Георги Михалков

Разтворих новата стихосбирка на поета Георги Драмбозов „Вратата на смирението” и сякаш отворих невидима врата към света на поезията. Прочетох първото стихотворение „Молитва за Земята” и неволно се запитах какво е поезията и къде се крие нейната сила. Как едно малко стихотворение може да ни развълнува, да ни накара да се замислим, да ни разкрие красотата, която ни заобикаля, да ни поведе към нови неоткрити още светове.
Маларме казва, че поезията се създава не с идеи и чувства, а с думи. Поетът Георги Драмбозов обича думите, звучните български думи и умее с тях да вае образи, с искрените думи събужда въображението и духовно ни извисява. В неговата „Молитва за Земята” думите са изпълнени с топлота, разкриват копнеж и гореща молба, отправена към живота, света и човека.

„Господи, нека Земята ми ражда пак жито.
И аз да превръщам свещеното жито на хляб.
Нали съм творение твое - мъжле упорито?
Нали съм със силните - силен, със слабите - слаб?”

Житото е животът, символът на вечно възраждащата се природа. Не можем да си представим живота без жито. Стъблото му е крехко, но то устоява на ветрове и дъждове и ни дава сили. Житото е като нас, хората. И ние сме слаби, раними, но в същото време и силни, готови да преодолеем трудности и изпитания, но да оцелеем. И както, житото, което дава сили, е вечно, така и човекът, който дарява любов е вечен.
Стихотворенията във „Вратата на смирението” са наниз от изповеди. Това е биография в стихове, изтерзан, вълнуващ животопис, който започва със стихотворението „Биографично”, в което поетът сякаш се учудва как животът му е преминал през толкова труден път.

„От война до любов, от разгром до победа,
двата гълъба вкъщи все пърхат ли пърхат с криле.”

Любовта, която стопля дома е искрена и чиста като белите гълъби. Тя свети като искра, въпреки омразата и завистта, които се опитват да я задушат, а животът е само миг и какво би бил, ако няма любов.

„Биографски погледнато - миг е живота…
Или стих:
от война до война, от любов до любов.”

С много обич и нежност поетът пресъздава образите на своите родители, на майка си, която се е радвала на таланта му, и на баща си, от когото е наследил любовта към изкуството.
„Ковчежник беше майка ми!
И в древната си ракла
тя всеки ред събираше от своя шантав син,
баща ми сам скрибуцаше с цигулката оттатък -
не бил ме чел?!… Накрая май беше я вбесил.”

Поетът с топлота и иронична усмивка си спомня за родителите си. Шеговито се връща в миналите години, стиховете му са изпълнени със самоирония, и закачливост, предизвикана от увлеченията на родителите си, в които има нещо наивно и детско, но по-важно е, че те са запазили способността си да се радват на своите занимания.
В „Лозницата плаче” Драмбозов си спомня за баща си, пред чийто труд се прекланя.

„Лозницата плаче в моя град, лозницата плаче,
сълзицата е златен кехлибар! -
Аз се завръщам, бащин праг прекрачвам
и коленича като пред олтар…”

Бащата е умеел не само да отглежда гроздето, но и да направи от него елексира на живота. И виното, както и житото, е символ на живота и вечността. Бащата на поета го няма, но лозницата напомня за него, за неговите грижовност и труд. Лозницата е най-светлият трон, ярка метафора на един живот, изпълнен с честен труд и всеотдайност.

„Лозницата плаче, татко мой, лозницата плаче
и аз под нея сядам в твоя трон! -
Извикай чак от рая тихо в здрача:
- Наздраве с каберне от Совиньон!”

Животът на Георги Драмбозов е поезията. Той е свързан с нея от най-ранно детство и тя го съпровожда в житейския му път. За него поезията е като виното и житото. Вечна е и поетът е твърдо убеден, че винаги ще има поезия, защото в дълбините на човешката душа винаги ще звънва една струна, докосната от силно вълнение, от неочаквана мисъл, просветнала като мълния или от внезапно чувство, бликнало като извор. В стихотворението „Над белия лист поетът казва:

„Побелявам над белия лист!… Тези думи,
дето нощем безсънно редя, пренареждам -
те са късните мъжки целувки безумни,
сплав: Адамова сила плюс Евина нежност”.

За Драмбозов поезията е любов и копнеж, размисъл и съмнения. Неговите стихотворения са дълбоко изстрадани, докосват ни като ласка, пораждат в нас вълнения, силна вяра и надежда. В тази поезия блика светлина, радост, но има и болка и си спомням думите на Херцен, който казва, че поетите не са лекари, а самата болка. Драмбозов страда за всички млади хора, принудени да напуснат родината си и да търсят щастието си в далечна чужбина.

„Аз - в моя ноември, ти - в своя април!…
Тук вече ранен сняг по Витоша пада
и в своята грива две преспи открил,
сънувам те нощем - в безсмъртна Елада.”

Поетът умее талантливо да вплете природната картина с тягостното чувство. Споменът за дъщерята, която живее и работи в чужбина, е като снегът, като белите кичури, които навяват тъга и горест. Но емигрантите не са само в чужбина и поетът се чувства емигрант в родната си страна.

„Емигрант съм в теб, моя родино! -
В теб се пръкнах, проходих, растях
и две трети от земния път съм изминал -
от мечта до покруса, от святост да грях.”

Родината често е покруса. Тя не е майка-закрилница, а мащеха, защото с нищо не ни радва и ние се чувстваме в нея като бездомни сирачета.
Във „Вратата на смирението” има и чудесни сатирични стихотворения. Третата част на стихосбирката носи заглавие „Суверен” /шарж и гротески/. И в тези стихотворения отново виждаме закачливата иронична усмивка на поета. В стихотворението „На моите зложелатели” той великодушно заявява:

„Живях за обич, не за отмъщение
и ще ви дам накрая прост урок -
недейте вярва в прошката на Гения!…
Прощавам аз, но не прощава Бог!”

А във „Възхвала на лъжата” усещаме горчивината и разочарованието от света, в който живеем.

„Повярвах аз, ама защо повярвах
в лъжи, в лъжи - и сладки, и солени,
че гражданин съм станал пълноправен
на всякакви Съюзи и Шенгени?”

Оказва се, че животът ни е една непрестанна лъжа. Лъжите ни съпътстват и вече много трудно можем да разберем кое е лъжа и кое истина.
Новата стихосбирка на Георги Драмбозов е широко отворена врата към чувствителен талантлив поет, който със стиховете се стреми да направи света, в който живеем, по-красив и по-човечен, с по-малко лъжи и фалш, с повече любов и поезия и за тази промяна е избрал точно поезията, защото добре знае, че само в нея няма омраза, завист и жестокост. Истинската поезия дава животворна светлина, нейната мисия е да съпътства човека и да го дарява с надежди и сили.

София, 23.04.2014 г.