ИВАН
- Ех, Иване, - мърмореше под носа си Тошо - не е хубаво, че ме остави сам, Иване! Да си тръгнеш в разгара на купона, в най-приятния момент. Не е честно! Не е по мъжки… Без да предупредиш, без да подскажеш, че си решил да си ходиш! И карето с Гошо и Киро развали, и Ленчето натъжи. Какво - натъжи, обиди я, направо я съсипа! Знаеше, че ти е навита, че те иска… Е, не е първата красавица, ама и ти не си първият красавец, да си го кажем честно! Ако трябва да ви сравняваме с Ленчето, не знам кой е по-…, май че тя. От друга страна погледнато - много си я бива: и да те изслуша, и добра дума да ти каже, и да те почерпи една мастика и цигари да ти даде на вересия… И без да се пазари, и без да иска нещо. Колко й трябва на една жена - една ласка, една нежна дума и е твоя. И за дълго. А ти - какво? Не я погали, не й я каза тая дума. Вместо да я приласкаеш и зарадваш, ти си грабна шапката и отпраши… И то - къде отиде? Айде, че не ми се мисли повече, да му се невиди!
Тошо изскърца със зъби, надигна бутилката и дълго пи. Виното беше възкисело, но пивко - за сериозния пияч, разбира се, а не за ония глезльовци дето го въртят в чашите, гледат го срещу светлината, душат, ближат и го лигавят и накрая го отказват и изхвърлят… Оригна се, обърса уста с опакото на дланта си и отново се размисли, т.е. продължи да мърмори под носа си. За него мисленето беше възможно само, когато чуваше гласа си. В противен случай тъжните мисли го затискаха като водата в огромен язовир, чийто крехък бент беше той, мозъкът му натежаваше от чернилката на тъжните му мисли като старото му палто след пороен дъжд, в един момент мозъкът му блокираше като изпушила стара електростанция в основата на тънкия Тошов бент, засипала с тъмнина околните градчета и села, и той заспиваше дълбоко и задълго в сумрака, обгърнал главата му отвътре. Така се задействаше инстинктът му за самосъхранение, който го предпазваше да не се удави в чернилката на тъжните си мисли.
- И да си тръгнеш на Йордановден, да не изчакаш един ден да ти отпразнуваме именния ден, както подобава - на Богоявление, вместо да скачаме в реката и да търсим кръста, да вземем от гаража на Ленчето едно кило ракия, два-три буркана туршия, пръчка шпек, кашкавал и хляб и като му заседнем при парнаджията в мазето - „дай коз, на ти коз, пика, спатия, асо, каро…”, като затвори гаража в десет и Ленчето да дойде, да дръпне и тя една дебела глътка, да се оригне и после още една дебела глътка, да отчупи хляб, да ръфне от салама и да потрети, да зачерви бузите и да запее: „Тук ли си, там стой, къде отиваш, господи…”, парнаджията да й припява, докато ний „дай коз, на ти коз, пика, спатия, асо, каро…”, после да я ощипе по задника, тя да му шибне един шамар, той да се разсмее и пак да я ощипе, тя пак да му шибне един шамар, той пак да се разсмее и пак да я ощипе…, после тя да заспи в леглото му, а той на стола, а пък ние - „дай коз, на ти коз, пика, спатия, асо, каро…”, кеф…, до сутринта…, и сутринта: „Честит ти имен ден, Иване, да си жив, здрав, честит и сто години да живееш…” И Ленчето да се събуди и да каже: „Кой ще живее сто години, бе, диванета?” „Иван, Иван…” - да кажем ние, а пък тя: „Вярно, бе, Иван… Честит ти имен ден, Иване, да живееш сто години!” - и да те целуне в устата… И вместо да доставиш на Ленчето и на нас тази радост, ти офейка. Ей, така, без думичка да кажеш, че си решил да тръгваш… Така, Иване, да ти кажа честно, зачеркна десет години приятелство на нас петимата - аз, Гошо, Киро, парнаджията и Ленчето. Като го сметнеш - пет по десет, петдесет години зачеркна от живота си, Иване, направо целият си живот зачеркна след като си тръгна…
Стана му тъжно и спря да мисли, т.е. да си мърмори. В един миг почувства, че ще се удави в пороя на черните си мисли, мозъкът му натежа, в следващия миг блокира, сумракът изпълни главата му отвътре, бутна настрани бутилката, полегна и заспа. Спа дълго и дълбоко…
Като се събуди, беше се смрачило. Разкърши се, избърса с длан снимката, вдигна бутилката, отля, чукна я в кръста, отпи дебела глътка, промърмори:
- Ех, Иване… - и продължи да кори за дезертьорството най-добрия си приятел…
Иван слушаше мълчаливо укорите на Тошо и се усмихваше виновно от снимката под кръста.
