Анита Коларова

В края на октомври 2013 г. вятърът ме отвя в най-стария европейски град, съвременник на Троя, с невероятна история и много имена: Тримонциум, Пълдин, Пулпудева, Улпия, Флавия, до турското Филибе. Днес Пловдив. Всяко камъче - история. Богата, пищна!

Бе ранно утро и градът, посивял от есенна мъгла, безлюден. Отчаяни шофьори на таксита, нервно пушещи край колите си в очакване на клиенти, забързани минувачи и, от дъжд на вятър-градският транспорт. Студено. Зад прозорците на къщите рядко се мяркаха човешки лица. Някаква покруса тежеше над града. Дали Пловдив още спеше? А може би дълго бях живяла със спомена от моята младост за огромното му пълноводие, а той неусетно се беше обезлюдил? Или го плашеше идващата зима? Разнесе се призив за молитва от близкото минаре. Камбаните на църквите немееха. Клирът навярно се съвещаваше с колко да повиши цената на опелата и на свещите.А може би рано-рано бе попарен от поредна кражба на църковна утвар?

Кривейки токчета по неравните павета на Стария град, скимтях като ранена животинка, а любезният ми съпруг назидателно подхвърляше:”От ума си тегли!”. Стръмните сокаци бяха пусти, жив човек не се мяркаше. Но все пак такъв имаше и то точно зад нас, подозрително дишаше във вратовете ни, спираше, когато спирахме, и пак тръгвашe, когато тръгвахме. После неусетно се изравни с нас и ние видяхме дълъг прегърбен младеж, зле облечен за хладното време, с очи като въглени, които не можеш да забравиш, щом веднъж си ги видял.

Очи на човек, който е решил да се хвърли в Марица при пръв удобен случай.

- Добър ден!-поздрави той. Мога ли да ви бъда с нещо полезен?
- Да, о, да - каза съпругът ми. - Младеж, кой е най-прекият път към къщата на Ламартин и тази на… Хиндлиян?
А аз добавих: Искаме да видим и Балабановата къща, и амфитеатъра…

- Имате ги, госпожо! - отговори младежът и тръгна пред нас, а аз се възрадвах, че още има такива вежливи млади хора в България. Но след като стигнахме, възпитаният и услужлив младеж рязко развали настроението ми с унизително протегната ръка за милостиня. Каза, че е студент, че бедства… „За Бога, подайте!…” Мярна ми се Разколников на Достоевски. А можеше наистина да изнемогва, да няма пари за учебници, дори за храна…

Мълчаливо, с голямо неудобство подадох банкнота от пет лева. Толкова можех да отделя, чакаше ни дълъг път обратно към Русе. Той я сграбчи и ни обърна гръб, залитайки, като ни остави въпроса студент ли е или наркоман и пияница, а може би и двете.

Не ни оставаше друго, освен да се потопим в мъглата на хълма, която ставаше все по-гъста. С тънкото си острие ветрецът ни пронизваше и, вдигнали яки, занемели пред красотите на архитектурата, се помъчихме в промъкналия се за малко слънчев лъч да фотографираме онова, което смогнем. Заръмя. Небето прати суграшица. Пред Римския театър от II век, най-добре запазена архитектурна забележителност от римско време на Балканския полуостров, както пишеше в справочниците, се застояхме в мълчалива възхита. Защо не можехме като същински патриции, чиито имена са написани върху древните скамейки на театъра, да си подарим едно удоволствие- да ангажираме стая в хотел, за да дойдем на оперен спектакъл вечер, под лятното небе, мигащо с многобройните звезди над Филипопол?…

Някакви очи се взираха в мен, усетих ги с чувствителния си гръб по яркото им, настойчиво послание…Обърнах се. Една жена, вгледана в мен, зъзнеше в студа, дребна, свита, облечена в най-вехти дрехи. Коя ли е и какво иска? Да не е възкръснала древната Фрина, обедняла и жалка като повечето куртизанки, щом повехне плътта им? Но какво ме засяга, има ги всякакви. Обърнах й гръб, но пак почувствах затягащото се ласо на погледа й. Да, тя гледаше мен настойчиво, нахално, провокиращо и омагьосващо. А на хълма ставаше все по- студено и призрачно…

Поуплаших се - в суеверието ми изникна вещицата Яга, плашилото на всички деца! Но аз, остарялото дете, вещице, не търся теб, не съм в гората около къщурката ти на кокоши крака, търся тук други неща: пластове култура, неувяхващи истории за царе, принцове и принцеси, стенописи, фрески и разкош, търся минали епохи, в които се разхождат красиви българки, еврейки и гъркини, творят Вазов и Захари Стоянов, прехвърлят по турски зърната на броениците си богатите възрожденци-меценати, звучат гласовете на Ламартин и световния бас Борис Христов, пукат пушките на Съединението, тържествува България!

Жената приближи. Отблизо бе още по-грозна и съсухрена. Отвори уста и изрече нещо неразбираемо: „Давам ви ги без пари!”. Тогава очите ми се „отвориха” и видях наредените на оградата до нея пет-шест платна модерна живопис… Не зная как съм изглеждала, но й се стори, че е намерила купувач, в очите й блесна надежда, а аз си помислих: „Изпаднала, продава на консигнация, но е избрала лошо време, днес няма туристи, няма богати руснаци, които ще купят нещо”. Мъжът ми й предложи цигара и тя запали. „Изкуството е скъпо удоволствие, рече, като всмукна дълбоко и изтръска пепелта. Четки, бои, разредители, платна, рамки, време, а и вдъхновение. Но да ви се представя: „Професор Ф. Г. …от Академията. На половин цена, ако се споразумеем, нали?” /Читателю, инициалите са измислени/.

Жената продължи да говори за живопис професионално, убедително, запали се - повече за да се стопли, отколкото да ни впечатли. Всяко съмнение, че се представя за професор, а не е, отпадна. Но защо ли се учудвах? Малко ли са световноизвестните художници, живели в мизерия, чиито платна след смъртта им са се продавали и се препродават на баснословни цени? Един Винсент ван Гог например! Обясних, че сме безпаричници и, за да изляза от положението, попитах: „Какво прави Божана Апостолова?”

Отговор: „А-а, добре е тя, дори много добре!…” В тона имаше презрителна яснота.

Извинихме се и си тръгнахме.

Нито имахме нужда, нито средства да купим картина, макар и на половин цена.

Разделихме се, а тя, зъзнейки, захвърли фаса напосоки. Проклинаше ли или така ми се стори?

Неизминали и две улички надолу, мярнахме „студента”. Придружаваше друга двойка посетители на Стария град.

Някой би ми опонирал. От какво се възмущавам? Нима професорката няма право да продава платната си, където и когато си иска? Но, Боже мой, нали живеем в 21 век, нали постоянно говорим, че човечеството върви напред, към просвета и култура?

Сетих се за тези две срещи в деня, когато обявиха Пловдив за европейска столица на културата през 2019 г. Дано съм жива дотогава и, ако отида в Пловдив - Филипополис- Тримонциум… да грее слънце и да има радост в очите на всички срещнати!

септември, 2014 г.