ПИСМО ДО СИНА МИ

Владимир Кондарев

Не зная откъде и как да започна. Винаги се получава така, когато искам да ти споделя нещо важно от моя живот, спомените ме връхлитат като пълноводна река, която аз искам да промуша през малка фуния. Такава, с каквато дядо ти налива шишетата с неговата ракия. Твоите двадесет години започнаха в самото начало на прословутия и безкраен български преход и ще продължават през новия век и новото хилядолетие. Нека бъдат много по двадесет.

Ти и твоите връстници растяхте вкъщи, пред телевизорите с електронните tv игри, а по-късно и пред компютрите. Понякога, когато имах време, сядахме с теб вкъщи на масата пред белите листове и моливите и ти все ме караше да ти рисувам и разказвам приказки за някой храбър и безстрашен рицар със стоманена броня и шлем, с личен герб, изрисуван върху здравия му щит.

Този рицар беше възседнал як кон, запасал беше на пояса огромен меч, а след него вървеше младият му оръженосец. Така двамата поели по незнаен път отиваха да се борят със злите сили, демоните и триглавите чудовища. Рисувахме и битки, и победители, и победени, а накрая ти рисувах красивия мощен меч „ескалибур” на рицаря, забит в огромен камък, така че само друг рицар, носещ добро сърце, изпълнен с благородни мисли и любов към красотата и хармонията в света да може да го извади оттам и да продължи по пътя за спасението на света. Така те учех, че в живота има и добро, и зло, че има хора, които са посветили живота си в служба на светлината.

Сега искам да ти споделя за срещата ми с един истински рицар, рицар на духа, защитник на изящното слово и изкуство, живял през миналия век, прекрачил прага на новия и така успял да принесе безценния си дар, с който природата го беше надарила, в новото хилядолетие. Неговият меч беше поезията, чистата, звучна българска поезия. Бронята му беше неговата воля, закалена години наред сред чернозема на село Оризово. Закалена и от трънчетата, забивали се в детските пети, когато е гонил черните биволи и белите волови по селската мера. Тя, бронята му, блестеше като ясно слънце, защото бе полирана до огледален блясък в чирпанската гимназия от най-меките и ласкави милувки на отрязаната майчина плитка. Неговият кон не беше нито як, нито едър, но имаше крила, можеше да лети и с него рицарят на духа и словото, големият поет-лирик на България Павел Матев, бранеше истината, любовта и красотата.

Разказвал съм ти за неуспешния старт на моя живот, когато аз бях на двадесет години как няколко пъти бях повалян на земята от тежките удари на хора, силни на деня, тогава, когато разпервах криле за полет. И точно в този тежък за мен момент добри хора ме запознаха с този събрат по дух и земляк. Нашето приятелство продължи до неговата физическа смърт, но само физическа, защото духът му остана жив и ще живее в мен, а и във всеки, който се е докоснал до неговата лирика. Ще го откриваш във всяка негова стихосбирка - „Неоскърбени светове”, „Внезапни паузи”, „Натрупани мълчания”,” „Ти сън ли си”, „Когато птиците летят бавно”, „Сърдечни затишия” и още много други. Тогава той ми казваше така: „Изправи се, тръгни отново, направи така, че да покажеш твоя вътрешен свят, който носиш. Избери това изкуство, чрез което най-добре ще го покажеш на хората. Аз вярвам, че го носиш в себе си. Покажи го!”

От онова време съм запазил един много скъп спомен, писмо от няколко реда, което трябваше да предам на човек от ония „силните на деня”, от когото зависеше моят успех или пореден крах. Поемайки незапечатания плик от ръката на поета, аз вече бях решил, че написаното в него няма да стигне до посоченото лице. Предварително знаех, че лиричната душа на поета ще бъде огорчена от някогашния му „приятел”, на когото той многократно е помагал. Не исках да му причинявам това. Запазих този плик за себе си и поех изправен сам по пътя си. Много исках за доброто, което ми е сторил, за куража и вярата, които ми даде Павел Метев да направя негов портрет, но все не идваше ред за това.

Разбира се, знаех, че времето му и без друго не му достига за личното творчество. Разбира се, за това допринесе и сриването на един цял наш свят - негов и мой. Подмяната на едни ценности с други, чужди и далечни за нас. Страдах с него за изгубените идеали и за заграбения му по-късно дом. При едно от пооределите му идвания в Чирпан го дарих с моя картина. Той искрено се зарадва и ми подари една своя широка и лъчезарна усмивка, казвайки ми: „Ето, виждаш ли, ти показваш своя свят. Намерил си пътя. Продължавай!” И аз продължих, като знаех, че има един голям творец на България, който вярва в мен и ме подкрепя.

През 2000 година Павел Матев гостува заедно с писателите Антон Дончев и Виктор Пасков в Чирпан. Тогава купих неговата книга „Преображение” и го помолих да даде автограф на твоето име, сине. И така ти имаш негова голяма и обемна стихосбирка с посвещение от самия него.

Когато свършваше приказката за рицаря и няколкото рисунки добиваха завършен вид, ти ме питаше: „А сега има ли рицари, тате? Аз искам да стана рицар.”„ - Да, сине, и днес има рицари, та нали и сега злото съществува и се опитва да управлява света. Та кой друг, ако не рицарите, ще се бори с него. Аз познавам двама от тях. Единият дори живее в Чирпан, а другият - в София, и са ми приятели.” Така израсна с огромното желание да станеш рицар. А моите двама приятели - поетите Павел Матев и Димитър Данаилов - рицарите на словото и на духа, продължаваха да ме учат с голямото си творчество на обич към близките си, към приятелите си, към родния град и България. И когато един след друг си отидоха от този свят, аз получих последния си урок от тях - че когато човек обича истински, то неминуемо ще дойде момент, в който страшно много ще го боли. Останал без тях, осъзнах, че е дошъл моментът да продължа техните битки с пошлото, наглостта и безочието, да тръгна по техните пътеки, които водят към светлината. Ето как те без шум и императивни постулати, бавно и полека, ме посветиха, мен, по-младия от тях, да защитавам красотата, обичта и хармонията по света.

През месец юни 2009 година имах щастливата възможност да рисувам по непубликувани досега стихове на поета. Неговата дъщеря Уляна Матева и известният издател, поет и литературен критик Иван Гранитски ме поканиха да оформя стихосбирката “Скръбна земя”. Създадох двадесет акварела по стихотворенията, оформих корицата и направих портретна рисунка на Павел Матев с молив - тя е само начало на бъдещи маслени и скулптурни портрети, които предстои да създам в негова памет.

Ти избра вече своя път, избра и своето оръжие - музиката, пътят към посвещаването в рицарските тайни е дълъг, крие много трудности, но най-трудното е да останеш верен на избраната от теб кауза, както го направи Павел Матев.

14.02.2010 г.
гр.Чирпан