Василий Казимировски

НОВЕЛИ С БОЖИИ ПОВЕЛИ

Добре дошли, светци и популисти,
на мойто небожествено събрание.
Та: двайсет века чакам Антихриста
и свърших всичкото страдание.
Подготвих и за битката полето,
за да го срещна и сразя до стон,
пилеейки пак толкова столетия.
А станах сам Армагедон.
И питате: защо солта безсолна е?
Душа на хълма как ще се укрие?
Отговорете ми: защо тя още волна е
и плащеницата не сте ушили?
А и Последния не стана Пръв,
освен в тълпата, с юродивите,
щом пак безплатно нова кръв
за старото безсмъртие проливате.
Ти също, Господи, не вярвай на апостоли,
които дълго са те надживели
и после са написали най-постните
новели с божии повели.

СЛЕД ДВЕ ХИЛЯДОЛЕТИЯ ОСАННА

Да прелистим няколко години
в часа, когато спят цветята,
макар че може да подминем
във тъмното щастлива дата.
Да седнем на вечерна маса,
събираща дванайсет плюс един,
и нека ангелите да поднасят
по-сладки думи с пестелив пелин.
Не слушай хвалещите те от двора,
ласкаят те от лични пости
и искат само да повторят
пресищането със дарени гозби.
Аз ще си кажа своето тревожен:
от Времето ми нищо не остана.
Нали за друго се разбрахме, Боже,
след две хилядолетия осанна?
А и слугата ти от дума не разбира,
Господнето да е, му казах. И амин!
Но той все тича и напира
да сипва още по-горчив пелин.

ВАЛЕШЕ ТИХО ЕСЕННАТА МЕСА

А тази сутрин стана рано,
докато слънцето, добър огняр,
не беше още се захванало
да сгорещява вчерашната жар.
И, както винаги, старателно
Дома той подреди до блясък,
и в двора подравни внимателно
годините човешки пясък.
Днес идваха по-нови хора.
Остави чакаща вратата.
Преди да тръгне, за отмора,
поля и оцвети цветята.
Днес Времето не бе коварно
и стихове дойдоха без намеса
и, свирена от тихи гарвани,
валеше есенната меса.
Облече образ снежнобял
и ризата си от Живота,
с която беше го живял.
И със Любов, и с неохота.

СЕЗОНА НА УЗРЕЛИТЕ СМОКИНИ Е

Вече не е лято, още не е есен…
Сезона на узрелите смокини е.
Напред е Пътя все по-тесен,
зад нас-широките години.
И, време е, приятелю, като Ларбо
да се сбогуваме с Нещата от живота
и нашето несъхнещо дърво
за други да оставим, с неохота.
Но ето и вратата за Оттатък.
Възможно е да е красиво там:
от слънцето забавил се остатък
като кандило да се люшка сам,
от звуци да е плътна тишината,
а и пейзажа да не бъде лош:
лозя, души, пристрастия и вятър,
като платно от Йеронимус Бош.
Там сигурно препиват с вино:
повтореното Време сухо е,
а после благославят се взаимно
и слушат “Лунната” на Глухия.
Наети са навярно дълготрайно,
щом няма ни един до днес
на гроздобер отишъл в Рая
и върнал се обратно с вест.

С ЛЮБОВ И НИЩО ИДВАШ ПАК

С Любов и нищо ли отново
се връщаш плах и свечерен
след сивия поток олово
на състарения ти ден?
И смяташ, че си се измъкнал
на битието от олука,
но от пазара си отмъкнал
една троха полусполука
и идваш с нея да купуваш
от мене тонове надежди,
защото ти не съществуваш
без мен и моите премеждия.
Не спускай стълбата нагоре,
не ще ти стигнат стъпалата,
когато, изморен до корен,
ще пипаш вече небесата.
Високо пътя ти възлиза
от първо, почващо стъпало,
но е последно, ако слизаш.
И кое тогава е начало…

СЪРЦЕТО Е НАЕМНИК ТЪРПЕЛИВ

Претеглянето на сърцата да е днес.
Но, първо, да пресъхнат, изцедени.
Приятелю, дошла е висша чест
с променливо кръвообращение:
да кажем: сбогом, цветни дрехи,
/луната даже лесно ги прогаря/
ушити като рицарски доспехи,
а ги ядат молците в календара;
свещта ни е опушила тъмата
и виждаш колко восъчно поваля се,
а акварелената четка на Душата
обезцветява идващите залези.
И не е ли Време за душеспасението?
Но знаеш ли вратата му, кажи,
защото гените на примирението
четат и нечовешките лъжи.
Да седнем. Да изпием виното
ей тук, на синевата под листата,
бе хубава на захарност годината,
а е горчиво питието във ръката;
все пак: да вдигнем всички чаши
от чупещ се звънлив кристал…,
но колко са Душите ни наплашени,
та хващат правените с кал;
понеже се родихме по-тревожни,
погълнахме от живата отрова,
която мисълта да уталожи
за земната очаквана Свръхнова;
а имахме и славни равноденствия,
уравновесявани с неравен ден:
със утрин - пролетна сентенция,
но със вечерен стих опустошен
и с нощ, вилнееща със Нищото,
но нямаше следи от разрушения
и по събираната пепел във огнището
разбирахме дотлялото си поражение;
но през домашни зимни вечери
миришеше на студ и топъл дим,
на липов чай и на препечени
трохи от спомените за любими,
и - юноши със много силуети,
оглеждахме се за надежди втори,
повреждахме на Времето резето…
Обратното броене се повтори.
Сърцата станаха отшелници
със вяра твърде променлива:
срещу Живота се наемаха наемници,
а пазеха пустинята му жива.