Иван Серафимов

В деня на американските бомбардировки над една съседна страна цъфнаха първите цветчета на кайсиевото дръвче, засято от ръката на моята тъща под прозореца на дома ни в големия град, а пренесено там от градината й в малкия провинциален градец и засято преди десетилетия, след преселването им от Беломорска Тракия.
Кайсиевото дръвче избуяваше, зелените листенца на клончетата надничаха през прозореца, дори се провираха вътре, когато го оставяхме широко отворен. Имахме чувството, че душата на майката на моята жена се е преселила в това дръвче, защото години след смъртта й напираше да бъде с нас и клонките и цветчетата му да “влязат” в стаята, където се събирахме най-често. Да ни чува, да ни вижда, да участва в разговорите ни!…
За всичко това си помислих, когато получих ръкописа на новата книга на поета Недялко Чалъков. С всички шеги, вицове и анекдоти тъщата е обичана и помнена във всеки български дом. Не случайно в Згориград, Етрополе и в село Зетьово, Чирпанско, правят пищни тържества в чест на тъщата. И смехът, и веселието съпътстват всичко тъжно и съкровено в душата на българина. Необичайно е, но лично аз съм дълбоко убеден, че една подобна книга има далеч не само ежедневен и битово-етнографски смисъл.
Моят приятел, поетът Недялко Чалъков, издаваше друга своя книга. Трябваше да напиша няколко встъпителни страници. Обещах, че ще го направя, ако следващата му книга се казва “Моята тъща”. Познавах тази жена, възхищавах й се. В забързаното ни ежедневие, в един бит като на война, когато времето тече много по-бързо, подобни описания на битови подробности, на мигове от съкровения семеен живот имат особен смисъл. Давам си сметка с какъв трепет следващите и по-следващите поколения ще разгръщат страниците на “Ганчо Косерката” от Цани Гинчев, “Зиналата стена”, на “Женитба” и на други негови текстове. За съжаление последните петдесет години нямат своя изследвач и белетрист, който да се вгледа в бита, в ежедневието, в простите и насъщни неща. Не бих казал, че книгата на Недялко Чалъков ще запълни една подобна празнина, но тя се опитва да направи точно това - да насочи погледа ни към нашия съкровен и интимен бит, към дома, семейството, към останалите частици от патриархалност в българския дом. За голямо мое и не само мое огорчение, мисля си, че това са последните отломки от едно подобно светоусещане.
… Вече бил студент предпоследна година в старопрестолния град, /да ми прости читателят, че преразказвам случки и епизоди, които има в книгата, но аз ги запомних още от предварителния разговор с поета/, когато седял, мързеливо отпуснат на една зелена, дървена пейка пред Ректората по време на кандидатстудентските изпити. Заговорила го една от майките на бъдещите студентки. Поетът слушал усмихнат, поклащал с мъдро достойнство глава, нали отдавна бил студент, предстояло му наскоро дипломиране. Съпругът на леля Мара и бащата на бъдещата му съпруга бил починал. Поетът си признал, че и той бил без баща. И от този миг го обикнала майката на бъдещата филоложка, която му подала голям портокал и шоколад, предназначени за дъщерята, след излизане от изпита. Сирачето било едър юнак, с чуплива черна коса, с голям перчем на челото, редактор на университетския вестник “Наука и труд”, прекарващ вечерите в безбройните кръчми на този град. След него редактор на университетския вестник ще бъде големият български поет и гордостта на всички великотърновски студенти, талантливият и все по-самовглъбяващ се Борис Христов. Недялко пишел по цяла нощ стихотворения. На вратата на таванската стая, където живеел, имало надпис с неговото име с едър шрифт на пишеща машина. А отдолу пояснение: “Поет”. Някой от посещаващите тавана беше прибавил тире след “длъжността” и званието “революционер”. Тогава ни учеха, че всички поети са… революционери! И едва преди пет-шест години Недялко Чалъков успя да издаде своята първа поетическа книга. Недялко е от випуска на Калина Ковачева, Янислав Янков, Николай Колев -Чона. За последния читателската общественост научи едва сега, след като почина в Психиатричната болница в Церова кория, след като стана “Рицар на поезията” и след като беше издаден том със събраните негови стихотворения. Позволявам си само да добавя и това, че т. н. “Търновска школа” в нашата поезия, проза, кино, изобразително изкуство ще поднесе рано или късно и други странни изненади!
Още от първата среща мама Мара харесва сирачето и става така, че момичето й се омъжва за него и тя цял живот се грижи за двамата, но най-вече за своето… сираче!
С вродено чувство за аристократизъм, от стар, аристократичен ломски род, леля Мара беше невероятен майстор на софрите, на манджите, на деликатесите. Представете си студен, зимен ден. вее вятърът по пустите крайдунавски улици, трупат виелици сняг, сипят се снежинки, ледът по улиците скърца под стъпките ни. А сега си представете голяма, топла стая, с високи тавани на стара ломска във виенски стил къща в центъра на града, на самата главна улица. И една огромна маса насред стаята. От тука до … НДК. Отрупана с плодове, едно-две печени прасенца, грозде, вино в кристални чаши, риба, хайвер, мезета, сладкиши… Като във филм на Иля Велчев. И седнали на крайчеца: леля Мара, момиченцето й, поетът и ние двамата - техните гости.
Когато друг път трябвало да гостуват неколцина столични поети и белетристи и да заседнат на същата маса, леля Мара била поръчала на рибарите, които безкрайно много я обичали и уважавали, да й хванат по тържествения повод, един голям сом. И дъщеря й отишла да го вземе от тържището. Поетът и досега не знае как е успяла до го домъкне до вкъщи, защото сомът бил доста по-голям и по-охранен от нея самата.
Любимото й сираче става стокилограмов мъж, /който в интерес на истината, след демократичните промени свали доста килограми/ завършва с първия випуск на Университета в старопрестолния град. След три години е предстоящо дипломирането и на дъщерята на леля Мара. И тръгват с парахода за Лом по великата река за сватбено тържество.
Привечер е. Залезът гасне над водите. Хвърлят късчета хляб на скачащите и потъващи във водните глъбини риби, прегърнати щастливо. Качват се на палубата. Госпожицата е в красива дълга сватбена рокля, с бели обувки. Едрото сираче е с бяла найлонова риза, с нов черен костюм, с нови светещи до блясък обувки. Малко му стискат на върха на пръстите. Нямало свободна каюта и капитанът на кораба, нали има младоженци на палубата, им разстлал две походни легла и непокътнати родопски одеяла, върху тях. Заспали уморени и щастливи като новородени. Поетът доволно си отдъхнал и събул обувките, за да си починат краката му. На едно момченце от многобройните пасажери не му се спяло, нямало къде и какво да прави, от скука, видяло събутите обувки до леглото, придърпало дясната за връвчицата и с радостна усмивка я пуснало през открехнатия за въздух прозорец на рибите. Било щастливо и доволно от лудорията си. И сигурно и досега се гордее с постъпката си, ако си я спомня още. Не затворило очи до зори от желание да види какво ще се случи тогава. А какво точно е станало ще научите в една от главите на тази книга.
Бавно изгряло слънцето на сутринта над великата река. Запели птичките.
Леля Мара обявила вече на целия град, че дъщеря й се жени за едно много добро и скромно момче, сираче. И закипели трескави приготовления.
Младоженците се събудили щастливи, отворили очи, гледали с възхищение небето над тях, слънцето и най-красивото утро в своя живот.
Поетът протегнал крака и потърсил обувките си. Останала била само лявата. Избила студена пот по челото му от притеснение, скочил стреснат на крака, забил глава под походното легло, опипвал дълго с ръка под него. Другата обувка я нямало никаква. Момченцето се смеело зарадвано и щастливо, размахвайки крачката си, обути в три четвърти бели чорапи.
Поетът разбрал какво се е случило и с истински благороднически жест ритнал и другата обувка и тя цопнала в реката, за да търси дружката си. Момченцето изяло един шамар от майка си и младоженците се втурнали да го спасяват от разгневените му родители.
Сирената на парахода процепила въздуха и околната тишина. Зазвучал маршът “Тих, бял Дунав”. Наближавали пристанище Лом. Моряците вече хвърляли корабните въжета към пристана…
Младоженецът с изящен черен костюм, с найлонова бяла риза, с вратовръзка, но по чорапи, тръгвал тържествено с младоженката към изхода. Опитвал се с големия кожен куфар, който премествал ту в дясната, ту в лявата си ръка да прикрива краката си…
Засвирили флигорни, задумкал тъпан. Екнала духовата музика. На пристанището - роднини, познати, близки, тълпа от познати и непознати. От палубите на кораба махали с ръце, а най-много - малкият палавник. След представянето и запознаването с роднините, прегръдките и целувките, след честитките и поздравленията, пожеланията и радостните възгласи, след изтритите сълзи по лицата, поели към белите волги. Поетът премятал от ръка в ръка куфара, за да не забележат, че е без обувки.
Влизат в колите. Той най-после си поема дъх. За пет-шест минути стигат до родната къща на младоженката. Тук се стичат нови тълпи от любопитни. Тротоарът и стълбището са застлани с огромно, дълго, бяло платно, според местния обичай… В повестта “Женитба” на Цани Гинчев се описва подобно застилане с бяло платно, но от дома на момата до колата, с която ще я откарат до църквата…. И точно тук ми се ще да направя две малки добавки. Защо да не помечтаем! Представете си повестта “Женитба” на Цани Гинчев превърната в музикално-танцов спектакъл. Точно изграден по композицията и реда на повестта, с кратки откъси от текста, добавени към спектакъла. Би се получило нещо наистина невероятно… И още няколко реда в тази посока… Преди двадесет-тридесет години в младежкото издателство се роди идеята за една книга, изградена от читателски писма на тема: “Как се оженихме”. Всяко сгодяване и женитба сега стават по най-неочаквани начини, с най-невероятни случки и подробности. Почти унифицираният сватбен ритуал се предхожда от десетки любопитни и куриозни ситуации, които са наистина неповторими и нито едно писателско въображение не може да ги измисли. Предлагал съм идеята за подобен конкурс на “Вестник за жената”, на който сътруднича от две-три години и искрено вярвам, че той може да организира такъв и да се получи чудесна книга от неповторими и неподправени изповеди. И дано, дай Боже, някой ден това мое хрумване да се осъществи… Но нека продължим засега със страниците на тази книга… По бялото платно поетът трябва да стигне до дома, до сватбения одър, за да засвидетелства своята обич и уважение към близки и роднини.
Тогава една позната, която го вижда, че е по чорапи, пита щастливата тъща: “Толкова ли е бедно момчето ви, че няма пари за обувки?”
Леля Мара моментално, без смущение й отвръща:
- Глупости! Той ги събу в колата, за да покаже на всички колко уважава нашия дом… И да премине чист като ангел!
По-късно след обяда тя научава истината. Дълго се смеят и приемат случката като добро предзнаменование за щастлив живот. И така става наистина!
Нека читателят ми прости, че прибавих и моята гледна точка към тази случка. Но мисля, че е необходима.
Неделя е. Ден за сватби! Както е казал поетът Дамян Дамянов: “Народът в неделя вдига сватби, писателите в неделя спят!”Леля Мара взема своя близка, продавачка на обувки в съседен магазин. Вдига се с трясък рулетката в смълчаната обедна тишина на града. Отключват магазина. Те не знаят кой номер обувки носи зетя и вземат по един чифт от всички възможни номера…
С това приключват непредвидените премеждия…
Недялко Чалъков разказва просто, непринудено и безизкусно. Жанрово бе определил книгата си като спомени, но според мен това е повест. Повест за една жена, за една майка. Книгата има не само семейно-родов и споменен смисъл, по-старите ломчани си спомнят още тази жена и този род и съм сигурен, че с мила усмивка ще разгръщат искрените и топло написани страници. Аз лично не съжалявам никак, че толкова настоявах поетът Недялко Чалъков да напише книга за тази жена…
Настъпва времето на сватбения обяд!
Опитайте се сами да си представите софрата! Ако имате въобще такова въображение. Аз нямам!
… Тази тъжна дума “тъща”!

Недялко Чалъков, „Моята тъща”, спомени, 2008