ПАСТИР НА ДУМИ
ПАСТИР НА ДУМИ
Това е също химия ли? Влиза
добре отспало лятно утро вкъщи.
Насред кафето вънка кихва дизел,
а новините бързо ме намръщват.
Разходка чака кучето. На двора
мотика скоро трябва да пошета
из розите. Не знаейки умора,
неделята от проза е заета.
Чорбица постна в ъгъла мърмори:
- След силен огън и без мерудия
в чинията ще сипеш ли повторно?
Опитай с думи. С думи подслади я!
… Отново думи! Завладян от думи.
Потънал в думи като в житна бездна.
Душата скрил под стряхата им. Шумни
и луди думи - кукувича прежда!
Дори в неделя, без да съм ги канил,
споделям с тях и обед, и вечеря.
Невинни думи, дето правят рани,
сърца събират, сетне ги зачернят!
Е, кой съм аз? Съдружник по неволя
на словото. Без много шум живея.
Вървя към хората, от обич болен,
не правя нищо, за да оздравея.
Без бързане С търпение. Залисан
от рими. Несвободен и безумен,
под кърпен пряпорец ще се дописвам
от времето.
Като пастир на думи!
ЛУК
На Л. Левчев
Очите подлютих, докато режех с ножа
една глава кромид, в гювеча да го сложа.
И бобът не е боб, щом лучец в него няма.
„Храна за здрав стомах” - от мама знам.
От мама.
… Занесено на тих и кротък огън пъшка
гърнето.
Режа лук и лея сълзи мъжки.
И без да съм Христос, и без да съм Спасител
след гозбата седя в кръга на хора сити.
Уж лук обикновен - с лице, характер скрило:
хем сладък, хем лютив! За лек и за багрило.
Какво напомня той? Подсеща ни, изглежда,
че липсва оня глас - за помощ и надежда.
И ни се дава знак, че на сърцето трябват
и думи на пророк - за да заместят хляба!
- „Велики небеса!” С латинска реч приижда
Овидий!
Режа лук.
И от сълзи не виждам.
ИЗОСТАВЕНА ГАРА
Видя ли тържеството на тревата?
Там буренът е царят победил.
Копривата е зъл севастократор
и като грип е ланшният бодил.
Безпомощно е времето пред този
прогонен ангел с дух на сатана,
превзел без суетене коловози,
перони, пейки, шадраван с жена…
Добре дошли в Оазиса, където
живот в зелено означава Край.
Забрава. Унес в пулса на сърцето.
И хлорофилна лудница комай.
Свирчовина расте обезумяла
сред стаи без прозорци и таван.
И здравец, Боже, и очанка бяла
тъкат килим в пробития диван.
Каква фантазия, родила хищник,
по-смъртоносен от холерен щам,
дърво и тухли може да разнищи!
Но аз „Разпни го!” няма да въздам.
Къде са релсите с вагони? Няма
триок семафорът да изскрипти.
… Самотно облаче развява знаме.
И в пущинака пак оставаш ти
един-единствен. (В тишината тука
без хора идват все по-дълги дни.)
- Средновековие, недей да чукаш -
вратите са отключени. Влезни!
Дали си чуло старата камбанка
как пита:
- Скоро ли ще мине влак?
Змия пресича скръбната ми сянка.
- Прощавай - казва.
И изчезва пак.
***
Осъдих на мълчание сърцето си.
Затръшнах с гръм вратата му за думи -
плетачи на метафори и чувства -
за четвърт век. (Присъда твърде тежка!)
Но думите, макар и неповикани,
с позната упоритост продължиха
да ме побутват пак, напук на всичко…
Не крия, доброволният затвор
е произвеждал винаги умора,
но смазващата сила на вратата
подстори санкюлотска ярост в мене:
- Да продължим свободни!
Грабнах ключа,
ръждясал в самота.
И чух доволно
ръмжащата ключалка как разсмива
по детски сърчицето, остаряло
след четвърт век безмълвие.
- Здравейте!
Добре дошли при мен.
(Сега ви срещам
не с хляб и сол, а с молив и тетрадка.)
Сърдечно ви приветствам!
Говорете!
