МОЛБА
МОЛБА
Приберете ме, мили хора вече умрели,
в нищетата не искам да живея и ден.
Не успях да постигна начертаните цели
и нито един идеал съкровен.
А релсите се събират в далечината,
закъснял съм за последния влак.
И отгоре ехидно се смее луната,
часовникът - също: глу-пак!
Все съдба ли ме люшка и лашка,
а вече не съм и млад -
вместо юнашка - смърт сиромашка.
Сбогом, поете, сега си богат.
СКРЪБ
Морето е сълза огромна,
изплака я нощес жена.
Страдалницата пак си спомня
със страх последната война.
Заминаха мъже. Войници.
А се завърна само скръб.
В полето плачеха вдовици,
привели над житата гръб.
Сълзите тежки чернозема
за комка възприема.
***
Сам със мигове скъпи
пак под лунния рог.
А росата ни къпе
в детелинов поток.
И въздишат тополи,
и тревата шепти.
И душата ми моли:
прегърни ме и ти!
Глъхнат сънища, шити
пак със нишки от скреж.
И разделят душите
на печал и копнеж.
ИСКАМ
Искам аз да те гледам в очите,
не със поглед на съдник суров,
не да търся отломъци скрити
от предишна любов.
Искам аз да те гледам и пия
от очите ти влага и плам,
и смехът, и сълзите - ония,
за които и знам, и не знам.
