Стефания Цанкова

Много хора свързват името на Людмил Симеонов с неговата дългогодишна работа като главен редактор на общинския вестник „Дунавско дело” в Свищов и с неговите интересни журналистически изяви. Но Людмил е преди всичко роден Поет.
И то прекалено скромен поет, който не обича да се шуми около него.

Въпреки това през годините той се утвърди като талантлив автор, надарен със силна сетивност. Щом разлистим две от последните му стихосбирки „Лястовици”(1994) и „Вечерен сняг” (2007), усещаме живото присъствие на една външно спокойна и лирична, но вътрешно непримирима личност, която е приела нежността и красотата като своя опора и оръжие.

Значимото в стиховете на този земен и светъл творец е, че той е претопил своето себенамиране в общовалидни човешки истини. След завършването на българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” Людмил се установява в Свищов и кръвно свързва работата, творчеството и личния си живот с крайдунавския възрожденски град.

Именно топлата, родствена връзка с града на Алеко дава разбирането на поета, че завещаното благородство от дарителя Димитър А. Ценов открива сърцевината на смисления живот. Край Дунав избликналият поетов стих е балсам за „душата изранена” и идва с белотата и чистотата на сняг.

В Свищов той достига до прозрението, че щедрите и нежни хора са трудно приспособими към грубите пръсти на ежедневието. Затова в новата книга на Симеонов „С дъх на диви ябълки” (2009), изд. „Фабер”, В.Търново, с редактор Георги Драмбозов, звучи хармония от човечни стихове, която поддържа суверенитета на чувствителната и богата душа.

Поетът върви сред самия живот, спира се до старата чешма, гравирана с детските му спомени, поздравява селските жени, които „пладнуват край сенките на пътя”, вдишва есенния дим на купчините изтляващи листа, докосва разцъфтелите овошки, посадени от бащата, когото никога няма да види повече, вижда как край бащините дръвчета „пчелите вият своя златен ореол…”

Но Л. Симеонов е поет, който не живее само в обиталището на миналото. Той опознава ежедневно съвременното битие и ни подава изящните си и актуални словесни рисунки. От тях разбираме, че поетът умее да преоткрива доброто като преобразяващо и сплотяващо начало и владее азбуката на природните и душевни пейзажи.

Негови поетични послания („ …В зелено се обличат всички клони. А може би и нашите души…”, „Дъждът е моят истински приятел. Когато самотата нокти впие.”, „Душа - като зеница си незащитена. Сама. Сред милион омрази”) са написани с мастилото на жизнеността, от която бликат нови идеи, импулси и образи.

В поетичните поля на Людмил душата на твореца е отговорна да носи и белезите от спестените чувства и усещания, и състраданието към самотната старица на пейката, и разбирането към човека с акордеона, и тихата жал към лицето на стареца зад прозореца… Многолика е милостта на поетовата душа, която прилива в полусенки и оттенъци в ювелирните му 36 стихотворения, населяващи новата му стихосбирка.

Но може би най-осезаемо в тази многоцветна книга се усеща дъхът на диви ябълки, който привидно ни пренася в детството на поета: „На камък расли, твърди и тръпчиви,/ чийто сок скриптеше между зъбите,/ но струваха ми се тогава те,/ по-вкусни и от ябълките райски!” Този свеж дъх е всъщност диханието на живота и носи вкуса на свободата.

Защото свободата е залогът за истината и човешката радост. С тази свобода се изострят сетивата, за да се видят цъфналите димитровчета в двора, да се чуе камбанния звън и да се съжителства със самотата като с вдъхновение от пламък в огнището.

В стиховете от новата стихосбирка на Людмил Симеонов „С дъх на диви ябълки” навсякъде властва доброто, преобразено в лястовици, които летят край нас, макар че гнездата им са съборени.

Доброто е и в краткия поглед към август - „Преваля лятото - /заглъхващ звук/ от скъсаната струна на щурче”, в зимната игра на децата, в нощта, разлюляна от дъждовния шепот, в раздялата, посипана с прощален сняг, но оставила сред себе си само нежност…

С „внезапен листопад, /огласян от камбаните вечерни” е обагрено стихотворението „Есен в Свищов”, с което завършва тази въздействаща поетична книга.

Затваряме я с усещането, че авторът е напоил нейните страници с ароматен дъх на вяра, топлина и кротка човечност.

Или с дъх на истинския живот.