Марин Ботунски

Иван Кондов
Рис: Цветко Йорданов

Той не само беше народен артист, той беше народен човек. Близък със стотици обикновени хора.
Не се срамуваше да седне в селската кръчма и в гаровия ресторант.
Отнасяше се еднакво към министъра и към чистачката, към писателя и овчаря.
Обичаше хората.

***
Той е изиграл по блестящ начин много роли. Ала няма да бъдат забравени никога неговият Хамлет в едноименната пиеса на Шекспир, театралното царствено шествие в „Крал Лир”, „Езоп”, „Еснафи”, „Краят на книга шеста”, „Я, колко макове”, „Чудак”, „Майстор Барбара” „Грехопадението на Милър” (Куетин) “, „Фауст”… Не само няма да бъдат забравени - те вдигат летвата, определят стандарта на творческото пресътворяване на образите, на театралното внушение и мъдрост, на отговорността за съдбата на човека и за съдбата на света.
От титаничния му талант сцената и зрителите изтръпваха.
Няма да се забрави силното присъствие, достолепието и дълбочината на Иван Кондов във филмите „Бягство в Ропотамо”, „Сиромашко лято”, „Бариерата”, „Голямото нощно къпане”, „Неспокоен дом”, „Сватбите на Иван Асен”, „Обич”, „Семейство Калинкови”…
Чудакът, Мъдрецът, роденият талант, артистът с висока интелектуалност… Всяко от тези определения, давани на Иван Кондов и приживе, е вярно… И недостатъчно.

***
Как Иван Кондов дойде във Враца?
След ярките и изключително полезни за творческия състав години (1969 - 1970), в които директор бе Васил Луканов, а главен режисьор Леон Даниел, във Врачанския театър, независимо от доброто желание и положените усилия на директорите Георги Молевски (1970 - 72) и Дамян Антонов (1972 - 1973) „повехна”, спадна жизнено важният творчески импулс.
Една вечер в КДК пиехме ракия с артиста Иван Гайдарджиев. Казвам му:
- Търсим директор на театъра. Ти имаш ли някакво предложение?
- Кондата. Не е добре със здравето, не му дават да играе на сцената. Но директор може да бъде. Това е актьорище от голяма величина. Ще е гордост за театъра Кондата да дойде във Враца.
Годината е 1973-та. След два дни с Бебо Сариев и Иван Гайдарджиев се озовахме в Киноцентъра. Иван Кондов е на снимки, затова срещата ще е там.
Влизаме в кафето на Киноцентъра. Боже мили, пушач съм, но тук никотинът е просмукал всичко - не може да се диша.
Гайдарджиев тръгва да търси Кондов на снимачната площадка. Връща се и казва:
- До петнадесетина минути ще е тук.
… Иван пристигна, седна на масата и се държа свойски, все едно се знаем от години. Беше естествен, попита какво е отношението на ръководителите на Враца към театъра, поинтересува се за художника Найден Петков и за групата на художниците, за диригентката Радосвета Бояджиева, попита кои писатели живеят в града. Знаеше целия артистичен състав на театъра, говореше с уважение за художествените качества на отделните артисти.
С Иван Гайдарджиев се държеше като с роден брат. Всъщност Гайдарджиев го е взел някога в своята трупа, така е започнал големият път на артиста Иван Кондов. По-късно Кондов е в оня чудесен състав, воден от Вили Цанков, Леон Даниел, Методи Андонов и Юлия Огнянова, който извоюва голямото, достойно име на театъра в Бургас.
- Ако мога да поставя едно единствено условие, то ще е - да имам творческа свобода, театърът да има творческа свобода. Не само в провинцията, но особено там, много често сме свидетели на намеса, която обикновено не помага, а съсипва…
- Ние търсим народния артист Иван Кондов убедени, че ще му се даде възможност да направи всичко, което сметне за необходимо, за да възстанови доброто име и традиции на Врачанския театър, а и да поеме напред…
Иван стана и ми подаде ръка.
- Идвам във Враца.
Иван Гайдарджиев стана от стола си и го прегърна.

***
Иван Кондов има странна съдба. Роден е на 18 юли 1925 година във Варна. Завършва строителен техникум през 1945 година. В театралните среди влиза като самоук. През 1947 година започва като стажант-актьор в новосъздадения театър в Разград. Две години по-късно се явява на изпит и получава званието артист по чл. 9. Играе на театралните сцени в Хасково, Русе, Бургас и Сливен, после в столичния Сатиричен театър, Театъра на армията, „Сълза и смях”, Народния театър „Иван Вазов”, театър „София”. През 1992 година се пенсионира като артист в Народния театър „Иван Вазов”. Четири години след това ръководи трупата на театър „София”.
Получава званието заслужил артист, после народен артист. Като народен артист учи и завършва задочно актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1973 година при проф. Кръстьо Мирски. Вие знаете ли друг такъв случай?! Народен артист да признае, че има какво да учи! И не само да признае, а да учи упорито и прилежно. А беше изиграл повече от 90 роли в театъра, повече от двадесет роли в киното.

***
… Иван Кондов е прекарал тежък инсулт, четиридесет дни бил в кома. В това време го напуска съпругата му Росица Данаилова… По-късно с особена болка ми е разказвал за този тежък епизод от живота си. Но със Стефан Данаилов, братът на Росица, запази приятелството до края на живота си.
Кондов имаше лекарска забрана да играе на сцената. Но „сърце, майко, не трае” - той не взе да хленчи, да минава на ТЕЛК-комисии, да ходи по санаториуми и почивки - тръгна по българските театри. Преди да го потърсим ние от Враца, Иван Кондов бе известно време в Михайловград, там направи „Септември 23″ на Стефан Цанев, после във Варна, в Димитровград.
Народният артист, един от най-талантливите артисти на България, тръгна от София в провинциалните театри точно когато всичко живо се биеше да получи място в столицата. За Враца мога да свидетелствам, че му беше по-благо да изпие чашка водка в клубчето на театъра, у нас или в КДК, с артисти, с приятели, отколкото да е на шумни приеми, с големства. Самият му престой във Врачанския театър беше школа за артистите. А живееше със съпругата си Маргарита, събрали се току преди идването му във Враца, в най-обикновен малък апартамент в блок „Химик”-3, до болницата. Хубавото - деляха ни петдесет крачки. По-точно - събираха ни.

***
Във Враца се втурна с идването си - да създаде ново самочувствие на артистичния състав, да отвоюва творческа свобода и независимост, да кани млади режисьори, да присъединява към усилията на театралния колектив още усилията на врачански художници, писатели, музиканти, архитекти, журналисти, общественици.
Още в първите месеци направи Клуб в театъра. В сградата на читалище „Развитие”, която от много години беше и дом на театъра.
Варненецът Иван Кондов започна първия си сезон сравнително спокойно, с постановките на “Въпрос на принцип” и „Мотопедът” на бургазлията Недялко Йорданов. И двете поставени от млади режисьори - Милко Стоянов на първата и Георги Балабанов на втората.
В годината на Петия национален преглед Иван Кондов постави „Вечерите на Иван Гилин” на Лозан Стрелков. След представянето в Благоевград, на обсъждането, от журито се получиха критични бележки за плакатно решение на главния герой във „Вечерите на Иван Гилин”. На листче от автобусен билет съм си записал три важни изречения… Станах и казах:
- Ние всички говорим против култа към личността, но говорим общо, въобще. Никой не свързва култа с определена личност. А като няма точни черти, като няма определена душа, какъв ще е този култ - плакатен ще е…
Виждах как изтръпнаха хората от журито и по-старите врачански артисти. (Цветана Гайдарджиева дълги години се връщаше към този случай.) И продължих:
- Представяте ли си какъв огромен товар щеше да падне от плещите ни, ако Вълко Червенков беше казал: “Простете, сгреших!” И не само той… Кой е този господин Култ? Като не го оприличава на Червенков, Зеленков, Беляков, като не го нарича по име, обществото го прави Господин никой, тоест, култ има, но човекът на култа го няма… И режисьорът е принуден да показва основни черти, по които да го познаете, отровата, с която ни трови, маската, с която се крие от нас. Но той, истинският, остава зад тази маска, зад обществената мъгла… с плакатното си изражение. Така че вината не е в режисьора… Много другаде е тя… Може би точно това ни казва тази постановка…
Иван Кондов получи втора награда за режисура, Веселин Върбанов - втора награда за сценография, артистът Веско Зехиров - първа награда за ролята на Станко Белята, Матей Иванов - втора награда за ролята на Габера, Веселин Вълков - трета награда за ролята на Антон Дабев.

***
Врачанският театър Иван Кондов ръководи през 1973/1976 и 1980/ 1983 г. Тук постави ключови заглавия: споменатата вече „Вечерите на Иван Гилин” на Лозан Стрелков, „Боряна” на Йордан Йовков, „Златното покритие” на Драгомир Асенов, „Варвари” на Максим Горки, „Червено и Кафяво” на Иван Радоев.
„Боряна” беше много жив и жизнен български спектакъл, който доведе в театралния салон хиляди зрители. Никола Дадов, в ролята на Златил, и Анета Сотирова, в ролята на Боряна, имаха изключително актьорско изпълнение, играеха с упоение, с точна и вярна характеристика на героите си. „Варвари” се играе в сезона 1975/76 г. Критиката отбелязва постановката като „значително театрално събитие”. Списание „Театър” писа: „В този спектакъл виждаме богатство от актьорско дарование”. Актьорите са: Ивайло Диков, Никола Фердинандов, Румяна Гайтанджиева, Иван Попов. Критиката спестява главния успех: развита е изкусно темата за новите варвари, за гешефтарството, за духовната нищета, за зароденото обществено бездушие.
За „Червено и кафяво” какво да кажем. Иван Кондов обичаше драматурга Иван Радоев, отдаваше му цялата си артистична топлота и внимание.
Главното - той препредаваше на по-младите щафетата на предното поколение, актьорското майсторство, характера на твореца, отстояването на художествените принципи.
Той приюти младите режисьори Милко Стоянов, Петър Бакалов, Любомир Дековски, Димитър Гочев, Елена Цикова. И им даде творческа свобода, окрили ги. Повечето постигнаха сериозни успехи.
Поставиха се пиесите: “Посещение на страха” на Кшищов Хоински, „Очи в очи” на Панчо Панчев, „Апетит за череши” на Агнешка Ошецка, „Чучулигата” и „Антигона” на Жан Ануи, „Двата клена” на Евгений Шварц, „Провинциални анекдоти” на Ал. Вампилов, „Юни, началото на лятото” на Юлиус Едлис, „Коварство и любов” на Шилер, „И греховете наши” на Володарски, „Жълтото око” на Никола Русев, „Женско царство” на Ст. Л. Костов, „Фантазиите на Фарятиев” на Алла Соколова, „Пеперудите са свободни” на Леополд Герш, „Рейс” на Станислав Стратиев, „Доходно място” на А. Островски, „Нора” на Ибсен, „Ретро” на Ал. Галин, „Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер” на Кольо Георгиев.
Един огромен художествен свят.

***
Животът ме ощастливи с това приятелство. Иван Кондов е широко скроен и изключително надарен. В годините 1973-76 и 1980 -1983 (неговото пребиваване във Враца) бяхме често заедно - в театъра, в КДК, в клуба на театъра, у нас, в редакцията на вестник „Отечествен зов”, на лов, на риболов, на излети край Враца. Четяхме заедно пиеси и нови книги, стихове, ходехме на художествени изложби, на концерти, гледахме представления…
Били сме няколко пъти на лов в моето село. Много се радваше, когато отстреля фазан, отстреля ли заек - беше щастлив. Веднъж, в много студен и мъглив зимен ден, на лов за фазани между Краводер и Пудрия се ядосвах, че не сме ударили, а Иван усмихнат протегна ръка напред, към заснежената гора на Султаница и замръзналите води на язовира:
- Ако бяхме останали в града, как щяхме да се радваме на тази красота, на това зимно бяло спокойствие.
Към обяд, в близост до язовира ударихме десетина диви гълъби и Иван, като триеше с кърпа очилата „да светнат”, със „светнали” очи говореше:
- Как се преплитат нещата: животът ни - труден, обрулен, мъчен - но в него и тая всевечна красота, невероятното пречистване на природата, великата връзка на живо и неживо…
У нас мама бе напълнила пиле, Иван е доволен от ловния излет, разказва спомени, става край масата и разиграва случки от ранните години в неговото семейство. После татко донася кана червено вино.
- Какъв искрящ вид! Какво грозде е виното, бай Стояне?
- Леко е, Иване, букет, ама най-много е памидът в него. Нито ще те напие, нито ще те боли глава, само ще те сгрее и толкова…
Пили сме по две чаши, мама пита Иван сега има ли оплаквания, или болестта е отишла „в тъмни гори тилилейски”. Иван поглежда усмихнат към мен, знае че го упреквам загдето обича да разказва болничните си перипетии, но започва и разказва дълго и „заразително”…
Мама после викаше:
- Всяка болка прави човека по-дълбок… Иван има много болка.

***
Като дойде у дома, пита имам ли нов разказ. Когато отговарях утвърдително, Кондов настояваше да го види и без да го е прочитал и веднъж ставаше и започваше да го „изпълнява”. На втория или третия абзац вече беше наясно „накъде върви разказа” и го изпълняваше така, все едно той го е писал…
Обичаше да „прочита” откъси от произведения на Йордан Радичков, Недялко Йорданов, Стефан Цанев, Ивайло Петров, Иван Радоев, Георги Данаилов… Можеше, с упоение, да „връща” думи на героите си от играни роли, да ги извежда като поука, като мъдрост на съответния народ или автор… Обичаше „да разширява” смисъла им, да ги съотнася, да „довършва” започнатото там…

В една такава вечер му подадох Записната си книжка с черна подвързия, озаглавена „Художествено майсторство”, в която съм преписвал през годините всичко, впечатлило ме с майстория и с дълбока мисъл.Той прелисти няколко страници, четеше на ум, но разбиращият можеше да го прочете и на лицето му. Стана от стола и зачете на глас: „Но под снега степта все пак живее. Там, гдето като замръзнали вълни се издига посребрената от снега оран, дето като мъртва развълнувана водна шир лежи брануваната през есента пръст - там, впило в почвата жадни, жилави корени, дреме повалено от студа посятото през есента жито. Копринено зелено, цяло в сълзи от замръзнала роса, то зиморничаво се притиска към рохкавия чернозем, храни се с живителната му черна кръв и чака пролетта, слънцето, за да се изправи пробило размразената, тънка като паяжина елмазена корица, за да се раззелени буйно през май. И то ще се изправи, като му дойде времето! Ще пърхат в него пъдпъдъци, ще звънти над него песента на априлската чучулига. И също така ще го озарява слънцето и ще го приспива същият вятър. Дотогава, докато узрелият, пълен със зърна клас, мачкан от проливни дъждове и люти ветрове, не клюмне мустакатата си главичка, не легне под сърпа на стопанина и покорно не отрони на хармана отлято тежко зърно.”
Замълча десетина секунди после радостно обяви:
- „Тихият Дон”. Михаил Шолохов.
- В шестнадесет реда е зашифровал смисъла на един цял роман!- казвам.
- Взе ми думата от устата. И по какъв само начин го е казал! Зашифровал… или разшифровал…

Попитах:
- Иване, боли ли те, че не играеш на театралната сцена?
- Боли, много… Защото няма по-висока трибуна от сцената!

***
50-годишнината си Иван Кондов чества във Враца. Тържеството се състоя в бара на хотел-ресторант „Хемус” и бе преизпълнено с искрената благодарност и обич на цялото артистично съсловие към един от най-талантливите му представители.
Този ден прекарах повече часове в ателието на скулптора Цвятко Йорданов, който бързаше да довърши скулптурния портрет на Кондов, а моят приятел и гост Параскев Димитров, главен формировчик на завод „Изида”, помагаше на Цвятко… Тържеството току започваше, когато тримата влязохме в препълнения салон на врачанския бар. Кондов хареса работата на Цвятко, развълнуван бе от думите, които чу от присъстващите, както и от прочетените думи на неуспелите да дойдат във Враца приятели на Кондов от цялата страна.
Заслужените думи.

***
Обичаше да подава ръка.
Помолил ме е да прочета тетрадка със стихове, които бе предал режисьора Любо Дековски. След около седмица представих в „Отечествен зов” с кратка бележка младата поетеса Стефка Тотева и пуснахме цикъл нейни стихотворения. Бяхме в редакцията с Иван Кондов и Цветко Йорданов докато се печаташе вестника, взехме двадесетина бройки и тръгнахме за клуба на театъра. Иван ме гледа изпитателно и пита: „Това, че те помолих, накарало ли те е да кажеш в повече добра дума?” „Накара ме да напиша една добра дума по-малко.”
След седмица донесе в ръкопис своя „приказка”. Беше особено светла импресия - в заледената пустош един топъл дъх вървеше успоредно на човешките стъпки, подкрепяше ги да стигнат до първата къща, където до огнището с буйния огън и наредените цепеници стои най-голямата надежда. Не вярвах, че Иван е автор на този текст, бог знае защо мислех, че по някакъв начин, (и защо?) той ме изпитва… Година този текст стоеше при писмата от писатели, където съхранявах и петдесетина особено ценни ръкописа - на Дора Габе, Елисавета Багряна, Иван Динков, Константин Павлов, Иван Радоев… Една вечер Иван попита какво съм направил с този ръкопис, загубил ли се е, аз го извадих из папките, той го чете пред всички у дома и помня, че ми го върна.
След време го потърсих на мястото, където стоеше - няма го. Прерових цялата библиотека - не го открих. Може би единственият ценен ръкопис, който изчезна без да разбера как и къде. Но пък толкова често си спомням и разказвам пред приятели за него. 

***
Трудно се движа навън и се мъча да правя нещо у нас. И понеже животът не може без битовизми, привършвах туршия, която правех за първи път: печени чушки се притъпкват в затоплен буркан, в който е сипана вряла марината, на два-три реда се поръсва обилно със счукан чесън и мерудия. След всяко поставяне на току-що опечената чушка буркана се притваря с пластмасова капачка, за да пази топлината, а когато е напълнен окончателно, се затваря с алуминиева капачка, топлината „я глътва” и готово.
Звънна телефонът, гласът на Иван Кондов пита, но не прикрива докрай неясна тревога:
- Имаш ли нещо за пиене, или да купя? И да ми отделиш малко време…
- Идвай! Имам!
Иван дойде много скоро, тревожен „представи” разхвърляно труден за него епизод, пихме водка, аз поглеждах в хладилника и не видях никакво мезе за водката, затова я пиехме известно време „на голо”.
- Подхвърлят из театъра… Все пак съм много по-стар…
- Ти това го знаеше… А ново нещо има ли?… Няма. Ти си Иван Кондов - хубаво е да знаеш дали ти вярва и дали ти е верен един човек, а той ти е верен и, помни ми думата, ще върви с теб до края, но сто пъти е по-добре да знаеш, че в твоето дело се вглежда цял народ. Иска той да знае, като те обича и те е издигнал за свое творческо знаме, ти ще му бъдеш ли верен, или ще изневериш? Тук е твоят голям терен и твоята главна роля, това е твоето пресято жито, какво се заглеждаш за някаква песъчинка в златния прах!…
Живна.
- Чакай, бе човек, защо пием на голо водката, нали туршия правех до сега!
И отварям един буркан. Хареса я.
Дойде си Елена и от хладилника, в който аз не видях нищо, приготви две-три ястия.
Иван беше друг. Заразказва театрални перипетии.
Когато, късно, си тръгна, помоли Елена да му даде един буркан туршия за вкъщи. Елена му напълни цяла мрежа (тя не може да го изпрати с един буркан).
Тази туршия ни беше през вечер мезето за водката с Иван. Услади ни се. И я довършихме за по-малко от месец.

***

Споменаваше всекидневно артистите Апостол Карамитев, Спас Джонев и Георги Георгиев-Гец. С любов говореше за режисьорите Боян Дановски, Вили Цанков, Рангел Вълчанов, Методи Андонов, Юлия Огнянова, Леон Даниел.

***
Прекарвахме много често вечерите с Кондов и Цвятко Йорданов в КДК, у нас, в ателието на Цвятко. В тези часове Иван се отпускаше след упоритата работа, мечтаеше - за риболов, за излети в Балкана, за една къща някъде, в тихо и спокойно място… Към нас не рядко се присъединяваше диригентката Радосвета Бояджиева. Радосвета живееше в гарсониера в същия блок, в който бе настанен Иван Кондов, имаше същата висока взискателност към себе си и околните, към музикантите от Врачанския симфоничен оркестър, към ставащото в родният й град и страната.
… В късна зимна вечер, на улица „ген. Леонов”, малко над гимназия „Христо Ботев”, младеж излезе от двора на едноетажната къща и тръгна насреща ни с нож в ръката. Сметнахме го за пиян. Цвятко Йорданов е едър, здрав, но се притесни, взе да отстъпва назад, Иван застана пред него. Момчето размахваше пред очите ни ножа, острието святкаше на уличната лампа.
- Чакай, юнак, ти си се припознал нещо! - викам на младежа, а Иван взе чадъра на Цвятко и ми го подаде - да се отбранявам евентуално.
Младежът не се трогна от думите, тръгна към нас, ръката му застрашително се заизпъва назад, като да замахваше с ножа. Трябваше някак си да се защитим. С дръжката на чадъра „хванах” ръката, младежът я дръпна непохватно и ножът падна на земята. И в тоя момент към нас затича възрастен човек.
- Много ви моля, простете му, той не е добре, това е болестно състояние.
Беше бащата на момчето. Бащата бързо прибра сина си, върна се и продължи да се извинява. И се загледа в Иван:
- Ти много приличаш на Иван Кондов, големия артист…
- Не само прилича -казах. - Той е Иван Кондов.
Човекът тръгна да целува ръцете на Иван, а Иван, притеснен, дълго говори с него, успокояваше го - нищо страшно не е станало, никой не е пострадал, млад е синът, все ще се намери лек…
Развълнуваният баща вървя с нас докато се разделихме с Цвятко, изпрати ни до блоковете „Химик”, където живеехме с Кондов, и дълго държеше ръцете ни на сбогуване:
- Големи хора сте, добри хора сте, бог да ви благослови!

***
Най-често ходеше облечен с черно кожено палто, риза, изгладен панталон, шапка ала Дончо Цончевите ловни бомбета, очила.
Играеше театър на масата в кухнята, където пиехме и говорехме, в хола, нашето „неподслушвано” „удобно място”, на улицата, в Клубчето на театъра, в ателието на Цвятко Йорданов, в Клуба на дейците на културата, на полето - с ловната пушка в ръка, край язовира…
Можеше да „играе” всичко. Колкото е по-дълбоко това, което трябва „да покаже”, толкова е по-естествен, по „вътре в ролята”. Защото е артист на силните характери, на дълбоките неща. Не случайно мнозина го смятаха за артист-философ.
Когато водехме разговор за майсторството, когато се интересувах как е подхождал, как е откривал истинското лице на героите си, за да ги покаже на сцената по неподражаем начин, Иван сваляше очилата, триеше ги дълго с кърпичката, рейваше поглед някъде „навън” от себе си, после се „връщаше” и започваше един монолог, който като че повече отправяше към себе си, отколкото към мен:
- Какво търся аз в героя, извън думите, които казва и действията, предписани от автора. Всеки човек осмисля по различен начин своите действия. Да кажем: героят Х. сече дърва. Какво е станало преди това? С какво в себе си пристъпва към дървата. Ако е зъл, ядосан - сече по един начин. Ако е отчаян - по друг. Ако е радостен, вдъхновен - по трети. Ако е раним…
Или протегнатата ръка. За добротворство, или за милостиня?
Каква свобода си позволява човекът? Ограничават ли го и кои? Или се самоограничава. Защо? Обажда ли се вътрешният рецензент? Кой цензурира думите му - властта, икономическата зависимост, или автоцензурата? Защото всеки свободен има таван на свободата си. Кое определя този таван? Кои лостове го вдигат или свалят? Знанието усложнява ли въпросите, които го тревожат? Изградената, силната личност улеснява ли отговорите?
Като пише в пиесата авторът: „Николов, поет”, още нищо не е казал. Ти тук си силен и знаеш, че има поет и поет. Не е все едно дали е Полянов или Яворов, Христо Фотев или Лъчезар Еленков. Когато гръм удари, как ехото отеква? Ами, зависи къде се намираш, зависи кого удря гърмът. Сто души да вземеш и един и същи човек, по един и същи начин да им удря шамари, ще реагират по сто начина. И в литературните произведения, но най-вече на сцената, ти си длъжен да покажеш как реагира да речем революционерът-герой, но и как конкретният човек М. Б., как реагира предателят, и как конкретният Хикс Л., как реагира учителят, селянинът и пр., но и конкретният учител, селянин и пр.
Още - колкото повече знаеш за героя си, за времето, атмосферата, колкото повече се „ровиш” във вътрешния му свят - толкова по-близо ще си до неговия образ, толкова по-вярно ще го пресъздадеш.

Дай ми, дай ми оня, черния бележник, дето си го озаглавил „Художествено майсторство”, да прочета откъси от него… И нещата, за които говорим, ще стават от ясни по-ясни…
Аз подавам Записната книжка, Иван отваря наслука и зачита:
„Празното пространство е много важно, както мълчанието в един разговор.” Рембранд… Да-а. И аз съм забелязал, че понякога празното пространство е по-пълно от пълното. Да-а. Да вървим нататък. „Стиснете германеца в менгеме - и там ще му е добре, ако разбере механизма му и преведе значението му на езика на науката; на французина му е винаги тясно дори на свобода, защото за него да живее - това значи непрестанно да разширява хоризонта на живота.” Белински…. Тук пък, в четири реда - такава вярна дисекция на немци и французи…
„Ето кое е важно: неизразимото, бялото поле между думите, защото тези думи винаги говорят за незначителни неща, които всъщност нямаме наум. Нашите домогвания, истинските, можем в най-добрия случай да предадем описателно, а това буквално означава: писане около тях. Ние ги заобикаляме. Изказваме твърдения, които никога не съдържат действителното ни преживяване, то си остава неизразимо; в състояние сме само да ги ограничим, възможно най-близко и точно, а пък същественото, неизразимото, се изявява в най-добрия случай като напрежение между думите ни.”
Изказваше по особен начин, като да втълпяваше - „то си остава неизразимо”, както и отделяше, с което придаваше голяма важност на „напрежение между думите”.
„Ние живеем като на конвейер, без надеждата да настигнем себе си и без възможността да поправим дори един миг от живота си. Ние сме колкото нашето настояще, толкова и нашето минало, пък дори и да не одобряваме това минало…
Времето не ни променя.
То само ни разкрива.” Макс Фриш… Велико - времето действително не ни променя, само ни разкрива. А има и такива, дето не само не ги променя, но и не ги разкрива. Така… „Опитът е безусловно необходим, за да научиш всичко, което можеш да направиш с оръдието си, но най-вече да избягваш онова, което не бива и да опитваш. Незрелият човек се впуска в безсмислени опити и в желанието си да изтръгне от изкуството повече, отколкото то трябва и може да даде, дори не постига и относително превъзходство в рамките на възможното.
Не бива да се забравя, че езикът (и аз имам предвид езика във всички изкуства) е несъвършен. Големият писател изкупва това несъвършенство с особения обрат, който дава на речта си. Единствено опитът може да даде, дори на най-големия талант, увереността, че е направил всичко, което е можело да се направи. Само лудите и безсилните се измъчват по невъзможното!” Да, Марине, мен Господ ме дари с възможността да видя и големия талант, но и лудите и безсилните… Не съм сигурен, дали трябваше да употребя, дали е вярна думата „дари”… Не съм…
Тук спира, театрално подхожда към чашата с водка, пийва само една глътка и продължава:
„Колко жалко, че опитът идва тъкмо във възрастта, когато силите си отиват. Жестока подигравка на природата е това даряване с талант, който идва само с цената на време и учене, похабяващи силите, нужни за работа.” Йожен Дьолакруа… Жестока подигравка, приятелю, но ние нищо не можем да направим срещу нея, нищо… И пак взема чашката с водка, но не отпива, вдига я на височината на очите и без да гледа в Записната книжка рецитира:
…………………
Но времето старееше. Страхливо
видях навън как изгрева пълзи
и как стъклата тихичко облива
със септемврийски кървави сълзи.

Но времето старееше, летеше.
Напукваха креслата своя плюш.
И в миг гласът ти стихна малко смешен,
и моят сън отмина като чужд…
Борис Пастернак
Щастие е, приятелю, ако човек може, макар и временно, да се откъсва от несъвършения ни свя, и да живее с тези велики откровения… Щастие е…

***
Когато се заговореше за снемането на Елена, за отношението към мен, Иван ставаше „зъл”:
- Елена я обичат всички. Мразят я хора, които могат да се изброят на пръстите на едната ръка. Но кои са те? Тези, от които зависи животът ни!… Това е…

Докато бях главен редактор на вестник „Отечествен зов” и едно височайше политическо „недоразумение” през цялото време търсеше поводи и начини да бъда отстранен, Иван Кондов „хвърляше” острите си стрели срещу Кръстьо Луканов - бивш партизанин, бивш главен редактор на вестника, автор на книги и по това време секретар по идеологическите въпроси:
- Той не може да ти прости, че под твое ръководство вестникът стана номер едно в България, че го търсят повече от „Работническо дело” и „Отечествен фронт”, от „Народна младеж” и „ Земеделско знаме”, от „Поглед”, от „Литературен фронт”… Че се учат, че „крадат” идеи и рубрики от него… Той и литературните ти успехи ревнува! Докато говориш истини - все ще ревнуват! Не само той…
Като се опитвах за защитя Кръстьо Луканов, да кажа, че „Отечествен зов” бе „вдигнат на крака” от Иван Соколарски (т.е. от екипа по времето, когато главен редактор е Соколарски), но че истински голям, особено в оформлението, в графичния облик, но и в съдържанието той става при Кръстьо Луканов, че аз съм го сварил голям и е по-лесно върху добре построеното да се надгражда, Иван ставаше прав и извикваше:
- Ей това е великата разлика между вас. Той тегли чергата само към себе си и само за себе си, а ти си готов да се раздадеш на всички. Затова, както вика Радосвета Бояджиева, ще те обича цяла творческа България, но ти ще разпъваш дивана всяка вечер и ще го прибираш всяка сутрин, машинката ти „ще чука” в съня на Елена и на децата ти, ще живееш бедно и на тясно… Враца няма да те разбере, сетива няма за такива… И ще направят същото, което направиха с Радосвета, с Цвятко Николов… Врачанската ленивост хвърли забрава над Андрей Николов, Пенчо Георгиев, Борис Коцев, Цено Тодоров. Те са по-популярни в страната и в чужбина, отколкото в родния им град. Ами поета Цветан Ангелов…
Защо Христо Фотев разнася твоя вестник из Бургас. Цветан Минков ми го разказа, но после го потвърди самият Христо - той носи твоя вестник, с неговите стихове, снимка, ръкописни посвещения и думите, с които го представяш. И го „разлепва” в бургаската редакция - да видят как врачански вестник пише за бургаски поет, какво е отношението, всъщност, искал е да им каже как трябва да се обича един български поет… Защо Коста (Константин Павлов, б.а.) идва при теб, а не отива при никой ни в столицата, ни никъде. А Иван Динков? А Стефан (Цанев б.а)? Васил Луканов и Леон?..
Аз за оня, „Джапанката” не говоря. Той не е виновен. Него Господ го е ощетил. Виновни са тези, които са го поставили на това високо място… Но Кръстьо…

Ето част от записките в дневник от 1981 година:

27 февруари:
Вечерта у нас дойде Иван Кондов
Пихме водка с доматен сок, вечеряхме, а Иван, неуморният, кроеше планове за строителство на къщичка из Врачанско… Мечтаехме за лов, за риболов на река, за спокойни утрини и вечери сред природата. „Защото нещо ни е душно в този град - обясняваше на Елена, - тягостно ни е и тая тягост не се знае до кога ще продължи”.
Иван видя полученото днес писмо от Кирил Стойчев, там имаше стих-посвещение, Иван май не разбра, че е писмо, само стихотворение мислеше че е, изправи се до масата и взе да го рецитира:

Разкъсвано от болки и обида,
от всемогъщата, свещена простота
сърцето се затваря като мида
в крехката черупка на гръдта.

Кръвта изстива и се вледенява
в клетките горещия й цвят.
И става тясно, страшно тясно става
за душата в този необятен свят.

Тогава ми се иска да съм куче.

Кучето не може да говори,
макар че знае всякакви слова.
И неми са за клетви и дърдорене
озъбените кучешки уста.

Завиждам за безмълвието тихо,
с което го дарява всеки миг
верността му във инстинкта скрита
от купена любов и обещаващ вик.

Но даже кучето, човешкият приятел,
оголва зъби срещу подлостта.
И жегне ли го изневяра - плаче,
не със език, а с воя на скръбта.

О, битие! Не ме превръщай в куче
с нашийник от преструвки на врата!
Умъртви ме, но ме остави научен
враг на всичко мнимо да умра!

6. II. 81 г. Сургут

28 февруари: Помагах на Иван да оправяме колата. После се разходихме в Парка на стадиона. Очите ни не могат да привикнат с ослепителната белота, с искрите на слънцето в снега. Врабченцата, обаче, са усетили слънчевото затопляне, играят из голите клонки на дърветата… Иван също се разнежи:
- Виж, върбата е с жълто-оранжеви пръчки, а-ха да се раззелени. Дай й седмица топло слънце, седмица слънце и ще се съживи природата, ще се зелне тревица, а под паропровода ще поникне и първата коприва…

4 март: Към 14 часа се обади Иван Кондов. Запазил ми е два билета за премиерата довечера, но не мога да отида. Уговорихме се, че ще гледам някъде 5-6-то представление. Кондов препоръча да печатим във „Отечествен зов” книгата на Бойчо Младенов, млад киновед от Враца - “Публиката против театъра или театърът против себе си”. Това е книга за театъра и публиката, основава се на традициите на Враца. Определихме си среща за утре между 10. 30 и 12 ч. Заместникът му Митко Марков ще осигурява снимков материал за илюстрация към публикуваните материали.

25 март: В следобедните часове позвъня Иван Кондов. Забравил е, че сме разговаряли за този младеж Бойчо Младенов и ме увещава да пусна части от книгата му във вестника. Говорил с Ана Шомова - те щели да го публикуват в някакъв служебен бюлетин. Казах на Иван, че първата част на материала е неизяснена и тази част може да се печати само след основна обработка. А натам, където стига до Врачанския театър, работата върви добре. Кондов е дошъл вчера, поканих го, каза че е претрупан, но ще търси пролука да дойде да пием по водка.
23 септември, сряда: Вечерта дойде Ивайло Тоширов, завеждащ отдел в редакцията на врачанския вестник с бутилка водка. Веднага след него - и Иван Кондов. Иван е отслабнал, прекарал тежко лято. В Народния театър, по време на представление, получил пристъп.
Иван има желание да купи къща в Згориград, или в някое село. Говорих му за нашите села край река Ботуня.
Поиска на следващия ден да отидем в Краводер.

24 септември, четвъртък: В 16 часа с Иван Кондов, брат ми Емил и Сребринка заминахме за Краводер. Посрещна ни татко, пихме по чашка ракия с пресни домати, сипа ни боб.
Показах на Иван къщата на Цветинци, която е срещу нашата, през улицата. После се разходихме из селото - до парка на училището, младежкия дом, отидохме на моста на Ботуня, повървяхме и край реката.
- Това е рай за риболовеца, рай! - викаше Иван.
Да договаряме, викаше, къщата. Блазни ме и двора на тази къща, и реката, и това, че ще бъдем заедно с теб.
У нас се радваше на все още малкото ми куче, много живичко е, дай боже да стане добро гонче.
Прибрахме се към 20 ч.

29 септември : Кр. Луканов смята, че не е бил добре организиран броя, не била добре отразена 90-годишнината на партията. По-последователно, в повече броеве трябвало да отразим 70-годишнината на Т.Ж.
Иван Кондов:
- Не му се връзвай на Кръстьо и не се вживявай. Това си е завист, нашенска, българска, врачанска…
И като ме тупа по гърба казва мъдро:
- Колкото и да са скоростни машините днес, човекът не може да надбяга вятъра на съдбата.

В броя от 8 септември 1982 година на в. „Отечествен зов” излезе материал на журналистката Галина Лазарова, в който се споменава името на Иван Велчев. На 21 септември бях при проф. Темков, получих ценни здравословни и житейски съвети и като се прибрахме у дома, още от вратите ни посрещна телефонен звън. Елена изтича до телефона, после ме извика - Кръстьо Луканов е. Кратък: „На утрешното заседание на бюрото ще те снемем от поста главен редактор. Да си подготвен психически.” Аз пък съм записал в дневника: “Това лекарство дали ще помогне, проф. Темков?”
На другия ден в 10.30 бях пред заседателната зала. Кръстьо Луканов ми даде да прочета докладната, на която той бе вносител. В нея се казваше, че „се снема от длъжността гл. редактор за това, че в материала” „ , публикуван в броя от 8 септември 1982 година се дава положителна оценка на осъдения на 15 години затвор за антиправителствена дейност Иван Велчев”.

… Записки от Дневник, 1982 година
4 октомври 1982 г.
Към 12 ч. Кондов се обади - да ме покани за утрешната премиера. Довечера ще дойде да се видим. Явно знае за решението, защото дълго, извинително разказва колко е бил зает през последните две седмици около премиерата и дъщерята Марта..

7 октомври: Иван Кондов дойде у нас. Настинал е, боли го гърло - едва говори. Правихме чай, топла ракия. Ленчето е приготвила топли кюфтета. Иван - боли не боли гърло - дълго говори против Враца, град „какъвто няма в България”. Имаше някакво отчаяние у него, внушаваше бягство от града.
Елена му приготви памук и шише ракия - да си прави компрес, даде му буркан печени чушки да носи на Маргарита.

15 ноември: Бяхме пили по чаша вино с Елена и Надя Рашева и тъкмо оправяхме кухнята - дойде Иван Кондов. Забравил си в София ключовете от апартамента, няма къде да преспи. Ще остане у нас. Елена му сложи вечеря. Пи малко вино… Иска да напусне Враца от 1 януари.
Не бързай, виках му, изкарай си сезона, пък тогава решавай. Защо искаш да напускаш? Ядосан, той съветваше и мен да напусна този град. Иди в Смолян, като те искат за главен редактор. Ще те устроят хората - тук нямаш къде да работиш, къде да почиваш. Тези врачани са загубени. Какво искат от теб? Да не се раждат под път и над път талантливи, прозорливи хора. Не, тук ще те направят втора Радосвета Бояджиева. Иди където те искат хората, където ще те уважават. Това ще ти даде нови сили… Аз, виждаш, като не ми изнася в София - дигам си багажа и - в Бургас. После в Михайловград, във Варна, във Враца. И да не се учудиш, ако чуеш някой ден, че пак съм си вдигнал багажа и съм заминал в Разград, или в Пазарджик, или отново в Бургас. Така се стягаш, защото трябва отново да се доказваш.

16 ноември: Сутринта Кондов беше закусил, пил кафе с Елена и заминал за театъра.

19 ноември: С Кондов четем ръкописа на „Бели брег”. По телефона се обади Иван Динков: “Разбрах, че са те извадили от редакцията на вестника…Горе главата! Такъв е животът и трябва да го изживеем.” Кондов чува какво казва Иван Динков. И не издържа: „Защо трябва да раняват талантливите хора на България? И кой ги ранява? Политическата посредственост!”

3 декември: 10 ч. Пием кафе с Иван Кондов. Пощальон донася писмо. Отварям го. „Уведомяваме Ви, че поради неактивно включване в дейността на Клуба на дейците на културата и не явяване на заседания на ръководството на Клуба, където сте негов член, съгласно Протокол № 16 от 22.ХI. 1982 г. Вие сте освободен от ръководството.
Секретар: Лили Брайкова”
Подавам писмото на Иван. Той чете, цъка с език, усмихва се презрително: „Все по-малко остава мястото за честните и талантливи хора на тоя свят. Все по-малко”.

22 декември: Кондов дойде към 20 часа. Купил съм килограм сурова наденица, със Сребринка сме подготвили вечерята. Пием водка и кроим планове за Смолян. Кметицата на Смолян е говорила с Елена, предлага ни старинна къща в Долно Райково, ако поема вестника им… Когато пием водка, винаги тръгваме за някъде. На Иван наистина му се тръгва. Маргарита му е малката спирачка. Тази вечер е категоричен: „Аз си имам свой живот, тя свой, ако не иска - ще тръгна сам. Само да ми дадат около Смолян къщичка и да мога след работа да се усамотя, да почина. Ще взема и старците от Варна…”
Обикаляме в спомена Смолян. Аз разказвам за ловните и гъбарски излети с малкия ми брат Емил, с Ганчо Маринов и децата му, за Кастракли и Ждрелото.
Иван се обръща към Сребрина, интересува се дали в Смолян ще има условия за дъщеричката му Марта. Тя хептен го „запалва” - какви са околностите, центъра с Театъра, обсерваторията, банките, Пионерския дом, детските градини и училищата, цялостно преустроеният град…
Към 22 часа дойде и Веселин Искърски да вземе една новела за „Отечествен зов”, включи се и той - Веселин е служил в Родопите, бил е в редакцията на вестника на граничарите. Обича и планината, и родопчаните…
11 март 2003 г. , вторник, 13.30 ч.
Обади се Иван Кондов:
- Марине, миличък, от обяд ли те вдигнах?… Като ми е тъжно - все ти звъня… Съжалявам, че преди седмица се отказах от оня вариант… Ала остарявам, тъжно ми е тук, дали би могъл, ако не те притеснявам, да подновиш търсенето. Искам на стари години да бъда по-свободен, а тук трудно се диша… А и заради Марта. Да е близо до Враца, знам ли, да можем да се виждаме, да си говорим…
Аз не мога да забравя, че в годините, докато бях във Враца, ти беше най-верното ми другарче.
- Стегни се, приятелю. В живота е така - днес е тъжно, утре - друго. И аз бях в едно пропадало до вчера - от компютъра ми „изчезна” книга, над която работя десетина години. Сега черпя, защото Стоян, синът, след като големите компютърни специалисти в София не успяха нищо да направят, днес спаси близо 80 процента от книгата…
- Затова- вика Иван - винаги трябва да има втори екземпляр. Аз винаги имам втори екземпляр. Прегръщам ви всички и ще се обадя най-скоро.
- И аз те прегръщам, Иване. Къща ще намеря. Хем да сме близо един до друг, хем да е на хубаво място. Бъди здрав!

***
Като пийне две-три водки ще се изправи, ще ни гледа в очите и отчетливо, без да бърза, ще рече:
- Сега, ако е тук бай Стоян, Ефрейтора (баща ми, б. а.), какво ще ви каже: „Сакам да ви кажа борбата… Ние сме от такава фамилия, момчета - два пръста да ни шават - ще ги шаваме и няма да се оплакваме… Я се стегнете… Да знаете колко е гявол живота!…”

***
Вили Цанков казва в едно интервю: „Имахме двама големи драматични артисти - Апостол Карамитев и Иван Кондов… Кондов, той беше първият ми изпълнител на Хамлет. Имаше една безкрайна стълба на сцената, когато той ще види духа на баща си. Той тръгваше по тази стълба, гърбом към публиката и изпадаше в такова потресение, че падаше назад по стълбата и пак ставаше. Но един път той падна и загуби съзнание. С него се е случило най-невероятното преживяване в театъра.”

Георги Марков в „Задочни репортажи”: „Пиесата, която написах, се казваше „Комунисти”… В точния смисъл на думата това беше строго документална пиеса… Постановката беше възложена на много талантливия режисьор Асен Шопов и актьорският състав беше наистина първокласен. Никога няма да забравя изумителното изпълнение на Иван Кондов.”

Режисьорът Димитър Гочев: „Много дължа на Хайнер Мюлер, той направи много за мен, както и Бено Бесон и Иван Кондов, бог да го прости, докато работех във Врачанския театър…”

Артистът Георги Черкелов: „Големият български актьор Иван Кондов беше човекът, който ми подаде ръка и ме въведе в достолепния храм на Мелпомена. Даже ще ви кажа, че заедно влязохме на сцената. Нещата така се случиха, че трябваше да се явим на изпит и по така наречения член девети от Указа за театъра, бяхме удостоени със званието “артист”.

„Тия години не бих заменила за нищо друго на света!” - това са думи на Слава Георгиева, която три години кандидатства във ВИТИЗ, но не я приемат. Кондов я вижда на представление и я кани във Врачанския театър. Взел е петима млади актьори, дава им големи роли и ги води за ръка, учи ги как да играят. Слава Георгиева започва с “Коварство и любов” - лейди Милфорд, “Варвари” - Лидия Павловна, “Антигона”. Повикана е комисия от НАТФИЗ и тя получава звание “За изключително дарование”.

***
В квартирата му в „Младост” го посетихме една привечер със дъщеря ми Сребрина и сина Стоян. Носим голяма диня и бутилка водка. Иван е седнал в кухничката и е светнал червените лампи. В хола дъщеричката му посреща гости - състуденти от ВИТИЗ „Кр. Сарафов”.
Иван се оплаква, че не ходи никъде. Хайде, казва, пак да ми намериш една къщичка във врачанските села, близо до теб, близо до Иван Гайдарджиев. Ти разбираш ли, че тук нямам никакви приятели. Живея сам, отчужден, огорчен… Обеднявам заедно с народа си. Ходя през четири спирки - за по-евтина, наливна водка… Само че народът ни не само обеднява, но и опростява, става нечувствителен… Често ме спохожда тая мисъл: как ще сме единен народ, можем ли да сме единен народ, като се чуждеем - всеки от всеки и от всички… От-чуж-да-ва-ме се…
После мълчи продължително, отпива от водката и простенва:
- Оскърбително е да се живее в такъв свят…

По тъмно си дойде и Маргарита, съпругата, актрисата, която работеше в магазин, за да подкрепя в трудния момент семейството… Зарадва ни се, прегърнахме я, но остана болката - от нейното магазинерство и от наливната по-евтина водка на Иван, в същото време, когато мутри заграбваха огромни български имоти, партийни приватизатори се опиваха от бързо забогатяване, довчерашни борци за социална справедливост ставаха милионери…
И до днес е в очите ми набразденото от болка и ясна печал лице на Иван, огряно от червените лампи в кухненската стая…
„Нали това го извършват днешни големци, които са вчерашни зрители на нашите спектакли, тези, които с години уж възпитавахме в добро и лошо, в красиво и грозно… Нещо не сме им казали както трябва!… Да…”

***
Имаше едно Голямо нещо, което го топлеше, правеше го щастлив, въпреки ставащото около нас и с живота ни - дъщеричката Марта.
Иван наистина я боготвореше, суетеше се около нея, мислеше я, обичаше я. Той продаде „Трабанта” си, за да я облече за абитуриентския бал, но беше готов да даде и душата си, ако потрябва… Който е гледал филма на Красимир Крумов „Под едно небе” (там Иван Кондов застава за последен път пред кинокамерата, но пък заедно с дъщерята Марта, изгряващата звезда на българския театър и кино) не може да не е усетил това. То е извън думите - в погледа, в спокойното, многоказващо изражение на лицето, в походката, в жестовете, в интонацията… Виждаше препредадения талант в сигурни ръце, продължението на своя живот. И това го правеше спокоен пред Немилостивата, която превземаше тялото, но не и духа му.

***
Иван Кондов си отиде от тоя свят на 8 септември 2004 година.

***
На погребението бяха дошли представители на всички столични театри, но и от Бургас, Варна, Монтана, Враца, Димитровград. Като изказвах съболезнование и прегърнах Маргарита, тя извика Марта и каза:
- Марта, това е Марин Ботунски от Враца, най-добрият приятел на баща ти!
Там, в църквата „Свети Седмочисленици”, говори Стефан Данаилов.
После, преди да тръгне траурната процесия към гробищата, множеството изръкопляска на Иван Кондов така, както му бе ръкопляскано в многото бляскаво изиграни роли в българския театър и българското кино.

Из „Дневник, 2008 година”:
„8 септември
Днес се навършват 4 години без Иван Кондов. Ще му запаля свещичка и ще седна да напиша нещо…
Иване, миличък, толкова притихна, обедня домът ми без Елена, без теб, без Йордан Радичков, Коста Павлов, Иван Фунев, Иван Динков, без Иван Гайдарджиев и Георги Горанов, без Людмил Младенов - Цвекето…”

Иван Кондов наистина бе признат от народа, обичан от народа, любимец на народа. Както писа Стефан Цанев за 50 годишнината му: „А и не трябва повече на артиста, който в замяна на таланта си не е искал облаги, нито почести, нито тихо кътче. Достатъчно е. Защото това е великото достатъчно: да каже нявга народа…”