ЖИВОТЪТ МИ
ЖИВОТЪТ МИ
Някой щракна с острите си зъби
живота ми - единственият орех,
който чаках да узрее.
Черупките се разпиляха
на хиляди парчета.
А мислех ще излезе костелив.
Красив и здрав отвън -
отвътре кух и празен
се оказа моят орех.
Съдбата -
оня ненаситен червей,
който някога отвътре го разяде -
сега ще го изплюе
в бунището като ненужен.
Ах, как ми се е подиграла
тази интригантка….
Дори и капка подозрителност
не е преляла в жилите ми,
за да успея да създам противоотрова,
та корени на бурени и удари жестоки
в черупката си още крехка да размажа.
А колко много хора
поставят си това
като първична грижа.
КАК ДА ПИША ОПТИМИСТИЧНО
Как ми се ще да напиша
веднъж поне оптимистично стихотворение,
да се роди и да диша,
да трепти, да излъчва всеки ред вдъхновение.
Аз като всички познавам
на живота и чувствата пъстроцветните краски,
но за тях ред не остава -
толкова тъмни бои ни обграждат и маски.
Аз съм богиня на думи етични,
мога целия свят да ви дам и звездите дори,
но не мога да съм безразлична -
всяка рана в душата на моят народ ме гори.
И кого ли сега да проклинам -
моят честен - на никого нужен бащински корен,
или тъй покрай вас да премина -
тъмен облак за небето завързан и обърнат нагоре.
ТЪГА МИ ОТИВА
Боже, колко радост животът ми взе
колко грейнали дни неродени
допълзяха при мен без нозе,
само мойте мечти покосени.
Не познавах безгрижие, смях,
друг си ги беше откупил,
и когато посегнах към тях,
някой дланта ми пречупи.
Колко удари? Колко стрели
може всяка душа да изтрае?
Незаслужена болка боли,
а годините все си дълбаят.
Е, тъга - при тъгата! Разбрах!
А на мене това ми отива!
Ако тръгна със маска на смях,
знам, че няма да бъда красива.
КАК ДА ПРЕКРАЧА НАТАТЪК
Ако вечер тържествено паля
всички светулки
на мойте надежди и планове,
сутрин със шепи ги рина
в леглото си мъртви.
Навярно съседите чуват
как пукат една по една
неспасяемо.
Върху лунния пясък на сън
тишината рисува
мойте видения плътни, реални.
Всеки цвят,
всяка малка наброска
бързо заема своето място.
И денят като образ готов
се оформя.
Боже мой!
Кой дявол с опашка размазва
светулките звездни
и мойта картина с безброй светлосенки
на локва се стича в нозете ми боси.
Как да прекрача нататък ?
До моите трупчета светли оставам
и своя ден тъжен,
безцелен
в ръцете си стискам…
Нямам никаква здравна рецепта
за рожбите мъртвородени.
Не знам до кога!?
БЕЗСИЛИЕ
Възбуйните ми мисли ме влудяват -
раздърпани в главата ми крещят,
от гняв и от безсилие се давят
и миг поне не искат да заспят.
Какво ще спрете, мисли мои бели,
злината ли, убийствата безчет?
Сълзите ли на старци изгладнели,
които ровят в кофите за смет?
О, как да спра тревожната си същност?
И моят гняв безсилен е дори!
Какво да сторят срещу тъй могъща
империя от жажда за пари!?
ЩЕ ИМА ЛИ ДЕН
Тази нощ …
Тази нощ сякаш изобщо не мисли
да се измъква
из под черната плътна завивка
на своята роба.
Дори не помръдна,
когато небето раздрънка
безброй звезди-хлопатари
и ги затвори
в бездънната своя кошара.
Боже!
Колко овце преброих!
Колко светулки лових
и ги пусках във мрака.
Колко истини само доказах,
колко хули по мен развенчах.
Колко гневни думи издумах,
дето денем не смея да кажа -
срещу малки, но властни души.
Колко пъти пресмятах
свойте оскъдни монети -
дните си,
вече последни -
грях и мечта неизпити
с тях да изкупя.
Няма край,
няма край тази нощ,
а сънят ми не идва…
Боже,
ще има ли ден ?
