Димитър Златев

Разглеждам току-що полученото писмо. - По плика - чуждестранни печати и марки. Чета изписания на латиница подател: Турция, Измир, Севдалин Пехливан.
Усмихвам се удовлетворително, за разлика от получаването на такова писмо преди две години. Тогава името ме озадачи, но нямаше грешка - под него на кирилица бе написано моето име и адрес. Почудих се минута, две и се досетих - пишеше ми Николай от Крумовград. Вярно, че когато дойде да се сбогува, ми спомена някакво турско име. Пък и каква среща и раздяла бе, та друго се запечата в паметта ми.
Бяха минали два месеца от дипломирането в Спортното училище, та не го очаквах. Ала му се зарадвах: атлетично строен, порасла към раменете кестенява чуплива коса, бистри синьо-зелени очи. Не случайно си го представях не като борец на тепиха, а като манекен на модния подиум. Протегнах му ръка за здрависване, но той поривисто ме прегърна. Като се разделихме, развълнуван преглътна първите думи и смутено изрече:
- Другарко Сребрева, дойдох да се сбогувам… Заминавам за Турция.
- На екскурзия ли? - прекъсвам го. - Завиждам ти за възможността, Николай!
- Няма за какво да ми завиждате. Каква ти екскурзия… Нали четете по вестниците за „голямата екскурзия”.
Понеже лицето ми изразяваше учудване и въпроса „Ти пък какво общо имаш с това?”, той също реагира с учудване:
- Ама вие за четири години не разбрахте ли, че аз съм турчин?! Наистина, вече бях свикнал с българското име, пък и говорът ми с нищо не ме издаваше. Дойде време по най-груб начин да ми припомнят, че съм друг…
Очите му се напълниха с влага, затова с продължаващо недоумение го хванах за ръка и го отведох вкъщи. Жадно изпи чаша студена вода и уморено се облегна на фотьойла. Цялата превърната в очакване, го гледах въпросително.
- Нали гледате по телевизията психозата на изселването. - Камиони, леки коли, дори и ръчни колички - претоварени с багаж и деца, с тревожни погледи вървят към неизвестността. И в нашия град е така, само вкъщи беше спокойно. Но преди две вечери дойдоха троица наши от името на някаква нелегална организация. Още неседнали, грубо се обърнаха към тате:
- Е, Пехливаноглу, какво още се мотаеш? Не виждаш ли какво става?… Ана - ватан (1) ни чака! Кога ще тръгнете?
- Виждам - отвърна той хладнокръвно. Аз съм роден на тази земя. С толкова зор издигнах тая триетажна къща. Нямам намерение да загърбя всичко.
- Щом не щеш да загърбиш тая гяурска земя, може и по гръб да й легнеш, пък отгоре още метър земя да те затрупа, дано кандисаш… Абе, адамоолу, ти не разбра ли, че ние сме господарски миллет и няма да се оставим на неверниците да се гаврят с името ни! С честта ни!
Нататък си разменихме още резки приказки и единият от неканените гости завърши:
- Не сме дошли да шикалкавиш, нито да ти искаме мнението. Даваме ви пет дни да се приготвите и да уредите превоза. Иначе…
И се изнизаха в тъмното. Сещате се, другарко, каква е атмосферата у нас. Затова дойдох да се сбогувам, няма да ни оставят.
- А с твоето момиче видяхте ли се?
- Ходих у тях… - замълча за кратко. - Излезе майка й; като ме видя, още преди да попитам, сърдито каза: „Няма я. Отиде на море. Не я търси изобщо!”
Нататък разговорът ни още повече залиня. Усещах, че Николай иска още много неща да каже или да попита, но пребледнялото му лице подсказваше причината за неловките паузи.
Изправи се, протегна ръка и продума:
- Дано, другарко, ме запомните с такива чувства, каквито аз отнасям за вас и за тези години. Дотук бях Николай Пехливанов, оттук нататък ще съм Севдалин.
Мъжки сълзи задавиха гласа му. Разтреперена го прегърнах. Последните му думи на улицата бяха:
- И ще ви пиша, другарко. Като се установим някъде, непременно ще ви пиша.

***
Тези спомени нахлуха в съзнанието ми, когато получих първото писмо с подател Севдалин Пехливан.
Странно как е устроена човешката психика: когато трябва да си припомниш нещо хубаво и нещо тревожно, предпочиташ първо хубавото. Преди да извадя сегашното писмо, възкръсна онзи необикновен 21-ви април.
През голямото междучасие вратата на учителската стая широко се отвори и навлязоха двайсетина момчета и момичета. Николай от 11-ти клас се обърна към директора:
- Другарю директор, ще позволите ли да поздравим нашата учителка по литература за нейния юбилей?
Шефът кимна.
Николай и Веселка, които неведнъж бях включвала в рецитали, започнаха с откъси от Яворовата „Калиопа”. И лицата им, и гласовете, всичко у тях излъчваше лъчезарие, някои от съучениците им пригласяха само с устни и усмивки.
Колегите, заварени в различно положение, слушаха хипнотизирани в изненадата си; с периферното си зрение долових за миг завистта у две-три колежки, но сега не ми беше до тях… Рецитаторите преминаха към „Неразделни” от Пенчо Славейков. Стиховете се преляха в популярната песен „Учителко любима, добър ден!” Учителската колегия съпричастно заръкопляска. Идваше ми да разтворя ръце и да прегърна цялата група. В задната редица съзрях ученици от по-малките, на които не преподавах , и това още повече засили умилението ми. Просълзена разцелувах Веселка и Николай, след което всеки ми подари по едно цвете - зюмбюл или нарцис. Какво им казах, с какви думи им благодарих, после не можех да си спомня…
И ето, същият Николай, рецитаторът - борец след година ми бе писал. Тези редове моята учителска памет беше запечатала завинаги: „Мила Учителко! Изпълнявам обещанието си. Установихме се в град Измир. Намерихме си квартира - не колкото нашата къща, но поне този проблем се реши. Докато търсехме работа, към края на първия месец ни сполетя нещастие - изчезна сестра ми - двайсетгодишна красавица. Сложно е да описвам настроението в семейството. Мама се разболя от притеснение и прокле деня на тръгването ни. Татко ходи от участък в участък, но полицията не можа да я открие. Някои местни подхвърлят, че може вече да е прехвърлена в Германия като невеста за гастарбайтер или още по-лошо - към Анадола. Аз постъпих в магазин за спортни стоки. Засега съм нещо като стажант - повечето стоя пред входа да каня клиенти. Тукашните хора се отнасят към изселниците добронамерено, но някои сърдито мърморят , че ще им вземем и работата, и хляба… Опитвам се да се адаптирам към тукашния живот, но още не успявам. - Всичко ми е някак чуждо. Желая ви здраве и обич от учениците! С уважение: Николай - Севдалин”
Като послепис беше добавил: „Поздравете моето българско момиче… ако още не ме е забравило.”
Това беше написал в първото си писмо. Между редовете се долавяше драмата на семейството, липсата на опора в новото им битие, жалбата по родния край.
Съжалявах, че не му отговорих - беше забравил да добави номера на квартирата. И ето сега, след две години, държа второ писмо. С уталожени спомени, бавно разпечатвам плика.
Почеркът издава успокоение, но какво се крие неизказано зад думите? - Бавно зачитам, с надежда да доловя не само битието му, но и всички вълнения.
Пише ми, че сестра му не се е намерила и това довело до непрестанни терзания и упреци между майката и бащата. Майка му не си намерила работа и не била добре със здравето, ала тука я задържала надеждата, че дъщерята може неочаквано да се завърне и да знае къде да ги намери. Татко му не издържал в чужбината, тровела го лична вина, че е зарязал роден край, нов дом и приятели, че дъщерята сега щяла да е сред тях.
„Другарко Сребрева, - продължаваше - дано не ви сполетява участта на емигранта, колкото и да ви внушават, че сте на по-добро място. Не знам дали ви е известно старото име на моя роден град - Кошукавак! Ще рече: тополите на птиците. Може би спомените за тези тополи и птици върнаха татко в България.
Напреднах в работата: помогна ми средното образование и познанията ми в спорта. Но иначе живея усамотено: имам само един почивен ден и по-често го прекарвам в къщи. И в любовта не ми върви - язък, че е в корена на името ми - севда!
Понякога още си спомням часовете по литература. Веднъж в края на единайсти клас накратко ни разказахте романа „Случаят Джем” от Вера Мутафчиева. Това ме заинтригува, намерих го и си го купих. Ала тогава започна фаталната „екскурзия” и само успях, непрочетен, да го пъхна в багажа. То тогава не ми беше до романи - случилото се в семейството ни надхвърли очакваното.
Наскоро случайно попаднах на книгата. Зачетох я с интерес, който нарастваше след всяка глава. Сега твърде често размислям за тези тъмни сили, които си играят с човешката съдба, без да се интересуват от нашите мечти и страдания. И знаете ли, взех да откривам прилика и между моята съдба и тази на героя-принц. Дори понякога се изкушавам да мисля за своя път като за „Случаят Севдалин”. Но скоро се спирам в своята наивност: аз да не съм султанов син като Джем, та някой да се занимава с моята съдба? Дано поне животът ме избави от неговото бездействие и деградация… Ето че се увлякох в своите фантазии, а реалният живот иска работа и равновесие. Дано успея!
Пожелавам ви ведри дни и обич от близките! Прегръщам ви като родна майка!
С уважение: Николай - Севдалин

***
Прибирам писмото в плика. Опитвам се да си представя милото момче в милионния чужд град, където го отвлече мътния порой на тъмните сили. Бих могла да приключа „Случая Севдалин” с примирителната дума „съдба”, но нещо в мене се бунтува и разбирам, че човечеството още не се е очовечило достатъчно, че още отделният човек не е станал „мярка за всичко”, каквато е била мечтата на Ренесанса.

1. Ана - ватан - Майката - родина

2014