КОНЧЕТО
КОНЧЕТО
На Борис Дюлгеров
Това не е сантиментална случка.
Това е болка, жива още в мен.
Пътуваме със селската каручка
аз, дядо и кобилата Айтен.
До нея малкото й конче тича -
щастливо, че е с майка си навън,
родено в нощ една, додето всички
сме спяли най-дълбокия си сън.
Просторът го зове, то с ноздри пърха,
че има много път да извърви,
заглежда се за миг в пейзажа пъстър,
подръпва от крайпътните треви…
Ала животът е такъв изглежда -
със две страни - и „ези”, и „тура”.
И сменя мъка ведрата надежда:
кобилата на дядо ми умря.
И ето ни на гроба. Да поплачем:
аз, кончето и дядо ми до нас.
Цветя полагам. Клетото сираче
наоколо процвилва с тъжен глас.
Съмнявам се дали смъртта разбира.
Но щом погледна тъмните очи,
все ми се струва - там сълзи напират
и мъката по майка му личи.
СТАЯ ЗА ЛЮБОВ
В затвора зад ключалките железни,
заключили човешката вина,
на свиждане една женица влезе -
с басмяна рокля, с мрежичка храна.
В неделя стая за семейни срещи
началникът бе разрешил с параф.
Сапун, леген, хавлия - там са вещите,
креват, застелен с поизтрит чаршаф.
Съпругът сред престъпниците върли
не бе известен. Бе кокошки крал.
Но като вълк на агне се нахвърли,
за тази плът отдавна зажаднял.
За филм подобен холивудско кино
би сложило афиш: „Неделна страст”.
Цял час, докато свиждането мина,
креватът песен пя със бодър глас.
Звънец за край. Раздяла. Тъжни хора.
А надзирателят навъсен завидя,
разбрал, че зад стените на затвора
и час любов е също свобода.
МОНЕТАТА
Да застрашиш живот в такова време смутно -
в държавата, народа си обрекла
на мрачно днес, а и на мрачно утре -
какво по-лесно?
Струва ли човекът
по-скъпо от съдбата на монета,
търкулнала се с уличните вади
във шахтата, щом ливнат дъждовете?
И няма вече кой да я извади.
Човекът… Знам, лицата му са разни.
Различни са заплахите към него.
За бедния - това е джоба празен
и примката на нуждата, пристегнала
не просто гърлото - душата жадна
на малко щастие да се зарадва.
За богаташа пък заплахата е друга:
все някой тайно го предупреждава,
че ще разкрие тъмната му слава,
ще похити обичната съпруга
или по-страшно - рожбата му мила…
И сякаш няма бог, и няма сила,
която да простре длан за опора,
да въдвори спокойствие, надежда,
и да покаже път на страдащите хора,
път, който към усмивката извежда…
Чистачът, дето със лопата рие
калта на шахтата и на живота днешен,
дали монетата внезапно ще открие?
Ако намери я, в ръкав ще я отрие
и тя ще заблести, каквато беше…
Съдба човешка, ти във времето сурово
ще заблестиш ли истински отново?
ГРАДУШКА
„…какво ли са орали, сели?”
П.Яворов
Не съм орал, ни сял. Защо е спряла
на гърлото ми бучка пръст корава?
Върлува зад прозореца ми халата.
За греховете ли ми отмъщава?
Тя брули с ярост орехи небесни
и ги захвърля право в мойте мисли…
Виновен съм, че миналата есен
за просяка монетата спестих си.
Виновен съм: продадох за изгода
едно приятелство от младостта ми;
изневерих на своята природа,
и станах зъл, небето в мене - тъмно.
Една, че две, че три… Години колко
опитвах съвестта си да надвия,
да ме отмине справедливата двуколка
на онзи, гръмовержеца Илия.
Как жалка била мойта съпротива!
Дочувам тътен. Огън ме издебва -
за малките лъжи, за завист дребна,
с които съм засявал свойта нива.
Не, нямам оправдание! До дъно
ще овършее тази хала, зная.
Орах и сях. И нека да ожъна
това, което съм заслужил в края…
