Галина Ганова

ФАТА МОРГАНА

Сънят ми спокоен след тебе избяга.
Но аз не повярвах. И стискам очи.
Сърцето ми примка болезнено стяга
и век ми се струва до първи петли.

Къде се забави? Кафето изстина.
На масата съхнат и кифлички две.
Присмя се джезвето ми: „Луда Галина!
Мираж не закусва, не пие кафе!”

СЪЛЗА

Като прашинка, грабната от вятъра,
се рея в облаците среброкоси.
Незнам къде си днес разпънал шатъра
и в безтегловност накъде се нося;

дали съм само косъм бял в косите ти,
безпътен просяк, времето изпуснал,
или съм пареща сълза в очите ти
и търсиш ме - да я изпия с устни?…

***

Аз съм гарата, която
те посреща всеки път.
Върнеш ли се, като злато
мокрите стъкла блестят.

Но съм спирка, на която
чакаш всеки следващ влак,
и напускаш ме, когато
някой подаде ти знак.

Аз оставам мъртва гара
с пусти, зейнали врати.
Леден дъжд гаси пожара
дето го запалваш ти!

Уморих се вече в мрака
да те чакам ден след ден…
Не, не идвай! Слез от влака
до семафора… зелен!

АКО СЕ ВЪРНЕШ

Ако сега, изведнъж под терасата
се появиш и подсвирнеш с уста,
ако самотен приседнеш на масата -
не, не очаквай да те нагостя.

Ядките, дето ги купих до киното,
хвърлих на гарван с пера като креп.
Залеза жадно допива ми виното -
много години го пазих за теб.

Няма ги вече цветята във вазата.
В прашна завивка и чашите спят.
Неми стрелките дори се отказаха
дълги сезони и дни да броят.

Ако самотен приседнеш на масата,
свещника стар, от копнеж обгорял,
ще ти прошепне: „Изхвърлих украсата,
празника свърши, не си ли разбрал?”

ИДИЛИЯ

Далечна светлинка в Балкана мига.
Неземен кораб ли пристига
или огнище свети - дом за двама,
с една любов така голяма?…

Навярно под звездите гледат вечер
като на длан града далечен
и се целуват, сякаш в лятно кино,
и любят се след чашка вино…

На връх Балкана заведи ме
без минало, без бъдеще, без име…
В колибка и легло от слама,
с две чаши обич и мечти за двама…

ПОСЛЕПИС

Откраднах още ден от теб, Живот!
Промуших се през пръстите ти сръчни.
Рискувах много- като на белот
и надиграх превземките ти жлъчни.

Обичах лудо. Срещнах Купидон.
Живях на неразумни обороти.
Разлистих се. Разцъфнах като клон.
Целувах вятъра. Пилях банкноти.

Заграбвах и раздавах. В рая бях.
Вълшебство бяло още ме опива.
А любовта, ако е смъртен грях,
ще ида в ада - грешна, но щастлива.

***

           “… без тебе ще бъда самотния щъркел,
            умиращ в гнездото, остане ли сам.”
                                           Цветан Илиев

Като сянка с тебе крача
тихо в есенната шума.
С теб се смея, с тебе плача,
пазя те от лоша дума.

Сутрин с теб кафето пия.
С теб говоря, с теб се смея.
С обич слагам ти чиния
и до теб ще остарея…

Но нали съм сянка твоя -
всеки ден и час ме имаш.
В мен се вглеждай, обич моя,
докато съм още зрима.

Тук, на нашата полянка
нека дълго да сме двама,
че където няма сянка,
значи нищо, нищо няма…

АКО…

Аз можех да се влюбя в теб,
да те обикна, да съм твоя,
ако на този свят нелеп
не ме наричат „обич моя”
любими устни и очи,
в които пламнала се губя,
пред шепота им Бог мълчи…
Как мога в тебе да се влюбя?

И нека просто ти призная -
душата си им подарих -
не ми е нужна твойта стая,
ни ключ потаен, нито стих,
ни жертва, нито чужда пита,
не ме примамвай с райски плод!…

Дали да чакаш - ме попита -
навярно в някой друг живот!…

ДОН КИХОТ

Към вятърни мелници смело
с геройски изправено чело
размахваше своя юмрук,
дордето в една тиха есен
пръв Санчо мълвата донесе,
че жив, великана е тук.

А ти - моя рицар без броня,
захвърли доспехите, коня
и хукна сред кикот и смях…
Забрави за мен - Дулцинея -
и гузно се върна в музея,
където затрупа те прах…

ЛЮБОВ

Като болка в сърцето те нося,
като пареща рана от огън.
Ти си моята страст тъмнокоса,
моя луда любов, моя дрога…

Не, не искам да мисля, не смея -
ако тръгнеш, дали ще се справя,
в самотата си как ще успея
тези устни, очи да забравя?…

Като болка в сърцето те нося,
като пареща рана от огън.
Колко ясно е всичко и просто -
да живея без тебе - не мога!

ВЗАИМНОСТ

                           на Е.

Ако със теб сме две огледала,
които любовта огрява,
от теб към мен ще блика тя,
а аз към теб ще отразявам.

Ще идва все по-силна от преди,
ще ти я връщам удвоена,
докато станем две сърца - звезди,
пулсиращи в една вселена.

Но ако ти поглъщаш светлина
а само аз съм огледало,
ще стана въгленче без топлина,
напусто себе си раздало…

МОРСКО

Цяла нощ на кея ще будувам.
Ще се мятат мислите ми из вълните.
Ще флиртувам с фара, ще танцувам
с изморени чайкови пера в косите.

Ще пребродя плажната ивица.
Ще откъсна част от лятната си рокля
да превържа раната на птица,
и ще я закрилям в пазвата си мокра.

Ще нагазя в пенестите букли.
Над прибоя ще крещя и ще се вричам,
върху пясъка с големи букви
ще призная, колко много те обичам.

И щастлива ще съм, щом в простора,
първа слънчева усмивка разпозная.
Ще изчезна сред потока хора,
като малка песъчинка сред безкрая…

***

Аз почти те забравих! Прибрах
твоята снимка в кутия дълбока-
там да лежи в забрава и прах.
Нежни ръце ме спасиха от шока.

Аз почти те забравих. Събах
своите чувства, осъдена младост.
Чиста душа ме предпази от грях,
топли очи ме дариха със радост.

Аз почти те забравих. Разбрах-
много илюзии празни мечти.
Нови приятели даже избрах.
Аз почти те забравих. ПОЧТИ!