Благой Ранов

Седях отвъд селото, на хълма, гледжосан от лъчите на залязващото слънце. Пред мен като на човешка длан се диплеше селцето. Дворовете с малките градинки пъстрееха в зеленина като в картина на Майстора. Тук-там синя връв от комините връзваше земята с небето.
Изведнъж край мен изникна русоляво момче с големи гумени ботуши, навярно на баща му. Хлапакът дърпаше немирно яренце, което пъргаво бръстеше от акациите край пътя.
Само преди час бе валяло и сега топла пара се дигаше нагоре като от прясна питка.
- Къде разхождаш козата? - подвикнах на момчето.
- Това не е коза, а яре!
- Според мен… коза с брада!
- Яре е, защото е мъничкото на козата! - опъна се момчето. - А ти кой си?
- Съгласих се с тебе!
- Ти на кой си? - повтори то въпроса си.
- Първо ми кажи името на баща си, на дядо си, че тогава аз!
- Ангел се казвам, ама ми викат Анчо!. На дядо Петър ковача съм внук. Ей там, виждаш ли, е нашата къща! Зад камбанарията, с червените керемиди! Татко не е от тук, а от горните села - посочи той наляво към планината. - Ние си имаме апартамент в града. Дядо го купи, сега събират за леля. А ако съберат повечко пари, може и лека кола да ни вземат! Ох, но на мен хич не ми се седи в града… Почти всеки ден вземам рейса и идвам тук… А ти кой си?
- На баба ти Радка съм син! Ей там, дето е голямата топола, е нашата къща!
- Бе, как да не я знам!… Нали има крава. Е, ние заедно ги пасем понякога… Я стой!- дръпна въженцето Анчо. - Гледай каква хитруша е! Не пасе, а само бръсти по високото.
- Живее ли някой в оная къща? - посочих на момчето градината с орехите, зад които се белееше чардаклия къща.
- Там ли?
- Спомням си някога имаха страшно куче,
- Никой не живее. Миналата година дядо Минчо почина… В събота идва дъщеря му от града. Тя гледа къщата в неделя, иначе цяла седмица е заключена!… Търсят купувачи.
- Ама ти си си добре!
- Ами, добре! - Момчето се наведе и отчупи клонче с листа, и го хвърли на ярето. - Хубаво е да речем, ако си бях на село!… Тук да живея, а то?…
- Живей, че кой ти пречи!
- Възпитанието!… Няма училище - закриха го. Сега е детска градина с пет-шест деца… Учениците ги карат с автобус в града сутрин и вечер ги връщат… Да те питам, ти нали в града живееш? Е, харесва ли ти? Откровено!… Викам на дядо да ме вземе за син, а татко каза, че законът не разрешавал. Пък дядо казва - може, сега и колело ще ми купи. Харесва ми тук, ама!. . .
- Какво ама?
- Бе, нали ти казвам татко и майка казват, че тук ми изтървали възпитанието! Татко разбира възпитанието нещо като казарма. Само команди и заповеди, само слушам и изпълнявам! А дядо казва, че така не се възпитава дете, ако така на времето те възпитавахме, сега да си ехе… Да сте - опъва се татко!… Ти твоите деца как ги възпитаваш, а?
- Как ли? Хъм, че долу-горе като баща ти!
- Значи и ти си лош!… А дядо хич не е лош, купи ми ножче! Виждаш ли го? Вързах го със синджирче и така не се губи.
- А тази къща под тях беше на чичо Стоян?
- Негова е! И той я кара сам. Знаеш ли - оживи се момчето - колко е смешен той? Нямаш си на представа. Само попара лапа. Сутрин, обед, вечер! Викам му, дядо Стояне, бе ти си като бебе, все попарки лапаш! А той се смее и ми казва: - Анчо, сега да ми поникнат зъбките, че да видиш тогава как ще хрускам бонбонки. Ама да ти кажа - не ми се вярва да му поникнат зъби - той е стар!
- Двама сина имаше?.. .
- Има! Но идва само Коста, чичо Коста. Скараха се за някакви пари и толкова.
- Ти всичко знаеш, а?
- Знам, защото с всички съм приятел. Вода им нося, хляб им купувам и най-много си приказваме. Дядо Илия - шивача, ти май не го знаеш? И той си отиде. Веднъж седи навън, на пейката, на улицата. Минавам бързо, баба ме прати до магазина за сол, а той ми вика: „Ало, градския, закъде бързаш толкова рано? Че спри да се видим, жаден съм!” Тогава му викам, че да ти донеса вода, ще извадя от герана студена! А той ми кима усмихнато: „Ела да си поговорим. Всеки мине, здрасти, добър ден, и все препуска! Закъде бърза тоя народ, не знам!” А мен ме напушва един смях, страшна работа. Може ли човек да е жаден за приказки, това не е вода?… А на мен баба ми вика: „Стига си плещил като воденица!”
- Той жив ли е?
- Ами, хвърли топа лани!…
- Е, виждаш ли жълтото, дето се движи? Там е новият път, а това е автобусът - ученическият. Връща ги от града изгладнели за лудории. . .
Загледах се към пътя, в който плуваше жълтата гъсеница. От време навреме се гмуркаше сред зелените хълмчета и бавно след завоите идваше към смълчаното село.
Анчо беше подгонил козлето, което бръстеше младите ластари на лозите, и с молби и закани се изгуби между редове¬те.
И тогава иззад полегналата плевня на Иван Митренскн изскочи моето детство в къси панталонки и зелени презрамки, а по средата с бяло еделвайсче. Взря се в мен, не ме позна и хукна надолу към поляната. Милчо Гитин, повтаряч, е вързал кобилата Софка с дълго въже, наставено със синджир, за левия крак, лежи по корем и пъшка. На късо черно конче е залепил топчица восък, колкото куршум, и го пропъхва в тесните дупчици по земята. Това са домовете па майските бръмбари - безобидни кафяви буболечки, с които ние организирахме бръмбарски кориди в картонени кутии от вафли. Наведох се и аз. Извадих моето вадило и търпеливо зачаках. Те усещат дори диханието на ловеца, затова лягах на тревата и стискайки в ръка ловилото, не дишах. Когато трепнеше леко конецът, бръмбарът се е залепил за восъка и можеше да го вадя.
- На него му се играе, ама аз вече не съм дете! - изведе ме от унеса гласът на Анчо, който покорно водеше до себе си немирното козле.
- Няма ли деца из селото за игра?
- Свършиха се! Нали е учебен сезона. Идват си след занималия и вече е мръкнало. А такива невръстни се срещат, ама те за игра не стават - все на семейства искат да играят. Само с Васката на дядо Станиш сме приятели, защото и той има коза и заедно ги пасем, но майка му се омъжи в Бракница и …
- Е, как се жени, нали беше?
- За трети път! Сега мъжът й е шофьор. Васката е от първия баща от Славяново, сестра му е от втория баща, май се казваше Тодор, а Емил е… Да знаеш, че ги обърках!
- Откъде ги знаеш тези истории?
- От дома. Дядо и баба ги говорят и викат: „Ей, докъде водят многото пари!”
- Кой има пари? Дядо ти Станиш ли?
- Има… Той й дал на ръка само на нея петдесет бона суха пара. А на тримата си внука е внесъл в спестовни книжки по десет хиляди за апартамент, като пораснат!
- И откъде толкова много пари?…
- Че той работи като вол!… В „Пренос-превоз”! С каруцата и двата коня. Сега е болен от захарна, та му бият всеки ден по две инжекции. Да знаеш само, леля Мара има на всеки пръст на двете си ръце по един златен пръстен, на някой и по два, като кралица е и затова я искат много мъже!
- И къде работи?
- Магазинерка беше! В града на полуготовите храни, после дойде тук на село като дефицитен кадър, но влезе с пет хилядарки, че дядо Станиш ги връща на държавата, защото щяха да я затворят… Сега е във фурната на новия си мъж, продава хляб.
- Бе, Анчо, че ти ги знаеш като възрастен мъж!
- Знам, защото няма деца да си играя, а все край старите хора се въртя. И дядо все ме поучава: „Не кради! Не лъжи! Защото тези работи не правят човека щастлив? Ето Мария магазинерката краде. Два пъти открадна - един път плати. Безпътница е тя… Къща не завъртя!” Вярно ли е, че парите не правели човека щастлив?…
- Мен ли питаш? - извърнах се към малкия човек и го потупах по рамото. Той стоеше клекнал и с любопитен поглед ме канеше веднага да отговоря, без да се замислям, сякаш ми кроеше клопка. - Мисля, че не. Но все още без тях не можем! Щастието е в друго!
- Вие възрастните лъжете! Сега ще ти кажа защо е така. Ето, погледни там! Ей там, дето се лъскат стъклата - това е парникът на Илия Чобанина - произвежда ранни домати и краставици. Леле, нагълтал се е с пари, а деца няма, че тогава защо са му? Нали, дядо вика, че на оня свят няма да ги носи? А Владо пощаджията има пет деца, къщата му е паднала и моли за помощ. На дядо Русин синовете направиха пчеларник - сто кошера пчели. Купиха градините от баба Станица, дето умря. После от шопите, дето се изселиха. И сега се ширят на цялото това място от чешмата до пътя. По две коли имат, по два апартамента в града, по една вила. Мед продават по осем лева килото. И всяка вечер се напиват и се бият. Парите не им стигали. Дядо вика, че най-щастлив бил Владо Пощаджията, защото имал много деца!
- Дядо ти е прав! Истина е, че децата са…
- Добре де, съгласен съм, защото си умен. Но не съм и съгласен донякъде. Да вземем пример - ето баба Яна, тая, дето е до вашата къща. Нали има три сина и две дъщери? Да, ама сега е като кукувица самотна!… Аз ходя да й купувам и хляб, и мляко, и друго. Един ден бях си дошъл, дядо и баба отишли да копаят царевицата. Гледам из двора, работа няма и си викам, чакай да прескоча до баба Янини. Дърва ще й насека и може да си поприказваме. Тя е живяла в Чехия при големия си син малко и знае интересни истории. Влязох в двора, викам, викам, никой не отговаря. Залепих се на прозореца и що да видя! Виси тя посред стаята - обесила се! Скочих вътре, хич и не се уплаших, стъпих на стола и срязах въжето. А тя още жива, че като викнах, махалата се събра за нула време. „Бърза помощ” дойде и я спаси. Беше вързала въжето там, дето някога бе люлката. Значи щастието не е само в децата!… А?
Слънцето примигна за последен път и потъна зад хребета на синята планина, откъдето рукна червенина и заля долината. От тъмните прозорци на сляпото село замигаха боязливо светлинки. Тръгнахме с моя малък, възрастен приятел към тях. Зад мен подскачаше моето петимно детство, спираше ме, но когато се обърнех, долавях само ехото му.