Радослав Цветков

Ани Пенчева, “Поличба”, стихове, София, 1990 г., редактор Илия Балджиев

Съдбата понякога си прави шеги с нас, дори ни поставя в неудобно положение! Или още по-страшно - дано няма наблизо дами с крехки нерви или “слаби” сърца”, както го казва народът, “да изпаднат в паника” и да им се случи нещо още по-неприятно.
Все пак дама е написала тези предупредителни слова в стихотворението си “Поличба”, поместено в книгата й с едноименното заглавие и издадена /отпечатана/ през много далечната сега за нас, останалите живи, година, защото поетесата, авторката на стихотворението и на книгата с едно и също наименование, “Поличба”, Ани Пенчева, отдавна не е между живите наши поетеси, а сега щеше да бъде сред стигналите зряла възраст наши творци на стихове, а също така и на много актуална, зряла, професионално ангажиран журналистика.

За съжаление тя умира почти скоро след излизането на книгата й, не е успала да прочете може би и първите, и следващите оценки и отзиви на критиците, ако изобщо ги е имало, защото побратимите не винаги следят, а още по- малко оценяват всичко, което се появява на литературната “стъгда”, ако ми е позволено да се изразя така!

А и шеметът бе твърде силен за тези, които познаваха лично Ани Пенчева и бяха научили едва след излизането на книгата й, че тя е “робиня и на изящната словесност”! И аз самият тогава бях толкова потресен, че загубих не само присъствие на духа, както, /пак!/ го е казал народът ни, но и малката, спретната книжка с поезия, и написаните от мен вече думи за поетесата и за поезията й.

Но ето че у нас започнаха “изблиците” на помачканата и… /няма да напиша тук думата, природа, всеки да си я изрече сам, ако му дойде в ума и ако иска да стори сам това/, ето че се върнахме, или в ушите на някои от нас се “набиха” предсказания на пророчицата Ванга, на учителя и предсказателя Петър Дънов, и на народния лечител и будител д-р Петър Димков, споделени с нас и от дъщеря му, художничката Лили Димкова! Щем не щем, “върнахме” се и към прочетено или слушано от и за рускинята Елена Блаватска, родена и живяла, ако не ме лъже паметта, още в последното двадесетилетие на наситения със събития и “чудеса” деветнадесети век, знаем предостатъчно и за “великото” семейство на Елена и Николай Рьорих и сина им Светослав Рьорих, водачи или главни движещи лица на, трудно е да се каже само “Руско” национално движение “Рьорих” или изследователския център “Уровати” в Хималаите, дори, “законспирираната” около всички тях тяхна ученичка и последователка, отдавна покойница, Людмила Живкова, докоснала се сама или в “съдружие” с още много други тайни и предсказателства и, може би, загубила поради това живота си твърде рано, защото, както е казал, пак народният мъдрец, “всичко на този свят се заплаща”, за да се научи или придобие или пък предаде по-нататък по “веригата” на взаимоотношенията!

Е, да надникнем, все пак, в стихотворението на Ани Пенчева, дало наименование и на тъничката й, както на всеки млад /тогава!/, автор:

Поличба лоша ни чака.
Човеците ще се намразят,
ще се избиват помежду си,
водата от ярост ще залее
земите ни
и ще нахраним рибите!
                             /„Поличба”/
Естествено е да се предположи, че това стихотворение е написано малко или много по-рано от годината на публикуването му в книгата, а може би и още някъде другаде! Авторката “обяснява” по-нататък, че се е събудила в треска, че всичко това “Лош сън е било -/предсказание гибелно/ на братоубийствено бъдеще!”. За мен лично, а може би и за читателя изобщо, това нейно предсказание нито е случайно, нито може да ни остави спокойни, макар и да ни се предава като съновидение.

Напротив, то изостря нашите сетива, то напряга психиката на читателя още повече, като се взираме в тъмната ни и още по-неспокойна сегашна действителност, в която понякога, се чувстваме само на една крачка вече от началото на едно безсмислено и, може би с големи, при това, лоши предстоящи последици.

Ани Пенчева е събрала в своята тънка книжка двадесет и шест такива кратички, но много силно въздействащи стихотворения, както и една малка поемка от три части. Това са изповеди за любовта, майчинството /”Любов”, “Подарък”/, за корена, на всеки от нас, може би /”Българка”/, реминисценции или спомени от детството /”Песента на дядо”, “Дунаве”, “Портрет на дядо”. “Гергьовден”, “Стара къща/.

Редом с тях обаче са и съвсем простичко, обикновено звучащите, на пръв поглед, също така не дълги отреагирвания на събития от времето, в което живее поетесата:

“Голямата задушница дойде.
Разчупихме питата
под храма на стъпканата надежда,
мъртвите почерпихме,
за живите въздъхнахме.
                            /”Задушница”/
И горчивото прозрение /от една жена!/:

Женската ми участ
не е оправдание,
че до днес не хванах
сабя и пищов!
В мирния живот
честно аз се впрегнах.
В обещания не се кълна,
живея като динамит.
                     /”На свободата”/
При това поетесата съвсем точно и на място отбелязва и събитията, и “градусите”, до които те стигат или се отразяват в сърцата и в душите ни, или оставят в нажежената ни памет във водовъртежите на времето. Поетесата не скрива, че тя чисто и просто е един обикновен участник в тях, както би могъл да бъде и всеки един от нас!

Ето, няма нужда да измислям!
Огнената буря пак дойде,
в душата ми се втурна
и ме подлуди…
                        /”Ти”/
Била е все още недостатъчно опитна ръката на авторката. Тя е съвсем близо до постигането на съвършенството при “правенето”, или, по-точно казано, при изливането на стиха /в повечето случаи поезията наистина е като стихия, обхванала своя “богоизбран”! /. Но пък колко точни са попаденията й!

Ани Пенчева просто, уж между другото, се опитва да ни внуши своите истини, своите прозрения, до които е стигнала твърде рано, но, бих казал, и съвсем навреме, в своя кратък жизнен път. Реди тя един след друг стиховете си и сякаш между другото все се докосва до важни, парливи за обществото и времето, в което живеем, теми, до големи, силно въздействащи ни образи, обобщения.

И при това, без да напряга с излишна натруфеност стиха, без да се стреми непременно да ни смае или озадачи, или да ни накара зорлем да й обърнем внимание. Всичко това за нея е просто едно много силно преживяване, предадено ни почти достоверно и поради това особено силно въздействащо, едно активно, действено участие в напрегнатата за всички ни динамика на времето, в което живеем, собствено и силно участие в борбата за оцеляване.

При това, без самата тя да се домогва до или да очаква някакви облаги! И, естествено, без да се надява на някакъв по-особен просперитет, който би й донесло творчеството й, самото й съществуване дори:

Оттогава все на кръстопът
съдбата ми лежи,
но купих си надежда,
че безплатно ще продавам
моите мечти!
                     /”Гадателю!”/
А както се вижда от цитата, и тук, без да сме се старали специално, пак опираме до извънмерното, бих казал, до надсензорното! Но да се взрем, макар и с няколко съждения само, в “На чаша кафе”, поемката в три части, с която завършва стихосбирката на Ани Пенчева. Това е опит да се докосне поетесата и до по-висши пластове на поетичното мислене. И тук тя е безмилостно точна в самопрецеонката си:

Не остава време
да мисля например
за пътя ми гърбав…
Плевелите все ги плевя
и още толкова има.

Да споделим и още нещо! “Поличба” е спонсорирана от авторката си, т. е., е “самиздат”, при това е видяла “бял свят” срещу отброяването на една твърде значителна /за годината на издаването/ сума от финикийски знаци, за която е могло да се издадат тогава още две такива книжки. А сигурно е и сторено вече това, още тогава! Появяването и на бял свят притуря още някой и друг допълнителен щрих към образа на авторката и показва не само упоритост и амбициозност, но и наличие на силен характер, много важни компоненти за един истински творец, да остане докрай съпричастен с тегобите на времето, в което живее и, особено, се изявява като гражданин и творец.

Поетесата не си е позволила нито за миг да напусне себе си, своя вътрешен свят, за да се разтовари за малко поне, тя допълнително изучава и досътворява своите среда и мир, за да доведе започнатото дело до кулминационни прагове, да го направи максимално разбираемо и полезно и за хората, с които споделя и радост, и мъка. Можем до край да вярваме на тези изстрадани стихове и да съжаляваме, че жената, която ги е сътворила, отдавна си е отишла от нашия живот, от нашето и бурно, и силно смачкано време, в което почти всички не се чувстваме никак уютно и спокойно, с вяра в утрешните дни.

Ани Пенчева и оттам, от другия свят, в който преди двадесетина години се е преселила, ни напомня не просто и само за себе си, но и за трудните и почти непосилни задачи, които трябва да разрешаваме, за да останем верни докрай на себе си и на времето, в което сме се изявявали, всеки според таланта и възможностите си.

Можем напълно да вярваме на тези изстрадани стихотворения от “Поличба”, в тях са се “изляли “съдбата и времето на една съвременна, необременена с излишен патос и показност жена, която демонстрира ярко, че живее във времето си и че то също живее в нея.

Можехме тепърва да очакваме от нея още по-добри изяви и присъствие в българската женска поезия изобщо, но времето и съдбата са сторили непоправимото.

“Поличба” е била една преодоляна сериозна крачка по пътя на узряването и майсторството, свидетелство за вярно ориентиране и във времето и пространството на творчеството, съпътстващо всеки истински гражданин-творец, един верен, добър подход и разположение на авторката, преди да започне атаката на високия връх на още по-голямата поезия.
Не се съмнявам, че тя би го изкачила, ако бе останала в Живота!… Макар за твореца на изящната словесност той да означава същото, каквото Хималаите за алпинистите!…

Що се отнася до предсказателката Ани Пенчева, тя сякаш по необикновен начин се е върнала при нас не само да ни напомни още веднъж за себе си, но и да ни подскаже, че не само трябва да се поправим и станем по-добри, но че и веднъж завинаги е време да разберем, че в бедите ни единствено и само ние самите можем и трябва да си помогнем!