Владимир Кондарев

Бяха изминали едва няколко часа от откриването на изложбата “Владо Кондарев и приятели”, подредена в изложбената зала на Чирпан. Зала, имаща тези вълшебни пропорции да изглежда безкрайно голяма и празна, когато в нея се показваше посредствено изкуство. И да бъде малка за голямото и истинско творчество. След като изпратихме приятелите си, художниците на Стара Загора, заедно с Музафер Сабри и иконописецът на Чирпан Румен Петков решихме да се върнем в изложбата, въпреки късния час. И още веднъж да се порадваме на хубавото изкуство, пък и да изпием по чаша от останалото след вернисажа вино.

Влязох пръв като домакин в притихналите помещения. Запалих лампите, меката светлина озари творбите. Стъпвахме тихо, все едно че влизахме тук за пръв път. Музикалната уредба си стоеше до прозореца върху малката масичка. Включих я дистанционно, без да зная какъв диск имаше поставен в нея. Минаха няколко секунди и от тонколоните се разнесоха далечните акорди на пиано, а след миг засвири цигулка. Свиреше големият цигулар Ицхак Перлман. Не знаех кое е музикалното произведение, нито кой го е написал, но беше прекрасно.То изпълни цялата зала и се понесе над смълчаният, празнично украсен площад на Чирпан. Нали наближаваше Коледа?

Брилянтно чистите тонове от цигулката на виртуозният музикант минаваха като нежен полъх край картините. Гмурваха се в синьото море от работата на Атанас Вънчев „Поглед към морето”. Обгръщаха с обич Божията майка, прегърнала своя младенец в иконите на Румен Петков, спираха за миг пред „Бъдещите спомени от България” на Валентин Дончевски. Промушваха се през ажурните форми в пластиките на Стефан Владов и Музафер Сабри. Минаваха под капещите листа на „Есенния листопад” от литографията на Георги Динев и потъваха в бялата безбрежност на Димитър Чехларов.

Щом стигнеха задъхани от акварелите на Иван Димитров, Пенка Стоянова и моите минаваха на пръсти, страхувайки се да не би да се размътят бистрите и прозрачни, привидно застинали водни капки. Те, същите тези кристални звуци поглеждаха през широко отвореният „Балчишки прозорец” от графиката на Пеньо Радев, за секунда правеха кратка пауза до „Пристанището” на Петър Петров, оглеждаха се в златото на „Светицата” от Милен Иванов. Замечтано отронваха въздишка пред „Пълналунието” от Тошо Стефанов и после поемаха из „Пространството и времето” на Павел Михов. И отново и отново се завръщаха да се наслаждават на „Страстта” с която се любеха влюбените в рисунките на Злати Златев.

Мълчахме. Слушахме тази неземна музика и я следвахме от творба на творба.

Перлман продължаваше да свири. Изведнъж се сепнах. Може би от нощния студ, който идваше от отворената врата на терасата, а може би и от това, че съвсем ясно осъзнах откъде всъщност продължаваше да звучи музиката. Записът на диска бе отдавна свършил. Тя бликаше от прекрасните багри и форми в творбите на художниците. Творби, създадени с много талант и преклонение пред изкуството.

Беше станало много късно. Хората, които удостоиха с присъствието си откриването на изложбата отдавна спяха и сънуваха своите цветни сънища, а в съня си долавяха тези звуци,нежни като плясък на ангелски криле. Като тези криле, които поетесата Керка Хубенова бе усетила над „Тадж Махал” в Индия.

А Ицхак Перлман продължаваше да свири. . .

Свиреше в сърцата и душите ни, чувах го и на следващия и на по-следващия ден. Ще го чувам винаги, когато си мисля с обич за любимите хора иза приятелите.