пространство битува представата за погледа като огледало на душата на човека. В традициите на отделните народи обаче тази символика е допълнена с редица други аспекти - погледът може да притежава силата на оръжие, способно да убива, да вцепенява, да омайва, а не само да внушава любов и доброта - т.е. погледът въплъщава в себе си страстите на душата, като тези страсти могат да бъдат различни при наблюдаващия и наблюдавания.

Изпитанието на Караали е изградено по модела на приказните сюжети, в които числото три има магическа стойност. Делиахмед окачва торбата си на един чеп на големия явор до кафенето и дава три дни на Караали да реши дали да види какво има в нея, или да се откаже. Актът на окачването на торбата  на дървото има своите имплицитни внушения, свързани с психиката на древния човек. В някои антични документи се говори за повесването на дърво като жертвоприношение, като обредно-погребална традиция, съществувала сред народите на Кавказ и в арабския свят. В този контекст окачената на чепа на явора торба може да се възприеме като метафора на живота на влюбения в девойката Караали. От друга страна много често психическото състояние на влюбения се възприема като „болест” на душата, а мюсюлманите са вярвали, че болестта се дава от Бога и от нея не можеш да избягаш. Съчетаването на двата мотива - окачената „съдба” на чепа на явора и болната от любов душа - подготвя психологически читателя за възприемане на развръзката на сюжетното действие. Следват трите мъчителни дни за Караали, в които той трябва да вземе своето решение дали да погледне в торбата, да бръкне в нея, или да си тръгне, въпреки че той вече е предупреден от Делиахмет: „…и в трите случая ти губиш”, защото „то не убива с пипане, а само с гледане”. Използван е и ефектът на излъганото очакване. Разказвачът директно заявява „Няма да ви занимавам какво му било на Караали през тия три дни”, но веднага след това внимателно проследява изживяванията на знахаря, и то от две различни позиции - от своята (като всевиждащ разказвач) и от позицията на Шекер Али, който всеки ден отваря кафенето, черпи с кафе знахаря и го наблюдава. В проследените три дни от изпитанието се срещат три погледа - на Караали, който гледа торбата, но не смее да погледне вътре в нея и се топи от страх и от мъка, на Шекер Али, пред очите на когото на втория ден знахарят изпива 13 кафета (според Кабалата - лоша поличба) и през погледа на героя разказвач. Чрез тези три гледни точки писателят убедително води читателите до извода за истинската причина за смъртта на Караали, изречена от неговия наблюдател Шекер Али: „Гледаш го - ербап човек, учен, но таи. Таман набере сили да погледне в тая торба, страхът го катурне и му ги изпие”. И като неук човек заключава: „Божи работи са тия, небесни, и не са за прости хора като нас”. Но интелигентният читател, за разлика от Шекер Али, разбира, че не торбата и това, което е в нея, са убили Караали, а страхът. Оказва се, че заболяването на душата му от страха е по-силно от другата й болест - любовта. Това внушение, до което достига читателят, допълнително е акцентувано във финалния епизод на разказа. След погребението на Караали, пак на мегдана, под явора, пред кафенето на Шекер Али, знахарят Делиахмет демонстративно взема в шепата си червените трохи от торбата, заявявайки: „Керемида, проста керемида и нищо повече”. Имайки предвид символиката на керемидата да запазва тайната на духовното влияние по време на нощно бдение, разбираме, че мистичната тайнственост, свързана с истинското съдържание на козинявата торба, всъщност поражда оня страх, който убива Караали. Тази тайна обаче е във властта на знахаря Делиахмет и с нейна помощ той побеждава в този необичаен „дуел” за любовта и сърцето на „най-красивото момиче в селото”. Интересното е, че нищо повече не ни е казано в разказа за тази девойка. Избраният начин на поднасяне създава мистичен ореол около нейния образ и дава право на читателите, според собствените си критерии за женска красота, да извайват образа й в своето въображение.

Последната част от текста ни връща в сегашността. Минало е много време от случката, никой от участвалите в нея вече не е между живите и единствен свидетел на станалото е яворът, в чиито корени Делиахмет изсипал праха от натрошената червена керемида. Сякаш тя е дала митична сила на дървото да надживее времето. Въпреки болестта и смъртта на другите яворови дървета наоколо, старото дърво все още „се извисява могъщо и непоклатимо”, а героят разказвач, когато погледне към чепа, на който някога е висяла козинявата торба с керемидения прах на Делиахмет, има чувството, че този „побелял и лъснат от времето чеп прилича досущ на кост от човешка ръка, която се мъчи да излезе от ствола на дървото”. Така последното изречение на разказа обединява хронотопите  на двете пространства - миналото и настоящето - и имплицитно вписва мотива за прераждането.

Разказът на Мюмюн Тахир „Смъртта на знахаря” е едно убедително доказателство за таланта на твореца и умението му да съчетава различни пластове на човешкото познание, трупано в продължение на хилядолетия, на способността му чрез словото да доведе читателя до изводи, които съвременната наука познава, но все още не е доказала достатъчно аргументирано генезиса на страха и причините за въздействието му върху психиката и живота на човека.