Красимира Василева

От известно време наблюдавам във Фейсбук изявите на една активна част от софийската творческа интелигенция. Представителите й участваха в протестите срещу правителството и документираха това в снимки. На тях се виждаше как ядат бургери, семки и пуканки, пият кафе, бира, надуват свирки, смеят се и заемат победоносни пози. Щур купон, при това месеци наред. Сред тях са и синове и дъщери на партизани, социалистически ръководители, герои на труда. Благодарение на това те са израсли не в родните села и градчетата на родителите си , а „на пъпа на София”. Били са приемани във висшите учебни заведения и заради „добрия” си произход, и пак по същия начин са били настанявани на работа в институти, редакции, издателства и пр. Естествено, били са членове на БКП и са приемали и изпълнявали безпрекословно партийните повели. Живели са си, както написа Дончо Цончев, като принцове, плувайки като масло над вода над останалите.

Сега във Фейсбук се организира ново мероприятие - „70 години от окупацията на България от Съветската армия”, на 9.9. от 19 до 22 часа пред Паметника на съветската армия. Странно ми е с какви очи тези нови „демократи” се експонират като борци за справедливост и от кого очакват да я получат?! Навярно от новите си господари от Запада? Вероятно, защото те явно не могат да съществуват без господари, просто така са свикнали през изминалите десетилетия. А някои от тях се смятат и за дисиденти - за това, че не са били назначени на работа точно в “този” институт, а в друг, или защото, при все произхода и връзките си, не са издали книгите им! И това е логично, защото, въпреки партийния контрол, някога издателствата имаха и естетически критерии, без които днес спокойно може да се мине.

Така „след дъжд качулка” се изявяват тези наши „дисиденти”, без явно да знаят, че не дисидентите свалиха Берлинската стена с борбата си, а договорката на перестройчика Горбачов с „господарите на света”. Че Желязната завеса просто изигра ролята си и се премина към друг модел на световна конфронтация, още по на Изток. И си мисля дали тези днешни храбри герои знаят също, че почти всички революции и войни са вдъхновени и организирани от „посветените братя”, които обаче винаги дърпат конците задкулисно. Че пак те при подялбата на света след Втората световна война са решили България да бъде в Социалистическия блок, за разлика от една Гърция например. А армиите, хилядите невинни и храбри войници просто са изпълнявали решенията на своите правителства. Поради това е късогледо и глупаво да се заклеймява Съветската армия, а и коя да е армия, защото всяка от тях се състои от обикновени хора от народа, хиляди от тях оставили костите си по бойните полета.

Да не говорим за това, че същите тези софийски творци вероятно пазят в семейните си албуми снимки от посрещането на съветските танкове с цветя и сълзи от радост! Такива документални филми някога се пускаха във всички киносалони, а вероятно могат да се видят и днес. Може да се види още как родителите на тези днешни активисти „вземат властта” с песента „Шумете, дебри и балкани”!

Казват, че всеки има право на развитие и промяна, че тези хора просто са израсли в мисленето си. Питам се, обаче, ако утре в София нахлуят извънземни, дали ще ги посрещнат като освободители? И ще тръгнат ли да горят знамето на Европейския съюз, за да докажат верността си към новите господари? И как човек да не си спомни отчаяния стих на Ботев: “А вий, вий сте идиоти!” Защото е идиотско да нямаш чувство за национално достойнство и да си тъп, но активен!

Винаги на гребена на вълната, „на всяко гърне - мерудия”…

Така, като елит, се изживяват те и в сферата на литературата. Събират се по клубове, кафенета и ресторанти да представят творбите си. Поднасят си цветя, целуват се, черпят се, та накрая в артистичността си чак лягат на земята и… задължително се снимат! За бъдещето! Не ги смущава това, че са шепа хора, един затворен самозадоволяващ се кръг. Не ги смущава и състоянието на народа, който се топи в условията на геноцида. Като ги гледа, човек може да си помисли, че творчеството не е самотен и мъчителен труд, а едно непрекъснато веселие. И си спомням за „Драски и шарки” на Вазов и за покрусата му от поведението на софийския елит след Освобождението.

Покруса, която го кара да тръгне из българските планини и да търси утеха в красотите й. Днес обаче и тези красоти намаляват поради хищническото изсичане на горите и безмозъчното застрояване.

А в София се събират пред паметниците, за да заклеймяват историята…