Йово Неделчев

Човек като отиде при човек… За какво отива човек при другия човек? - Да си побъбри за едно-друго, за времето, за цената на хляба, но извън всякакво съмнение - да открие другия. От всеки може да се “купи” нещо, но общуването със знаещия е особено полезно за любопитната, за жадната за знания човешка душа. Не става тъй - при кого сме отишли, за да се насладим на мъдростта му, той какво прави?
- отвежда ни при други хора и чрез тях говори за онова, което сме срещали, но за нас останало невидяно…
На въпрос за художественото слово Емилиян Станев отговаря приблизително така:
- Дългът на писателя е не да твори нови думи, а да разкрива красотата на българската реч. Неговото творчество трябва да радва, да облагородява читателя с думи, видени от слънчевото око на писателя.
В есеистичната си книга „Апостоли на българския дух” Христо Черняев играе ролята на Вергилий, за да ни срещне с мъже и жени, върху които Бог е сложил ръката си.
„Аз изказвам само моето отношение към българските творци и дейци, от които съм респектиран.”
Разбира се това не е вярно. Защото думата „респект” не означаваше ли почит и уважение, но изпитвани поради страх?
Христо Черняев ни води при хора, които обича, а любовта, знаем нейното безразсъдие, не познава страха.
В началото те са троица, но това е достатъчно, за да осъзнаем значимостта на опонентите в обзора му… Черняев не е привърженик на героичните пози и пред нас се явява перото на Паисий, с което е написана първата история на българите. На всичко отгоре, някой едва ли е очаквал - той го нарича „Най-първото, най-милото!”
В „Антология на българската лирика” съставена от Петър Алипиев стоят шаманските думи на ювиги хан Омуртаг: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда, и нека роденият последен, като вижда това, да си спомня за този, който го е направил!”
Въпрос на гледна точка. В неизмеримия кръг на пръстена, някой знае ли, къде е края и къде е неговото начало?
Левски не виси със страшна сила на бесилото равно на кръста, а на челото на Ботев не пищи страшният куршум… В къщата на Левски се таи скривалище, в което е „изчезнало бялото му лице”. На двора пък расте, цъфти и връзва плод най-българското дърво - жилав дрян. Ботев е „изследван” заради неговия почерк, в „който няма нищо мирно и гладко - почерк остър като сабя”.
Може и така, нали?
Сега сме пред вечното жилище на Патриарха - духовния баща на всички българи, на когото „песните все ще се четат”.
В „Записки по българските въстания” оживяват имената на Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Ангел Кънчев, Стефан Караджа, Панайот Волов, Хаджи Димитър и много, много други герои и жертви на въстанията.
Редом с тях е и името на Захари Стоянов, който ще възкликне:
„Те бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече!”
Този клик само укор ли е или надежда, че българската майка юнашка и занапред ще ражда достойни синове и дъщери?
На обявената писателска сбирка очакват Елин Пелин, но той няма да пристигне, той е в сините простори на небето. Яворов ще ни звънне по телефона на сърцето си: „ Аз не живея, аз горя!” До края на живота си ще рецитираме стихотворението на Стамен Панчев” „Сине мой, надежда скъпа!” А Йовков, Боже, как да го чакаме да дойде „По теля, все по теля…” Сега чувам шеметния марш на Иван Йончев „Един завет оставили са нам дедите, - велик завет, написан с кървав меч”.
Но стига кръв! Защото кой от нас, българите, е пролял повече кръв? Марица тече окървавена…
Вижте, вижте! Летят „Пеперуди, пеперуди - тънки сребърни крила”. Душата на Лилиев ни облъхва. Дебелянов! Убит е най-нежният поет, а часовникът му все така тиктака. И няма смърт. Защото „Всичко писано от философи и поети ще се сбъдне!”.
Окото на Гео Милев все ни гледа! С крилата на Майстор Манол Асен Разцветников ни извисява над Тракия, „дето лични български юнаци трева косят - тънки коси точат”. И няма нощ, и няма мрак, защото Смирненски ни Свети. „Ако слънцето угасне в боевете - то моето сърце кат слънце ще ви свети!”
Изящният Атанас Далчев, а до него Александър Муратов. С песенността на Далчевото слово Черняев му посвещава стихотворение:
„Ако дървета все възпявам,
дърветата цъфтят у мен…”
Пред нас - сърдечни хълмове и върхове!
Този връх до небето - Никола Вапцаров!
„Да умреш, когато се отърсва земята
от отровната си плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен, да това е песен!”
Броим патроните в паласките на Ханчев… Яростни и кратки са строфите на Геров, а между тях и в далечината, се скриват родопските висини на Хайтов.
С Пеньо Пенев ядяхме печени картофи и вървяхме като лунатици по скалите.
Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Иван Цанев, Таньо Клисуров, Здравко Недков, Никола Радев, Матей Шопкин, Владимир Башев, Блага Димитрова, Никола Инджов, Слав и Елка Няголова… На Андрей Германов е посветил стихотворение:
„.. Летяха птици. Смееха се хора.
Зрънца кълняха в тая земна твърд.
Наоколо сияеше простора
и нищо не напомняше за смърт.”
Вървим по пътя на словото, не може да бъде!, нима след 80-годишния Христо Черняев?! Със словото на Апостола се проверяваме…
Благодарим на Христо Черняев за буквара му по българство, за неговото слънчево око!

2010 г.