Атанас Теодоров

Словосъчетанието “Успели BG” отначало предизвикваше неприязън с осакатеното съкращение, при това на латиница, на етническото ни име “българи”. Явната му прилика с означение на автомобилна табела или етикет на експортна стока не е случайна. Целта е да служи като визитка за навън, а с определението “успял” узаконява нова социална категория. Мелницата на словотворчеството може да ни зарадва и с производни от типа бегеец, бегейка, бегейче и пр. Но по-вероятно е от “успял бг” да се нароят “неуспял бг”, “беден бг”, “добър бг”, “лош бг” и още други подобни.

Успелите бг се нарекоха така сами, защото искаха да легитимират богатството си. Това бяха главно млади български гастарбайтери, които след десетина години тежък труд в чужбина се завърнаха в края на 90-те години. Първи се афишираха с етикета “преуспял” по-известните футболисти, стари емигранти като Зографски, нови капиталисти като Илия Павлов. Внасянето на капиталите отвън гарантираше чистотата на произхода им по презумпция, т.е. без необходимост от доказване. Този въпрос не занимаваше и Запада, защото той проявяваше главно военнополитически интерес към страната. Чуждите инвеститори още стояха на вратата със страх за капиталите си в една несигурна вътрешна обстановка.

През онова време вилня хаосът на приватизацията и реституцията, от което бедните излязоха по-бедни, а малцината преуспели нямаха законови и морални аргументи да се афишират открито. Разсипването на промишлеността и ликвидирането на селското стопанство и до днес подхранва чувството за несправедливост в този полулегален грабеж на националната собственост. Това даде и моралното основание разделителната линия между чисти и мръсни пари да се прокара между вносен и местен капитал. Макар и силно размита, към настоящия момент тази линия все още поставя в зоната на съмнението произхода на богатството на местните преуспели бг. Навлизането на западни инвестиции и омесването им с български капитал, голяма част с криминален зародиш, даде шанс на много делови люде да замажат петната на съмнението. Хиляди стигнаха или се катерят по етажите на властта и стават все по-недосегаеми за морална или съдебна присъда.

Нравственото съдържание на понятието “преуспял” излъчва голяма и привлекателна сила. В народопсихологията то рядко бива подложено на изобличение, освен ако не е следствие на безчовечна алчност и пълна морална разруха. Българинът е склонен да оневинява скъперничеството или разточителството на богатия, ако не е негова лична жертва и не се чувства онеправдан в материалните си взаимоотношения. Българското патриархално чорбаджийство до края на ХIХ век повече е осмивано заради бездуховност и безнравственост и заклеймявано за сляпа подчиненост на властимащите и отклоняване от националните идеали. И тогава, и сега деформациите са най-болезнени в социалното общуване, където богатството получава своята нравствена цена. То може да е един мангър и да струва цяла жълтица в очите на хората, може да е жълтица и да не струва нищо. От това зависи и стойността му във времето.

Аналогиите с миналото не са средство за излъскване на “имиджа” на преуспелите. Много слабо се забелязва още бляскавото отражение на благородния метал в живота на обществото. Ручейчета има, но голяма река не е потекла. Много са още мътните потоци, които с десетилетия ще влекат в коритата си отпадъци от нечестни сделки и грабежи, разврат и убийства, алчност и духовно падение. Но все пак вярвам, че отстрани си пробиват път чисти води, защото познавам и хора, които с труд и способности натрупаха скромно състояние. Не смятам, че техните обществени жестове оправдават възрожденската максима “На ползу роду”, не бих им простил и дребните тарикатлъци и хитрини в безмилостната битка с хищниците на материалната и духовната стъгда, където и те рискуват вътрешните си устои. И все пак разбирам жертвата им. Тяхното почти анонимно присъствие съвсем слабо осветява тъмнината на битието ни, но силата му е в това, че го има. Те не могат да се сравняват по благотворителност и щедрост с нечестно забогателите, защото не замитат следи и не чистят гузни съвести. Дълбоко в себе си се боят да не бъдат нарочени от завистници не само от подземния свят, но и от хилядната армия от чиновници и управници, собственици на законите и правилата, с които всеки ден се сражават за правата и хляба си.

Преуспелите няма скоро да станат мнозинство сред народа. Самата идея за преуспяването, живецът на всеки напредък, се нуждае от “иновация”, както казваме днес. Примерът на инициаторите се изчерпва. Светила като Хр. Стоичков, оправдано или неоправдано, загърбиха родината, не някой си, а България! Финансови величия като Милен Велчев потънаха в личния бизнес и затъмниха ореола на идеализма си. Тези са от “външните”. Други да изброявам ли? Може да стигнем и до някой правнук на Бай Ганьо, забогатял от продажба на фалшиви мускалчета. А май такива се наредиха на входно-изходните пунктове на България. Чистите пари, заработени с труд и пот, пресекнаха. Връщат се клиенти на бюрата за безработни. Те не носят пари, а безценен опит, който в нашите условия ще бъде пропилян.

При три четвърти бедстващо население преуспелите не могат свободно да консумират богатството си. Оградени отвсякъде са от завист, омраза, посегателства върху имуществото и живота им. Неслучайно самите те буквално и образно издигат високи стени между себе си и останалите. Оправданията за такава изолация едновременно са и мотив за отчужденост, бягство от насъщни обществени потребности като социална справедливост и сигурност. Вътре в тяхното пространство се развиват противоположни интереси не само в груповата, но и във фамилната среда. Лесното и бързо трупане на капитал през периода на прехода навлиза в етап на строга йерархичност, а това означава и разместване на фигурите и ценностите. Ограничените икономически възможности на страната поставят под въпрос оптимизма на политиците за доминиращ среден бизнес. Още сега се забелязва картелиране с по четири-пет основни монополисти в отрасъл. Улеснената регистрация на малки субекти по-скоро е път към физическо и социално оцеляване, отколкото масово преуспяване.

Ако перифразираме Илф и Петров делото на преуспяващите е дело на самите преуспяващи. Когато успехът е персонален, той е неоспорим. Преходът произведе досега няколко икони, повече медийни, с преувеличена реална икономическа и обществена тежест. Ореолът им обикновено помръква с изгасването на прожекторите. Но те са “добрите” преуспели. За по-малко известните публиката научава само от скандалите им със себеподобни със също такива омърсени ръце. Тревожното е, че в общественото съзнание няма поне един всепризнат образ на забогатял българин с честно спечелени пари. Показателно е, че един е “круша”, друг е “череп”, трети е “вълк”. Белязването не е непременно жигосване. Но защо няма “ангели” и “гълъби”?
Ние нямаме завършена представа за съвременния богат българин, защото нямаме и модел от действителността. Наскоро чух, че покойният писател Любен Дилов оприличавал политиците на прехода с “първата вода на боба”. Думите му могат да се отнесат и към първите новобогаташи. А се знае какво се прави с първата вода на боба.
Аз не свързвам преуспелия бг само с парите. Не търся и зад тях само кристално чиста съвест и християнски морал. Очевидно е, че богатство се трупа с отнемане на чужд труд, чужди знания и способности. Равновесие между двете крила на везната може да се постигне само със справедливост според моралните норми и добродетели. Мисля, че българинът няма да позволи едното крило да хвърчи непрекъснато нагоре към безтегловността. Твърдя това със свито сърце.

2010 г.