Иван Гочев

КОТЕШКА ДУША

Годините на детството отдавна отлетяха,
но дращи с нокти в мене един нестихващ спомен:
за мъчния ти нрав под сгърбената стряха
те просваха безмилостно… А ти, душа бездомна,

в един издебнат миг подобно гневна мълния
се стрелваше някъде, жестоко унизена…
Нима не бе щастлива с местенцето във ъгъла,
с огризки от трапезата, с напева на вретеното,

със грейка от огнището и плъхове, които
ревниво да преследваш в омраза прапрастара!?
Ти бе покорна, нежна, но жадна да опиташ
от всичко и със всички… Беснееха в хамбара

и дваж, и триж по-нагли след бягството ти плъхове,
а детският ни смях, подобно цвят, посърна.
Виновно свели поглед, бащите ни въздъхваха:
Дано преглътнеш болката, дано да се завърнеш!

Познавам всяка стъпка от твоя път обратен,
прогонвана безмилостно, захвърляна в полето…
В годините на детството, на нашето приятелство
във теб открих за първи път душата на поета.