Анита Коларова

***
Зова ме глас един утешен
и ми внушаваше: „Върви
далеч от края глух и грешен,
навек Русия остави.
Ще излича кръвта, ще смия
срама от твоите гърди
и с ново име ще покрия
обиди, болки и беди.”
Но равнодушно и спокойно
завинаги отвърнах слух
и нека слово недостойно
не осквернява моя слух.

1917 г. Анна Ахматова (превод: Иван Николов)

Днес е модерно и много престижно да си писател-космополит, каквото и да означава това. На мястото на остарелите понятия като интернационализъм и патриотизъм се появиха други „изми”- глобализмът и космополитизмът. Нашумяха имената на български писатели, които живеят и творят в Европа, САЩ или другаде и имат (или нямат) претенцията да са писатели-космополити.

Повод за тези размисли е лекцията „Нови форми на бунта”, изнесена в СУ „Климент Охридски” на 27 септември т. г. от една гранд дама и VIP персона, известната Юлия Кръстева.

Представяйки се на аудиторията, състояща се предимно от ученици и студенти, тя сподели*:

„Вие имате пред себе си (както често обичам да казвам) жена от български произход, с френска националност, европейско гражданство, осиновена от Америка.”

Въпросната дама очевидно наблягаща на космополитизма си, на факта, че е преуспяла писателка, преведена на десетки езици, психоаналитик, почетен професор на университета в Париж и др., в доста дългата си визитка показа, че държи на дистанцията и е явно, че не би се съгласила да бъде приобщена към българските писатели.

Тя обаче допусна груба фактическа грешка. Америка е континент, а нито един континент не би осиновил когото и да е. Явно визира САЩ. Горда с „осиновяването” си, тя не обясни на каква цена е станало това, защото САЩ не осиновяват ей така. Може би на 48-годишното си „изгнание” в Париж. Питам се какво би станало, ако всички недоволни българи биха се юрнали на подобно „изгнание” в тежък момент като днешния. Но нима да живееш в чужбина и пишеш на чужд език винаги означава космополитизъм? И винаги ли е проява на добър вкус бягството от майчиния език? Това засега са само въпроси.

Иван Сергеевич Тургенев е живял в Германия и Франция, писал е на тези европейски езици, обогатил е немската и френската литература, но си е останал руски писател. Такива примери има много в световната литература. Разбира се огромната Русия има и много писатели космополити, но това е друга тема.

В своите есета „Невидимите кризи” Г. Господинов има една статийка „Тримата българи” - историйки от литературния фестивал в Берлин (2008 г.) Та в Берлин, на фестивала, се събрали, както пише авторът, Цветан Тодоров (България, Франция), Илия Троянов (България, Германия) и той, Георги Господинов, (засега само България). Подтекст: Тримата Големи! И трепетното очакване на Г. Г.!

Ако човек си направи труда да прочете биографиите на българските писатели-възрожденци, а и на тези от началото на следосвобожденската епоха, ще се убеди, че почти всички, с малки изключения, са следвали в Европа и Русия, в световноизвестни университети, от които са почерпали знания и култура, за да я пренесат в родината си, писали са и на европейски езици, дали са своя принос за развитието на чуждите литератури, както един Любен Каравелов, обогатил руската, сръбската и румънската литература, но останал си български писател. Или пък Борис Шивачев, живял в Аржентина и подкопал здравето си с тежък физически труд, но сътрудничил на испанския печат и представял в него поетесите ни Мара Белчева, Елисавета Багряна, Дора Габе и др.

„Вие нямате писатели-космополити като другите народи. Вие имате „епохални” писатели, т. е. такива, които са значими само в определена епоха. Такъв е вашият прехвален Иван Вазов. Ще се забрави епохата, а с нея и „Под игото” - така някакъв „познавач” на българската литература, етнически турчин от Русе през 70-те години на миналия век, твърдял пред наш бъдещ писател. Че по това време не сме имали писатели-космополити е било вярно, но само дотолкова, доколкото космополит означава безотечественик, международен и световен, универсален. Нашият човек защитил престижа на нацията.

Но не се сетил, че нечуваната саможертва на плеядата „забравени” в Епопеята, един от които е Кочо, действителен герой на Вазов като всички останали, е не само национален, но и световен пример за всички времена и народи, опълчили се срещу робството. А „Под игото”, роман, преведен на почти всички световни езици, и досега е високо оценявана книга от народа ни, въпреки опитите на продажни властимащи да я зачеркнат.

За да докаже, че Вазов няма да бъде забравен, нашият човек напомнил на познавача на българската литература стихотворението му за синия синчец. Което трябвало да бъде пример за космополитизма на Вазов. А е можел да добави, например, сбирката му „Песни за Италия”. Само че Вазов, колкото и да се е възторгвал от чуждите красоти, винаги е поставял българския език и България на първо място. Тя и само Тя!

Много преди Вазов в българската литература ще открием космополити, но от тези, които не забравят род и родина. Такъв велик българин е Григорий Цамблак, тръгнал от Търновград към Атон, за да се изучи, живял в Цариград и в Дечанския манастир, средище на средновековната сръбска литература. Роден през 60-те г. на 14 в., болярин по рождение и скитник по душа, той описва подвизите на сръбския крал-светец Стефан Урош III Дечански и пренасянето мощите на Св. Петка. Но пише и Похвално слово за Евтимий. А през 1415 г. древният град Новогрудек, на църковен събор го избира за митрополит на Киевската православна църква, а руският учен Яцмирски го смята за най-големия по перо и дух лирик на средновековната славянска литература. Същински космополит, бихме заключили, ако сърцето му не се бе ръководило от една велика любов-тази към отечеството. Благодарение на Григорий Цамблак векове наред старобългарският език е официален в румънската църква, както и кирилицата.

За да покаже на какво е способен българинът, роденият в Охрид през 1839 г. Григор Пърличев написва на гръцки език поемата си „Сердарят” („Арматолос”) и участва в ежегодния атински литературен конкурс, където спечелва лавровия венец, парична сума и прозвището Втори Омир. Отпусната му е стипендия от 15 драхми месечно, направено му е предложение да следва на държавни разноски в Берлин или Оксфорд. Отказва. Не е материалното, което води българите в онази епоха на духовно възраждане. Според първия ни преводач на Омир - Григор Пърличев, който би могъл да се превърне в известен космополитен писател, ако приеме съблазнителните предложения, това би било предателство към родината.

Космополитът не изпитва сантименти. За него родният дом е там, където се чувства най-добре. Той е гражданин на света. Не зная дали човек се ражда космополит или някой го култивира. Но факт е, че имаме много български писатели, следвали или работили в чужбина, които може би биха били много по-известни в световен план, ако не бяха се завърнали до един в родината си: Светослав Миларов, Ал. Константинов, д-р Кр. Кръстев, П. Р. Славейков, П. П. Славейков, М. Белчева, К. Христов, Ал. Балабанов, П. Ю. Тодоров, Й. Йовков, Т. Траянов, Н. Лилиев, Ем. Попдимитров, Ст. Загорчинов, Г. Милев, Анна Карима, Ас. Разцветников, Д. Талев, Д. Димов, Вл. Полянов, Н. Марангозов, Св. Минков, Б. Шивачев, М. Вълев, Ат. Далчев, Фани Попова-Мутафова, за която К. Христов твърди, че със своите 35 романа е заела мястото си сред най-добрите световни писатели, В. Мутафчиева, Румен Стоянов, В. Пасков.

Космополитни писатели България вече има. Известният Илия Троянов, емигрирал от България със семейството си още преди падането на Берлинската стена и минал през ада на лагерите за емигранти, скъсал с родината и вярата си, приел… исляма (!), е типичен пример за такъв писател. Днес той живее в Германия и Южна Африка и ако почитателите му го нарекат б ъ л г а р с к и писател, би се обидил. Нелишен от талант, великолепен стилист, авторът на „Събирач на светове” е преведен на много езици и носител на престижни международни награди. Героят му Р. Ф. Бъртън е „колекционер на светове”, преводач и еротоман. Несъмнено това е автобиографичен роман, чието действие се развива в Индия. Текстът е пълен с исторически препратки и метафори и ако не е пещерната омраза на писателя към Г. Димитров и радостта му, че НДК е разрушен - погрешна информация! - бихме се чувствали горди, че България е родила такъв талант.

Илия Троянов има своя предшественик в лицето на Георги Марков, автор на нелошите романи „Жените на Варшава” и „Мъже”, който избяга от България, за да напише романа на мечтите си, но стигна до съмнителния успех с дребнавите си и клеветнически „Задочни репортажи”.

Да се върнем на писателката Юлия Кръстева. Пълноправен член на Парижкото психоаналитично общество, офицер на Почетния легион, командир на ордена за заслуги (2011), първата носителка на наградата Холберг (Норвегия, 2004), доктор хонорис кауза на университети в САЩ и Канада. Същата, която с лекцията си „Нови форми на бунта” дойде в избран от нея момент, за да подкрепи в една объркана и наукообразна реч нашенските протестъри, които не знаят какво искат, а при първото си посещение в България след дългото си „изгнание” в Париж от радост, че СУ я удостоява с титлата д-р хонорис кауза направи уговорката, че словото й ще бъде издържано единствено на френски език. Коментарът е излишен.

Между писателите - космополити се нареди и авторът на книгата „На Изток от Запада” Мирослав Пенков, представен наскоро у нас при огромен успех. Това са осем разказа за България, минала и настояща, реална и приказна с герои комити и еничари, хайдути и партизани, кулаци и българи, избрали да останат или да емигрират, но само телом. И както Вазов, емигрирал по време на гоненията на русофилите от Стамболов и едва в Одеса, пишейки „Под игото”, започва да диша „български” въздух, така и Мирослав Пенков изповядва: „България ми липсваше силно, болезнено. Липсваха ми близките хора, дядовото село, реката, дето го разсича на две махали. Липсваше ми Балканът и морето, заводският хляб и сладките розови домати. Но седнех ли да пиша, Атлантикът в миг пресъхваше, разстоянията се стапяха и пак се връщах у дома” А ето какво пише за нашия млад писател „Лос Анджелис Таймс: „Пенков постига с единични фрази толкова, колкото други писатели не успяват с цели глави… Сборник на триумфа.”

Но този сборник на триумфа е създаден от един друг писател-космополит, който, макар и да има голямо бъдеще, не е забравил и няма да забрави откъде е тръгнал. Десетина сборника поезия има зад гърба си поетесата Йонка Христова, която работи като оперна певица в Германия. Тя редовно манифестира своята принадлежност към измъчената ни родина и повече от 10 години изпълнява като моноспектакъл композицията си по свои стихове „Песента на България”. Носителка е на много международни награди. Преведена на много езици.

„Географията на нейната поезия е майка България, родната София, улицата на нейното детство, родният дом” - казва в словото си за нея писателят Трендафил Василев.

Космополити и космополити…

—————————–

*тя сподели - лекцията на Юлия Кръстева бе отпечатана в „Литературен вестник”.