Ружа Велчева

Ударих дъното! По-надолу - няма накъде!… Всичките ми гемии - потопени методично, една по една… Дъх не ми остана!
Пенсията - запорирана! Токът, водата и телефона - изключени! Хладилникът - бродиран с тлъсти паяжини… А зад стъклата на прозореца - кучешки студ…
Огледах плахо опразнения си от съдия-изпълнителите дом.
С какво да стопля озлочестената си душа?
Първо - измъкнах обувките си. За какво му е на беден човек обувки! Всички пътища за него са затворени. Като ранен звяр той се свива в бърлогата си, за да ближе раните си поне с достойнство!…
Скоро огънят от протритите ми обувки въздъхна извинително и умря…
Тогава извадих кутиите със старите снимки. Защо са му на бедния човек светли спомени. Те топлят паметта, но не могат да сгреят тялото и душата… И те се превърнаха в шепа топла пепел…
Тогава се сетих за ръкописите със стихове и книжните им публикации… Събираха прах по опразнените от вещи лавици.
Смачках на топка първите листи, драснах последната клечка кибрит и скоро печката весело забумтя. Хвърлях лист след лист, вестник след вестник, накрая дойде ред и на книгите ми…
И стана чудо!
Стаята светна, населена с цветя и птици, далечни звезди и плясък на морски вълни, любими образи ме обгръщаха нежно и топлеха тялото и изтерзаната ми душа… И всичко грозно и тягостно излетя с пушека през комина…
За първи път от много дни се почувствах щастлив и недосегаем.
Високо горе пламъкът на изгорените стихове беше пробил мъничка дупка в непрогледната тъма.
И от там струеше светла надежда!…