Румяна Манева

В съвременната българска литература има твърде много хора, които бяха разглезени от факта, че властта ги беше признала за свои любимци. И макар че сред тях са редица творци с талант и отговорност към словото, налага се и неприятното чувство, че, наред със стойностната поезия, у нас се пълнят страниците на обемисти книги с банално стихотворство, различно от високата представа за художественост. А тези, които тихо, затворени в себе си, творяха, но рядко публикуваха, ни изненадват с първи книги едва в зрялата си възраст. За такава книга ще стане дума в следващите редове.

Десетилетия наред Красимира Василева служи на словото с ярка публицистика, есеистика, критика и като че ли инцидентно с лирика. Оказва се, че тя е от онези вглъбени и търсещи висините на художественото поети, които едва сега представят своя книга, заслужаваща вниманието на най-взискателния читател.

„Тежък цвят е душата ми” е книга - път, вървян десетилетия в стремеж към хармония, която „танцът на душите” търси във Всемира. Най-силно присъствие на интимното поетесата долавя и пресъздава чрез връзката на човека с природата. Още в първото стихотворение „Паркът” усещаме визуалната връзка с красотата на света около нас. А образът на малката тетрадка „с първи наивни и трепкащи стихове”, изгубена някъде в парка, моделира представата за пътя, по който лирическата героиня ще търси вдъхновението.

В единението с природата тя бяга от „градското безнадеждно робство”, за да долови живителните звуци на битието и да тържествува заедно с нея /„да вдигна тост за твоята победа”/, да усети първичното и да настрои душата си оптимистично /„С лице, опряно до земята, усещам колко този топъл свят обичам.”/ Земята често е наричана майка, чиито дарове носят ведрост и опиянение. Доловени са и най-интимните трепети на света и в стиха се преплитат ефирни детайли на едно деликатно светоусещане /„лъчи и листи”, „сенки и отблясъци”, „тъжни пясъци” слушат разказите на гларусите/.

Тържеството на одухотворената природа звучи с пълна сила в „Сватба”. Това стихотворение е синтез на завършена представа за очакването и радостта на „дърветата - булки” да дойде „младият вятър” и да се случи оня ритуал, след който дори „слънцето двери разтваря” и земята става постеля - една красива песен, изпята от певеца - живот.
Природните картини в тази книга са съкровена изповед на закопняла за щастие човешка душа:

Щастлива бях в покоя на градината,
човек ли съм или трева - не знаех.
Говорех с мравките за бъдеще и минало,
за Слънцето, Луната и безкрая.
                                       /„Сън”/

За лирическата героиня природата е не само целувка между небето и земята, но и спасение за изстрадалото сърце, което намира търсената връзка с божественото:

Там свитото ми все сърце
пулсира леко
и моят дух от най-високата скала
крила разтваря за прегръдка
към Теб, велики Боже!
                    /„Лято в Червен”/

Запомня се и образът на дъжда, чиято „неочаквана сладост” пречиства сърцата и човеците стават по-добри:

И славеха мълком природата,
че и в прашния, душен наш век
има дъжд, тъй живително плоден.
Че дъждът е у всеки човек.
                               /„Дъжд”/

Съзнанието на поетесата е неспокойно в търсене на себе си в „тоя свят безпределен, суров”, където се борят себичността и идеята за призванието, за преходността и бъдното. Отговор на тревожните въпроси тя намира отново в майсторски изградени природни детайли в стихотворението „Глухарче”:

Разцъфтяло глухарче, днес крепя и отглеждам
семената си ситни - моя дълг и надежда.

Не буди тревога това, че суховеят „ще срази” „хубостта на глухарчето”, защото „плодът ще отлитне, налят и заякнал”. Един прекрасен паралел между природното и човешкото, една възхвала на саможертвата в името на бъдното.

Въпреки че цялостното усещане на Красимира Василева за дълбоката връзка между природното и човешкото е натоварено с повече тъга, проблясват и нотки на радост. Тя е породена от идеята за внезапното пролетно обновление и от дългото очакване за пречистването, след което душата „пак ще бъде щастлива” /„Пролет”/.

Одухотворените природни образи са плод на дълбоко съпреживяване на всичко, което е сътворил Бог и в което човекът единствено може да открие така желаната хармония. Отношението на поетесата към природата е белязано със знака на красотата и любовта, на човечността и благородния стремеж за себеутвърждаване.

Лирическата героиня носи в себе си божествения дар на любовта още от детството /„Детство”/ и затова негов символ е изгревът. Той събужда „топлите теменуги”, дарява ни с красотата на розите, със звъна на водата от „бяла чешма”. Чистото, по детски романтично възприятие звучи и с известна тъга по отминалото време на „нашето свято, детско обичане”. Любовта е и вяра, че в грубото съвремие не „всички нишки към сърцата изтъняват”, защото тя „буди детето” у човека, ражда поета у него, пулсирайки „в най-искрения ритъм на сърцето”/„Нежност”/. Една от многото лирически изповеди, в които поетесата е дала израз на вярата си, че доброто и красотата извисяват, докосват най-чувствителните струни на душата.

Метафоричният език е плод на богатото въображение, на деликатната и чувствителна натура на поетесата. Неизчерпаемата красота на света около нас й дава поводи да види проявите на любов, които правят от жената „най-топлото момиче”, а от мъжа - най-богатият /„Огън”/. Любовта е „хляб за гладната душа”, която е „омагьосана” от миража на „шеметно, лавинно щастие” /„Вяра”/.

Тя е оня „галоп за двама”, които препускат към „безграничната нежност на мрака”. Доминираща, макар и оцветена с драматичните тоналности на тъгата, е вярата в непреходността на любовното чувство, чието цвете влюбените ще положат „завинаги в райското преддверие” /„Завинаги”/. Душата „не тлее мрачно през годините” и като феникс „над жаварата се вдига” /„Феникс”/.

Поетесата се вълнува и от темата за майчинството. За нея майката е неповторима и сравнима „само с цвета на лятото и блясъка на зимата” /„Неповторима”/. С деликатно изразена болка изповядва усещането за недостижимостта на майчината извисеност. Тя е доловена в стремежа на майката „да лекува талантливо” със своята „нежна песен раните в душата” и да утвърждава рода /„Майчинство”/. Обясним е стремежът на лирическата героиня да съхрани спомена за прекрасните жени в рода и символът му е косата на прабабата, чийто образ е създаден с преклонение и топлота:

…във блясъка си силен
косата на жената слънцето е взела.
                                   /„Косата”/

Майчинството е осветено от съзнанието, че заради любовта към детето за жената ще има „неизвървени пътища”, но чрез нея тя ще бъде „най-добра, най-истинска / „Жена”/. Наградата за тази любов ще бъдат „двете детски очи - звезден сън”. Мъдростта на майчинството поетесата открива не само в самоотричането, не само в миговете на щастие, но и в проекцията в бъдещето. Там синът ще пази майчиния завет:

От обич светъл, в милиардния ни рой
носи добро човешко зрънце!
                                       /„Завет”/

И не само завет, но и зов към паметта - да бди „човеците отново да не сбъркат”. Интимното в тази творба прекрачва границите на личното преживяване и се разгръща в пространството на общочовешкото, където витае тревогата за „всички малки на Земята”. Мисълта за бъдещето е съпроводена с болка, но и с жизнеутвърждаваща любов:

Смятах да се скрия в мисълта
от старостта и самотата.
Родиха ми се внуци и се върнах към света,
за да го видя пак с очите на децата.

Мъдрост и жизнелюбие, надмогващи тъгата, наслоена от отминалото време.
„Тежък цвят е душата ми” ми натежа като заглавие за тази светла и извисена поетическа книга, която Красимира Василева е изживяла, преди да я напише на белия лист.

В тази книга звучат драматичните и красиви акорди на една деликатна, търсеща и мъдра душа, чието слово е надарено да борави с най-красиви образи от богатата палитра на българското слово. Поетическо перо, което ни връща вярата в силата на душата да надмогва баналното в грубата ни действителност и да се стреми към висоти, които я доближават до божественото.

До тези мисли поетесата отвежда и с последната творба в книгата „Диалог с поезията” - „свят диалог”, който „окрилява сърцето като порив за скок към върха на Битието”. В стремежа си към извисяване Красимира Василева търси отговор и на въпроса кой е поетът. И го открива в мисията му да твори „държава на красота и обич”, да бъде „светещ и неземен”. Тя приема този божествен товар и болката от него, защото само така може да изпълни мисията си на поет.

Красимира Василева. „Тежък цвят е душата ми”. Авангард принт. 2013 г.