Атанас Славчев

1186. Стряскат с въстание съня на заспала Византия болярите Асен и Петър - възкръсва България. Но запъпля като бръмбари по нанагорнището войска - колкото са звездите, листата колкото са в Балкана - византийци - да се полее свободата на българите с кръв. Крепостта Ловеч. Стегната в обръч. Да се спре притокът на въздух ли? И колко така би издържала? Панически обсадителите обаче… тръгват си. Кой да обясни? Византион е нападнат? Буна в императорския двор? По-лошо. Кумани преминават Дунава - приятели на помощ, съюзници на българите.

Година 1204. Страшни рицари потъпкват Византион. Лелеяната българска цел - де ни Крум Страшни е могъл да достигне, ни Симеон. Тръгват одързостените, облечени в желязо - средновековни зловещи танкове - срещу коняра-цар Йоан-Калоян. Не ангели небесни, кумани Господ праща на помощ.

…Дойде ли отнякъде опасност - трите косъма нагряваме - от приказките - появяват се кумани. Къде са обаче, когато Търнов е отбранявал Евтимий, когато се обръщал Иван Шишман за помощ на всички посоки, когато бастисват Батак и Кочо и други убиват жените, децата си - да не видят позора?

Куманите, 1237 - 1240 г., татарите задушили са ги, покорили, асимилирали ги. Боляло ги е. Не сме забелязвали.

А сменял жените си Йоана-Асеня, вдигал сватба след сватба, а гинели там приятели, виели за помощ, гледали към Дунав. Отгде да знае българският цар, че само след век свирепи нашественици с чалми на главите и с Аллах на уста ще насилват майките, дъщерите, сестрите ни, а вързани балканджи Йововци отчаяно ще скърцат със зъби. Но нямало да ги има вече куманите, Дунава да преминават на помощ.

В минути на спомен и болка да пролеем една сълза.

За приятели.