Димитър Златев

Камината в малката дневна на хижа „Бузлуджа” хвърляше меки отблясъци. Момчетата от екипа на Планинската спасителна служба бяха отскочили до барчето. Само ние двамата с доктор Матев, доволни от безаварийния ден, се бяхме отпуснали на изтърканите фотьойли. Докторът извади от раницата половинка коняк и рече:
- Кръсте, я, като по-млад, донеси две чашки. Имам специален повод да почерпя.
Добре ми беше познат неговия навик да измисля разни поводи. Широка душа беше, общителен, отзивчив, но никога не бях го чул да каже „я почерпи по едно”. Та и сега.
След студения ски - плац ароматната течност ни подейства сгряващо и отпускащо.
- Е, и? - погледнах го въпросително. - Отпихме, пък ти нищо не каза за повода.
Поводът е истински и си заслужава поливането. Шестнайсет години ме занимава един случай, който твърде плътно се преплете и с професионалните, и с личните ми тревоги. Не мога да говоря безпристрастно за него. Но най-важното е, че накрая разрешението дойде като „хепиенд” в драматичен филм. Впрочем, докато другите ги няма, мога да ти го разкажа в общи линии. Но преди това, наздраве за майчината любов, която не признава прегради!
Отпихме пак и аз заинтригувано го загледах. Той помълча като премисляше откъде да започне.
- Хубаво е човек да помага, но ти едва ли си изпитал вътрешно притеснение, когато, правейки добро на един, нараняваш другиго, и обратното - ако съжаляваш единия, разбиваш живота на другия. А случаят, за който искам да ти разкажа, е тъкмо такъв.
Живееше навремето в нашия квартал една млада жена, Добрина. Ти отскоро си в града, та едва ли я познаваш. Хубава, спретната къщовница, но природата я беше наказала да няма деца. Съчувствах й. Веднъж, с най-добри намерения, й обещах, че ще й намеря детенце. Как светна оная ми ти жена! С каква признателност ме загледа! Тогава се сетих за поговорката: един плаче от деца, друг плаче за деца. Сложен е животът… Времето минаваше, сгоден случай не се явяваше, а тя сякаш нарочно гледаше да ме срещне, та пак да подновя надеждата й.
През септември една вечер ме повикаха спешно в родилното отделение. Беше пристигнало за раждане непознато девойче. Гледам го - пребледняло, уплашено, като че ли не толкова от раждането, колкото от някакъв друг страх. Както и да е, разраждането мина сравнително леко. Когато на сутринта заспа и чертите й се отпуснаха, видях едно миловидно, почти красиво лице.
Към обед пристигна някакъв грубоват и ядосан мъж. Оказа се баща й, от някакво хасковско село. Каза, че бил дошъл да си вземе Ася, пък вкъщи щял да се разправя с нея, както си знаел. „Ами детето? - питам го. - Имаш си внук. Честито!” „Никакъв внук не искам! - озъби ми се той. - Задръжте си го това мръсно копеле! Изгори ме тая моя щерка…” Като го виждах колко е ядосан, тръпки ме побиха. „Ти сега, викам, си отивай, пък ела след една седмица, като ги изпишем.” Той изскърца със зъби, изтърси някаква вулгарна псувня и си замина.
Ася се посъвзе физически, но все гледаше като подплашено зайче, щом вратата на стаята се отвори. А над бебенцето се разтапяше от нежност; да имаше как да не го сваля от гърдата си. На третия ден я заговорих насаме. Оказа се, че няма брак. Онзи, който я бе докарал, бил само… (Тя не доизрече.) Баща й бил миньор, отсъствувал задълго от къщи и това я спасило през последните два месеца на бременността. „Страх ме е, чичо Докторе, изплака ми тя. Ида ли си с детето, татко може и двамата да ни затрие. Закъде съм сега!…”
Успях донякъде да я успокоя, да й внуша, че ще се намери кой да поеме детето. „Не си го давам!” - изплака тя и до вечерта не се успокои. Но с повечко приказки успях да я убедя да го отстъпи за осиновяване. тя сама разбираше трудното си положение. Изпадна в депресия, загуби си съня, кърмата й секна. Когато баща й пристигна, тя, здавена в сълзи, подписа декларация, че оставя детето в „Майчин дом”. Оня катил, баща й, я помъкна като добиче и тя пое покорно след своята мъка.
Вечерта, по тъмно, напуснах за час дежурството. Бях предупредил Добрина и тя ме чакаше като кум. Като пое детенцето, като го притисна до гърдите си, хем плаче, хем усмивката не слиза от лицето й. „Ей тоя хаир, дето го сторих, викам си, сигурно най-много ще натежи на кантара на свети Петър, когато му се представя.” Така щастието влезе в този дом. Но се оказа, трябвало радостта да се изкупва с тревоги.
Докторът взе чашата, отпи и се загледа в пламъците на камината.
- След близо две години се появи Ася. В първия момент не можах да я позная. Като че ли беше пораснала и станала още по-хубава. Разказа ми, че работела, че била икономически независима и иска да си вземе синчето. „Не може, бе, момиче, обяснявам й. Аз го изпратих в „Майчин дом” и после разбрах, че е осиновено. А там, според закона, няма да ти кажат кой е осиновителят.” Тя ме гледаше недоверчиво, разплака се, изпадна в истерия. С мъка акушерките я успокоиха и отпратиха. След няколко месеца пак пристигна, но този път с баща си. Молеха ме, дори пари ми предлагаха да съм им кажел на кого съм дал детето. „Как ще им кажа, мисля си. Нали ще съсипя онази щастлива майка Добрина”. Гледам ги в очите и отричам, че зная. А сълзите на Ася пробуждат у мене някакво угризение. Ето ти добрина!….
Но нали знаеш, Кръсте, винаги ще се намери някой, който от завист или за сеир ще изплюе камъчето. Та и от моя персонал се бе намерил човек да издаде тайната. Ася и баща й заведоха дело. Добрина и мъжа й изтръпнаха, макар че имаха документи за осиновяване. Два пъти делото се отлагаше, защото осиновителите не се явяваха. Адвокатите от двете страни се амбицираха - за тях спечелването на делото беше въпрос на професионален престиж, защото и целият Казанлък очакваше крайното решение. Добрина като настръхнала орлица бдеше над детето си, страх я беше да не й го откраднат. Мене ме разкарваха като главен свидетел, упрекваха ме, че съм ги заблуждавал, че сигурно съм измъкнал много пари от бездетните. Изобщо, бях изпаднал в неловко положение. На третото гледане съдът реши: „Детето да се върне на родната му майка Ася Тахирова.” Адвокатът й бе намерил някакъв пропуск в нейната декларация: не било упоменато изрично, че оставяйки детето на Майчин дом, се отказва от родителските си права. Ядосах се за недоглеждането, а нещо отвътре ми се обажда: пък може така да е по-справедливо. Виждаш как страда и тази майчица…
Ала и този път осиновителката категорично отказала да предаде Асенчо на законната майка. На другия ден бяха изпратили съдия-изпълнител да й го вземе. Няма да ти разправям с подробности, но дето викат - сюжет за напрегнат филм… Пресрещнали го съседите, войствено настроение; започнало претърсване, но от някакъв заден вход отнесли детето и го скрили. На другия ден Добрина изчезнала от града. Прокурорът се заканваше, че ще подведе съседите под отговорност за „възпрепятстване изпълнението на закона”, но им се размина. Под натиска на Асиния адвокат милицията положи не малко усилия за издирване на майката и детето, но така и не успяха. Може би и те бяха на тяхна страна, та не се престараваха… Та така, цели 3-4 години, докато Ася се бе омъжила и спря да го търси.
В това време се върнаха колегите-спасители и прекъснаха края на разказа му. Подхванахме други теми, после направихме карето за бридж.

***
През следващите дни разказът на доктор Матев не ме оставяше. Мислех си за понятията „законно” и „незаконно”; за това, че и при най-добрите намерения може да произлязат отрицателни усложнения. Пък и съдбата на Добрина ме заинтригува, особено нейната воля да се бори на живот и смърт за запазване на осиновеното дете.
Една вечер, на сбирка на литературния кръжок към читалището, се заприказвахме с прокурора Василев. Той пишеше криминални разкази, даже беше издал един сборник, та често общувахме. Той, разбира се, добре помнеше случая. Потвърди версията на доктора, сам той бил ангажиран от трудно решимия казус.
- Не вярвам, че не сте могли да откриете майката и детето! - нарочно го заядох, с надежда да изкопча още нещо.
- Много си зелен, колега - отвърна той спокойно, - ако мислиш, че лесно може да се победи една майка, за която детето стои над всичко. Но за да се увериш, че не сме си гледали работата през пръсти, ела утре до прокуратурата.
На другия ден ме посрещна радушно. Подхванахме вчерашния разговор.
- За да се увериш в нашата добронамереност към закона, ще направя едно малко нарушение на служебната тайна. Разчитам на твоята дискретност. Ето, разгледай този изходящ дневник на отбелязаните места.
Зачетох се в черновите екземпляри на служебни писма:
„До началника на II-ро районно управление на МВР - София: „В изпълнение на решението на Казанлъшкия народен съд от 27 септември 1974 г. осигурете връщането на незаконно осиновеното дете от гражданката Добрина Стоянова Караджова, която работи като болногледачка в дома на …” Следваше софийски адрес и подпис на прокурора Василев.
С кламер деловодителката бе прикрепила служебен отговор, който в общи линии гласеше: „Лицето е напуснало посочения адрес три дни преди проверката. Новият адрес - неизвестен. Дата - 12 май 1977 г.”
В началото на следващата година попаднах на аналогично писмо до Градското управление на МВР - Габрово. Прикрепеният техен отговор гласеше: „Не успяхме да изпълним предписанието ви, понеже тъкачката Д. С. К. от Вълнено-текстилния комбинат седмица преди нашата проверка е напуснала предприятието.”
Година по-късно: писмо до милицията в Балчик и отговор: „Лицето Д. С. К., камериерка във Военно-почивната станция, е напуснала санаториума непосредствено преди проверката ни.”
Отказах се да ровя по-нататък. Явно, някой от тукашното ведомство безкористно е предупреждавал клетата майка. Сбогувах се с прокурора, оставайки във властта на прочетеното. Опитвах се да си представя постоянното напрежение, в което е живеела непознатата жена. Как ден след ден се е ослушвала при всяко позвъняване или при всяко повикване в „Личен състав” на предприятието. И тъкмо когато най-после се е успокоявала, когато с детето са се адаптирали към новата среда с надеждата, че вече са ги оставили на мира, е идвало предупреждението, че са открити. Сякаш виждах как трескаво събират скромния си багаж и хукват към новата неизвестност… Как ли са се борили в душата й отчаянието и засилващата се любов към детето! Сам не можех да си отговоря кой е прав: законът или майката осиновителка. Неволно сравнявах Добрина с една издокарана госпожа от телевизора, която се оправдаваше защо върнала в „Майчин дом” взетото момченце. Било палаво, счупило й една кристална ваза и тя, като му се скарала, то започнало да заеква…

***
При следващото дежурство на хижата бързах да заговоря доктор Матев:
- Миналия път ни прекъснаха разговора. Така и не разбрах какъв беше конкретният повод за почерпването.
- А, да - усмихна се той. - Ами, неочакваното завръщане на Добринка. Още преди години разбрала, че Ася се е задомила, имала си деца и съпругът забранил повече да търси Асенчо. Тя пък си била намерила хубава работа, с общежитие, момчето ходело на училище, а и тук не бързаше да се върне - мъжът й беше починал. То и неговото притеснение малко ли беше!
Преди десетина дни ме намери в болницата и ми разказа за благополучното разрешение на нейния проблем. Уморена от дългогодишното напрежение, един ден се озовали при Ася.
„Ето сина ти Асен, рекла тя разплакана. Или си го взимай, или ми го дай завинаги, защото вече трябва да му изкарвам паспорт.” Рождената майка също се разплакала, но понеже вече живата й рана била попретръпнала, имала си и две деца, през сълзи отговорила: „Ти доказа на всички, че си по-достойна за негова майка. Благодаря ти, че ми го опази жив и здрав! Оттук нататък ще е само твой!” Гостували й два дни, накупили подаръци на момчето и ги изпратили като роднини.
Решила Добрина вече да се завърне - има си къща тук, има си и близки. Даже й ходатайствах да я назначат санитарка в болницата. Показа ми и сина си - едно източено възмургаво момче, пък със сини очи и с интелигентни черти. Призна ми, имала мерак да го изучи за доктор. Дано, викам си, втората половина от живота й да е по-спокойна.
- Дано! - спонтанно отроних и аз.