Иван Енчев

Тази история е закачлива като щипчица сол в домашно кафе от джезве. Баш както обича да го пие сутрин бившият строеви полковник Райчев. Пенсионирал фуражката и пагоните си на пехотинец преди доста петилетки, ала още пази офицерския си кортик на видно място в своя дом. Висок, слаб мъж с четинеста сребриста коса. Над осемдесетгодишен, а като го гледаш на вид какъв „каиш” е, ще рече „батю” на доста шейсетгодишни старчоци-писарушки…
Роко, най-малкият внук на полковник Райчев, дето беше подновил „дядовата буквичка”, и неговите неразделни приятели Даки и Коко бяха истински мераклии за университетска наука! Точно като тях бяха и техните връстнички в скромния общински град момичетата Фани, Дани и Мани. Макар че всички младежи бяха родени в този градец, те бяха учили в различни средни училища и се опознаха едва в София на първия си приемен изпит за студенти. По-точно, не тогава, а една седмица по-рано, когато пристигнаха в Столицата, за да се аклиматизират своевременно.
Бъдещите студенти толкова яко се приспособяваха цели седем денонощия, че накрая се престараха. Момчетата Даки, Коко и Роко изтрезняха едва в огромната изпитна зала, когато им прочетоха заглавието на темата, по която трябваше да се произнесат като вещи лица по учебната материя. Приеха съдбата си като най-несправедлива съдебна грешка. Пак в същата минута момичетата Фани, Дани и Мани откриха, че на писмен изпит трябвало да си носят и писалки. Трима млади доценти тутакси им услужиха с три позлатени химикалки. Девойките благодариха с най-лъчезарните си усмивки и се втурнаха презглава по сандали на босо през широкото поле на човешкото познание. Пък то беше хем безкрайно, хем коварно. До самия край на изпита те се лутаха из пустинята на школските си познания като палави козички по гола песъчлива поляна. Никоя от тях не разбра в коя посока да търси потайната пътечка към оазиса на лелеяната висока оценка.
А момците Даки, Коко и Роко така бяха сащисани от своето отрезвяване, че не усетиха как се прехласнаха към многообещаващите бъдещи колежки наоколо. Гледаха ненаситно ха наляво, ха надясно. Когато се сетиха да погледнат към своите японски часовници, се втрещиха от най-дивия ужас в живота си. Цели два часа, петнайсет минути и двайсет секунди не бяха и помирисвали цигара! Изхвръкнаха навън от изпитната зала като опарени по врата от подхвърлени чужди фасове. Повече не намериха сили да се завърнат в университетската аудитория. Три опитни бъдещи колежки милосърдно ги грабнаха още от вратата. Заведоха ги в най-близката първокласна кафе-сладкарница, за да ги освестят от тъй продължителното им въздържание. По-после ги съпроводиха до съседния бар, а още по-сетне им асистираха в един ресторант. И т.н. и т.н., както си му е редът в подобни спонтанни запознанства. Отидоха толкова надалече в дебрите на сладостното опознаване, че съвсем се загубиха. А когато най-сетне припознаха себе си, момците нямаха никакъв друг избор, освен да се явят при Фани, Дани и Мани, за да изпросят по някой лев за завръщане вкъщи. Понеже и момичетата вече нямаха пари за такси, както бяха свикнали напоследък, всички вкупом тръгнаха пеша за централната столична автогара…
В родния им градец на празнично оживената автобусна гара ученолюбивите момчета и момичета бяха посрещнати от техните майки и бащи, баби и дядовци и цял взвод лели, братовчедки и съседки.
- Ето ги! - възкликна възторжено оживеното множество.
- Пристигат! - ревнаха басово бащите като по войнишка команда с достолепна гордост.
- Мамините рожбици! - просълзиха се от щастие майките в нестроен акапелен хор.
- Колко са пораснали! - възхитиха се дядовци и баби с проточени шии.
- Ама че са отслабнали! - рекоха загрижено някои бая кълбовидни лели.
Кой ли не възкликваше одухотворено тук и там!
- Язък, че не се сетихме за духовата музика на Халил Дайрето! - подвикна в суматохата Райчев, гледайки право към своя внук Роко. Одухотвореното лице на бившия офицер сияеше като образа на светец от опушена икона в местната стара възрожденска черква.
- И бради пуснали момчетата! - продължаваха да се възхищават вуйчовци и чичовци.
- Това е то голямата наука!.. - отсече изпод сребристия си мустак Райчев, сочейки с пръст своя внук Роко, който стърчеше с цяла глава над другите момчетии. Полковникът го следеше със зорко вперен поглед, както белоглав орел се радва на своето пораснало орле.
Всички посрещачи се юрнаха да разцелуват шестимата герои на слънчевата икиндия. Из целия кър наоколо продължиха да ечат развълнуваните родителски възгласи:
- Шест минус, казваш?! Ама как може тъй, ти знаеше за много повече!..
- Преписват, значи?! Пък там няма ли строги професори бе?! Да ги сгащят на място тия хайлази, дето нищо не са научили в училище за цели дванайсет години!..
- Два часа!.. С толкоз много писане няма начин да не изкараш пълна шестица!..
- Златни химикалки!.. Доценти!.. Личи си културата!..
- Без грешка!.. Без никаква чернова!..
- Без почивка и цигара!..
- Ами пиши си своето бе, чедо! Защо подсказваш на другите? Колко пъти съм ти повтаряла: първо себе си оправяй! После другите, ако остане време за тях…
- Поканил те, казваш, на консултация. Ще идеш, разбира се! Сегашните доценти не са слепи сухари, веднага виждат от коя какво може да се очаква…
- Е, като си написала всичкото, дето го трябва за кръгла шестица, защо да не вечеряш с него?! Професорът и той е човек! Защо да кукува сам-самичък вкъщи…
Триумфалната врява замлъкна сред бръмнал рояк леки коли от всякакви марки, огледално излъскани специално за случая…
А голата истина лъсна чак след време. Шестимата ни познайници нарочно били подведени от едни недобросъвестни момчета. Те ги „впрегнали” да пишат по сгрешена тема, за да не заемат техните места в списъците на приетите за студенти. Тъй оправдаха провала си нашите момчета и момичета. И любящите родители им повярваха безапелационно.
За следващата кандидатстудентска сесия бъдещите висшисти Фани, Дани, Мани и Даки, Коко, Роко проявиха още по-голям мерак за наука. Тръгнаха за София две седмици предварително, за да изучат на спокойствие и рахатлък всички подстъпи към желания университет. При изпращането им полковник Райчев заръча поучително на внука си:
- Ако не хванеш изпита, барем гледай да хванеш някое гиздаво булче! От мене ти давам бакшиш една хубава кола!.. - Старият мъж имаше няколко пораснали внуци и внучки, но никой от тях не искаше да се жени. Пък той беше нетърпелив. Душицата му жадуваше да чуе бебешко гласче и на свое правнуче.
След изпита, когато се завръщаха в родния си градец младите кандидати за наука, на автогарата родителите им тръпнеха от очакване и надежда. Най-припрян за радостна вест беше полковник Райчeв. Той крачеше бавно напред-назад като караул на пост пред барутни погреби. Гледаше все на запад, откъдето щеше да изгрее автобусът с неговия любим внук. Ала виждаше само прихлупения залез на слънцето сред алени изцедени облаци и си викаше наум: „Времето отива на вятър!”
Никой от посрещачите не смееше за гъкне, преди да се чуе приказката на момчетата и момичетата. А те ги изненадаха в един глас като същински богове и богини в древногръцка пиеса:
- Хич не ни остана време за изпита! Десет дена избирахме модел за булчинска рокля на Фани и младоженски костюм на Роко.
- Браво, чедо! - извиши глас над всички като кум на сватба въодушевеният полковник Райчев и просълзен се засили към своя ухилен внук. Прегърна го като победител след тежко сражение. - Ей туй знам аз! Няма по-важна наука от семейството! Само тъй се служи за чест и слава на Майка България!
Думите на стария строевак отекнаха тържествено като поздравление към проявил се войник от неговия някогашен полк. Десницата му, трепереща от вълнение, се вдигна рязко към посребрялото слепоочие и отдаде чест. Той беше забравил, че е без офицерската си фуражка…

2014