Ирена Панкева

ФРАГМЕНТИ

Лирическа проза и стихове 

* * *
Свят, раздвоен между земята и небето. В душата на неродения вулкан - превъплъщение на човешкия стрес в божествена хармония. Боянският водопад - достолепно единение на красота и величие - пречиства и благославя! Леко като сърна вървя по дъгата: от Копитото - право към слънцето, светлина за из път да отчупя! До Буковото кладенче - пакостливи русалии в облика на бели пеперуди. С дъхави билки поръсвам каменните валуни - тежко туптящи сърца на невидими великани. Оглеждам се в очите на реката и потъвам на дъното на приказката!

* * *
Пролетта дойде преди няколко дни. Това се разбра по любовните битки на гугутките (женските не се дават лесно), които цяла зима и гък не казаха. И по нежните лъкатушни пируети на лимоненожълтите пеперуди, раздвижили въздуха преди пъстрите си посестрими. Разбра се и по дъжда - тържествено забарабанил по бялата покривка на масата на терасата. Като изсъхна, по изпраното платно лъсна кална графика от катеричи стъпки. Веднъж дори заварих една рунтавелка да подскача по същата злощастна покривка, до кафето и чашата ми с вода - ами в гората съм, с кого да си ги пия?

 * * *
Раздвижени от вятъра, още неразлистените клони на брезите приличат на перести облачета, затулени ниско между вечнозелените смърчови остриета. Фантазията е крилата, за какво са й ветрове?.. С ангелска лекота и котешка грациозност мисълта за теб се оттласва от ума ми и като първата пролетна птица прелита билото на планината, за да те намери смутен и неподготвен в пространството на дребните ти грижи.
Вятър извиваше в гъвкав танц
дървесната корона.
Зелените листа трепкаха бодро
в ситна ръченица.
Тогава разбрах отчаянието на корена,
че е неподвижен
и мечтата на ствола да бъде птица
с криле от клони.

* * *
В гората съм. Борове, дъбици и букак. Гледам - кълвачите угоени. Дърветата са болни, а някои - клани-недоклани от циганите. Вървя по път, павиран с витошки гранит. Един дъждовник, размазан от кола, лежи на средата на пътя. Да му беше смачкана я опашката, я крайник - да живне, а то - животецът…
Над главата ми стремително приплясва сокол, спуска се в рехавите, алени клони на офиката и сграбчва нещо. Отлитайки, ултразвуково изкрещява: „Има надежда, има надежда!”…

* * *
Тихо и кротко си седя пред компютъра. Една гугутка с шеметен устрем се удря в прозореца. Не в Уиндоуса, в стъклото на истинския (ако беше отворен, как щяхме да се целунем с любов неудържима!)! Викам си - край, свърши се с птичето, зян отиде! А то - осеферва се и полита… След малко една пеперуда неколкократно повтаря същото действие - досущ като пиян човек, който не може да си нацели вратата. Какво му има на моя прозорец, че така ошашавя гадинките?
А, какво става с катерицата ли? Ами омръзна ми катерици да ми напиват кафето!.. Или бирата, все тая!

* * *
Опитвам се да те открия по поречието на пълнокръвните надежди. Светлината е отвъд очакваното, извън усещането, че си някъде наблизо. Вярната посока се спотайва в гъсталак от избуяла неизвестност. Дано не съм в погрешното пространство! Васалът на нощта - сънят - се вдига тежко от леглото и тътри меките си чехли. Загрижен, тръгва да те търси!..

* * *
Седиш на дъбово столче в центъра на вселената - мегдан, заобиколен от дървета, крайречни някакви - джунгла, змиярник след пролетното снеготопене, в клоните им присветват очи на кукумявки. Подпалват се шпагите на тръстиката, пирографирали лунен пегас оттатък лъскавата змия на реката - пасе, подпръхва и чака…
Кукумяууу, кукумяууу - раздрана е тишината - как се наричаш, питам те - Пантео ли?… Пандемия! - отговаряш ти и стреляш с дядовата ти пушка в усойното място, пълно с кукумявки - запомнил си дядо си, как си прави бренекето за пушката - тъпче той патроните със сачми и барут, както ти сега си правиш цигарите, и псува на майка кукумявките! Мразел ги дядо ти - заради поверието, че като закукат, някой наблизо умира. А те не спирали и дядо ти много се изнервял, стрелял като в американски уестърн - както сега стреляш и ти!
Аз ли?.. Просто ти правя кафе - извън рамката на картината! За всеки случай ще оседлая пегаса…

* * *
Минутите потъват като риби в пеликанската човка на деня. Пчелите - слънчеви прашинки - угасват в омагьосващия росен. С ловен хъс на вълчица, нощта се хвърля върху последния незалязъл лъч и го вплита в косите си като звездно сияние. Лъкатуши вълшебният файтон на сънищата по въздушни виражи; катурне ли се пред чужда порта - горкички очички!
Докато поповите лъжички се превръщат в жаби, златните им коронки отразяват диамантени личица в накъдрено огледало. Нараства сянката на нежността и кожата й отеснява. Петльова песен разпуква черупката на мрака - излюпва се жълтъкът на слънцето и млад пеликан розовее…

* * *
С усмивка на момиче слънчевата утрин отдръпва постепенно нощната завеса и грейва обещаващо денят в закичена със здравец росна дреха. Ти знаеш ли, росата е целебна, а хлябът на Гергьовден е замесен с мълчана бистроизворна вода! Опитай мекотата на житата!
Небето ненадейно се загръща с непредени, надиплени къдели от облаци с памучно млечен цвят. Нима му е студено на небето, когато пролетта е побуяла и само върхове високомерни измерват обичта със студ и лед? Линеещи, топят се снеговете в тъмата на пропукания мрамор, но слели се в сърцето на недрата със сила звънкоструйна ще възкръснат. Отпий от чистотата на водата!
На извора - приседнал свети Георги връз мъртвото туловище на змея, овцете си брои и преброява, а агнетата му - с едно по-малко. Прозява се и нервно яхва коня - ще може ли той стадото да свърта със копие, а не с пастирска гега?

* * *
Избухват цветовете на живота, узряват съкровените надежди и пълни се вселенската трапеза, завихрена в цикличното въртене. Когато дървесата се огънат от танца на беснеещия вятър, те може би ще грохнат уморени и хумусът с възторг ще ги приветства. Но корените, дръзко устояли, при напор ще се вкопчват във земята, с увереност и мощ ще се разрастват - завинаги, преплетени, безстрашни!
Не вярвам, че са зрителна измама проекциите ясни на звездите: усещам те - горещ и развълнуван, готов да преживеем горолома!

* * *
Залутах се сред гъстите борики да търся мой изгубен стих. За миг го зърнах при орела, а той да вземе да го счупи! Разпръсна го като роса в тревата, извърна се и отлетя. Потъна в бездната небесна.
Стихът изохка и проблесна. Поисках пак да го сглобявам, но всъщност никак не помръдвах - сърцето му се бе разсекло навръх еленови рога, накрай еленови копита, трептящо в ноздри разширени! Тъй срещнах двамата мъжкари - да спорят ядно за кошута. Жестоко тъпчеха земята, опънали рога в рога. Все повече нагазваха в стиха и в острата планинова трева…

Да можех в същата минута
да съм щастливата кошута,
а ти - прекрасният елен,
спечелил битката за мен;
превърнал пустия ми ден
във празник
боровозелен!..

* * *
Нощта беше бурна. Попаднах в нея. Тъмнината отнемаше погледи, за да се уплаша. Дърветата протягаха клони, за да ме сграбчат. Дъждът изцеждаше спомени, за да не е самотен. Вятърът крадеше мисли, за да ги присвои.
Някой трябва да ми даде нещо свое!

* * *
В боровата гора си намерих едно паднало гнезденце. Тежи 4 гр., а диаметърът му е 5 см. Събира се в шепата ми. Толкова малко, не знам чия къщичка е било. Хвъркатчетата и червен вълнен конец са вплели в него (откъде ли са го намерили?). Хитринката обаче не е подействала срещу стихията на пороя и сега са бездомничета.

* * *
Светлина, повече светлина! -
Емоционална въздишка на наивно лирическо отклонение…
Когато слънцето залязва, изгарянията от лъчите му най-остро болят и тогава се сещам за звездното стадо и за самотната пастирка - Черната нощ, която признава, че всяка звезда е била нейно слънце!
В апогея си светлината превръща мечтите в пепел. Тъмнината е щедра и милостива, защото дарява с всичко, което отнема денят!

* * *
В изгрева на пълнолунието борът пред вратата прилича на теб. Ще отключа, за да влезеш!

* * *
Всяка сутрин се събуждам от едно настойчиво гу - гууу - гу, гу - гууу - гу, долитащо през прозореца. Та, замислих се за смисъла на посланието…

В небето - щедра на мечти тепсия,
набухва слънцето - възкисел млин.
Връхлита жегата като стихия
на мечи стъпки в работлив пчелин.
Една гугутка се полюшва вяло
навръх задрямалия кипарис
и всичко друго е почти заспало
под нажежената небесна вис.
Но в маранята не намирам смисъл -
не ми е топло, щом не си до мен
и всеки Божи ден е сънно - кисел,
остане ли така - несподелен!

* * *
С громол приижда Владайската река по каменните валуни, през тъмните скални дамари. Една удавена мишка се е изопнала на дъното на огледален вир. При това гръмовно небесно отприщване, след толкова гороломни пороища въпросът ще оцелеят ли горските твари се превръща в риторичен въпрос: не се долавя и най-нежен полъх от пеперудени крилца, дори черно-лимонените туловища на дъждовниците не се мяркат никъде из трептящите, натежали от влага
светлосенки!
Кой знае - всичко може да се случи, когато…

Над хребетите слънчевото пладне
като излъскана жълтица свети
и по реката, вдън гората хладна,
в омарата танцуват силуети.
В пролуките на буковите клони
синигери чирикат със насмешка,
че точно според горските закони
при извора изглежда става нещо:
човек ли, в светлосенките нагазил,
останал без човешката си сила
изгаря от любов и от омраза
в прегръдката на вила-самовила?..
Лъчите се разсейват, отразени
в реката, и безплътната картина
на сенките от дебрите зелени
изтлява с водопадната лавина.
А вятърът сред глухите предели
по пладне е залутаният пътник,
под шумата изравящ оцелели
единствено еленовите стъпки…

* * *
Прииждат, връщат се… Над буковите корони се чува бученето на металните птици, последвали несметните щъркови ята на юг. Свеждам поглед по-надолу. Хвърчи дървесина от близкия бор, половината ствол - оголен, кората я няма. Чука - трака, трака - чука: подскача червена шапчица върху черна глава! Кралски кълвач! Толкова едър кардинал в нашенската гора не бях виждала! Кове ли, кове невъзмутимо! Да протегна ръка - ще го докосна! Смея ли да помръдна обаче! Не случайно не се плаши от мен! Малко остава да съблече целия бор с дългия си, остър клюн. Продължавам нагоре, високо нагоре… Тук се изкиска сойка, там шумне синигер. Шушне нещо вятърът в трепетликата. Насреща ми - куче! Гледа ме с жълти очи и не лае. Вълк ли, Божичко? Дойдох, Кумчо, изяж ме! Застава от дясната ми страна. Тръгваме с кучето вълк нагоре, нагоре, високо нагоре. Малки сиви духчета бродят из гората. Народили се рунтавелковци, нароили се ескадрили комари! Прииждат, връщат се… Не стихват големите птици над смърчовите върхари. Притъмнява. Слиза дъждът по небесна пътека. След сутрешния земетръс и гадинките от хтоноса да изпълзят, няма да забележа! Кога ще се науча да ходя? Не по водата, по земята!

* * *
Обичам тихите времекрушения на самотния остров Реален живот - с неплатени интернет, тиви и телефон усещането е, че си единственият оцелял след война.
Обичам ги тия времекрушения, заради тревожната надеждица и очакването, че някой ще се провикне от другия край на острова и ще се намерите. Обаче никой отникъде не се провиква. Ти също гък не отронваш, като гугутка през зимата. И ставаш хакер. Или за нищо не ставаш - хакнат си (знайно къде), но намираш начин да се качиш на влака за Виртуалния свят. Това намиране на начин ти изяжда хляба. Ти, за щастие, отдавна си на содени питки, които сам си приготвяш. Изяжда ти хляба, може и содените ти питки да изяде, че и главата. Но ти не си за една глава - бездруго си все с главоболие и предпочиташ Калчовата, пред Ян - Бибияновата. Сега важното е, че си комуникативен! Сиреч, отвсякъде започваш да чуваш гласове:
- Ееей! Изчезвачка такава! Къде изчезна! Знаеш само да изчезваш!..
Знам, я! Ако не друго, то това със сигурност го умея!
Да не говорим, че още нищо не сте видели!..

Когато блеснат кръглите луни -
зениците на уличните лампи,
пред устрема към звездни висини
вседневните задръжки вдигат рампи.

По млечнобелия астрален път
духът, освободен, небето стига,
където ангели от сняг кръжат,
а Господ пие чай от риган.

И чувства се духът така щастлив -
звезди бере в небесната градина,
и също като в някой апокриф
тук - там се срещне с дух и на роднина.

Но този студ, но този остър студ -
защо така крилете вкаменява?
Лети духът - видял космичен смут,
пак в тленната си дреха се вселява!
* * *
Небето е пребледняло и натежало от снежинки. Вятърът ги брули и ехидно ги мята с вълча жестокост, сякаш са лицемерия на двулични приятели. Запраща ги на моя праг. Разтърсва вратата, прегръща комина, блъска прозореца. Той не знае, че няма смисъл да влиза - страстите вътре отдавна са измръзнали. Желанията са зазимени. Аз ще изляза - да го охладя!

Рои се време на надежди окъсели.
Самотен вятър с шеметно летене
Преследва яростно сред пустите предели
Задъхан стих, изплъзнал се от мене.

Раздиплил облаци с дъждовните си длани
Над сивите настръхнали рътлини,
Изцежда хитро обещания пияни
От голите, раздърпани смокини.

Въвлякъл в порива си звукове небесни,
Мелодии тревожни композира.
От жълтата печал на есенните песни
Природата унесено замира.

Дори на вятъра сега му е студено,
Но знае, че са раждали нивята,
Че пак животът се усмихва спотаено
От топлата утроба на земята.

* * *
Студ и хрускащ лед сковават земята.
Вихрушката подсигурява хонорар на снежинките - като танцуващи звезди в нощния бар на Вселената.
Вятърът, разкъсал усмирителната си риза, оголва хищните си зъби.
Тъмно и пусто е…

Черна пустиня -
нощ непрогледна.
Вятърът пее
ария ледна.
Вятърът вие -
вълк сатанински,
ръфа покоя -
дявол същински -
хапе земята,
луд и озъбен
и без посока
мята се скръбен.
Звяра самотен
кой ще прегърне?
Светлата песен
кой ще му върне?
Няма я, няма
думата свята!
Вълчият вятър
хапе земята…

* * *
Много сняг наваля - ще ослепея от слънчевите бликове на албедото му! Преди това успявам да видя как едно мишле с мили очички ту се показва, ту изчезва в снежния китеник. Опитвам се да го уловя и да заприличам на Сара, малката принцеса на Франсис Бърнет, която в таванската си самота се сприятелява с една мишка. Но не би! Най-малкото - защото не съм ничия принцеса!

Белеят овчарските тихи летовища
и Витоша риза кенарена вее.
Завардило селски и вълчи кръстовища,
на зимата вярното куче беснее.

След толкова нощи и дни непрегърната,
а в сънища мъжки за обич орисана,
невинна - но с мечото рухо загърната,
теб търся из дивата твърд калайдисана.

Студът песоглавец и камък пропуква,
а вихрите ветрени - подли аскери -
напират отвсякъде буква по буква:
- В-ъ-р-в-и в-с-е н-а-г-о-р-е и
щ-е г-о н-а-м-е-р-и-шшш!..

* * *
В лазурното поле на птиците притъмнява и прегърмява. Метеоролозите прогнозират звезден дъжд. Иска ми се да видя как Зевс ще оплоди Даная. Уви! Горе не трепва нито една звезда, не трепва дори и запаленото кандило на Луната. Няма златен дъжд! Изглежда Гръмовержеца спи.
Осъзнавам, обаче, че стоя върху птиче гробище - нагазила съм в преспа, под която съм погребала една червеношийка и два кълвача. Не плача, просто си допивам соленото вино. И когато това се случва, вече е първи януари. Нова година! Честита да е!