Георги Михалков

Обичах да ходя при моя приятел - художника. Живееше на последния етаж в голям многоетажен блок. От прозореца на дома му, ателие, се виждаше почти целият град. Често заставах до този прозорец и гледах недалечния парк, съседните блокове, които изглеждаха твърде ниски, улиците, колите като детски играчки, и планината отсреща, която се изправяше като вечен верен страж на хилядния шумен град.
В цялото жилище бяха струпани картини, рисувани с маслени и темперни бои. Висяха окачени по стените, подпрени една до друга и трудно се минаваше покрай тях. Приятелят ми не обичаше да прави самостоятелни изложби, участваше в общи изложби, но ценителите добре го познаваха и идваха у дома му да купуват картини.
Когато ходех при него, малко разговаряхме. По-често мълчахме. Той седеше до голямата маса в средата на ателието, загледан пред себе си, неподвижен и може би в тези мигове, потънали в тишина, обмисляше поредната си картина. Беше едър, по-висок от мен с къса черна брада и с тъмни очи, които ми приличаха на тайнствени безмълвни езера.
Аз обикновено безшумно се разхождах в просторното ателие и разглеждах картините. Обичах този свят от багри, нюанси, светлосенки, наситен с аромата на бои. Понякога се усещах леко замаян като в сладък цветен сън, който ме изпълваше с копнежи, желания и мечти. Можех дълго да стоя пред някой пейзаж и погледът ми да се плъзга по дървета с позлатени от есента листа или планински хребети, забулени в мека прозрачна сиво-синкава мъгла, или към бездънния над тях свод, от който се чувствах безплътен и лек. Или пък към друг пейзаж с река и стар мост. Бях виждал в детството си такива мостове, извити като каменни дъги над планински реки. Мостове - забравили годините си и ръцете на майстори, които са ги градили, за да съберат хората от далечни села и да направят по-близък света.
Гледах пейзажа с моста, със сивите, покрити с мъх, камъни, с боровете по стръмните брегове и сякаш чувах как шуми реката в дълбокото дере, и като че ли всеки миг щях да видя да минава по моста мъж, повел магаре, натоварено с дърва. До пейзажа с каменния мост стоеше картина с жена, а в скута й синя котка и навярно никога няма да забравя тази синя котка как ме следи със зелените си, втренчени очи.
До прозореца, от който се виждаше почти целият град, беше окачен портрет на красива млада жена, седнала на стол, загледана пред себе си с лека тайнствена усмивка. Кестеновите й очи излъчваха мамещо сияние, дългите й къдрави коси се спускаха по голите й рамене и контрастираха на бялата й рокля с презрамки, а деколтето й едва-едва откриваше сочните й девствени гърди.
Веднъж попитах художника коя е тя, но той само ме погледна и замълча. След време забелязах, че пейзажите и портретите изчезват, купуваха ги, но портретът с тайнствената млада жена в бяло си стоеше все там, на стената до прозореца. Другите картини приятелят ми продаваше, но този портрет - не. Колкото пъти ходех в ателието и поглеждах портрета, си задавах едни и същи въпроси - коя е тази млада жена, как се казва и защо приятелят ми така зорко пази този портрет? Кога я рисувал? Тук ли му е позирала, в ателието, продължава ли да я вижда и тя идва ли понякога при него? Но на тези въпроси нямах отговори, а и не исках да любопитствам, защото знаех, че нищо няма да ми каже. Предпочитах сам да търся отговорите и да си въобразявам какво ли не за нея. Бях сигурен, че я рисувал с любов и вдъхновение. Целият портрет излъчваше това. Потъвах в погледа й и не откъсвах очи от лицето й и дългите й фини пръсти.
Няма да забравя деня, в който приятелят ми ме покани да се видим пак. Беше в началото на есента, леко прохладен, но слънчев ден. Каза ми, че е продал няколко картини и иска да изпием по чаша вино. Отидох в ранния следобед. Покани ме да седна до голямата масивна маса, отвори бутилка френско вино и напълни чашите.
- Наздраве - казах - да рисуваш и да продаваш все повече и повече картини.
- Наздраве - отговори той.
- Кой купи картините? - попитах.
- Един познат, често ме навестява. Заминава за Италия и купи три пейзажа.
Приятелят ми замълча, загледан към прозореца. Щеше ми се да попитам сега какво рисува, но знаех, че не обича да споделя идеите си. Телефонът му зазвъня. Той го вдигна. От другата страна някой нещо му каза. В миг лицето му пребледня, брадата му затрепери, в очите му проблеснаха стрели. Той едва промълви: „Омъжила ли се е?” Каза само това. Погледнах го и останах като вкаменен на стола.
Той рязко стана, взе отнякъде голям нож и се приближи към портрета с младата жена в бяло.
- Ще го нарежа! - промълви и замахна с ножа.
Успях да скоча и да го спра.
- Недей! - изкрещях. - Не го прави!
Хванах ръката му.
- Ще го купя, ще взема портрета и повече няма да го виждаш тук! - казах аз.
Така стояхме няколко мига един срещу друг. Аз пред портрета, а той пред мен с ножа в ръка. Гледахме се очи в очи неподвижни. Той отпусна ръце и промълви:
- Добре.
- Купувам го! - повторих аз. - Утре ще ти донеса парите.
Свалих портрета от стената, а там, където беше, остана голямо бяло петно. Тръгнах си.
Сега портретът с младата жена в бяло е в моя дом. Гледам го непрестанно и продължавам да се питам коя е тя и каква е нейната съдба?

От този ден минаха години. И художникът, и аз вече не сме млади. Веднъж в един магазин зърнах една жена. Беше пак в началото на есента. До нея стояха две малки деца, момче и момиче. Може би им купуваше тетрадки или учебници. Познах я веднага. Беше тя, жената в бяло от портрета, но сега по-различна, по-зряла. Нямаше го онзи замечтан вглъбен поглед с мамещото тайнствено сияние. Отново се запитах коя е тя, но това вече нямаше значение. Нейният портрет щеше да е винаги у дома.

София, 22.09.2014 г.