Атанас Теодоров

Много преживелици от детството се забравят на следващия ден, а други остават в съзнанието ни завинаги. В нашето село, разстлано по южния хълбок на Бакаджик, се срещаха доста колоритни хора, повечето съм ги забравил, но за Страшил се сещам често…
Страшил живееше сам в една порутена къщица на края на селото. Жена му починала, имал дъщеря, която се запиляла нанякъде от срам заради несретния живот на баща си. Беше краят на шейсетте години, селото се разсейваше по далечни и близки градове. Малки и големи наричаха самотния старец Страшил. Може би защото нямаше рода край себе си, не бе заслужил дори обръщението “дядо”. Живееше на гола поляна, без двор, без дръвце наоколо. И досега не знам от какво се препитаваше. Баба казваше, че имал “невалидна пенсия”, ще рече, по инвалидност.
Рядко съм го виждал сред хората. Носеше дрехи от домашен черен шаяк - панталон и палто, шити когато е бил млад. От такъв плат, но бозов, бяха и потурите на селяните. Дрехите на Страшил обаче бяха по градска кройка. Наборите му разказваха, че учел в духовната семинария в София, когато го взели войник в Балканската война. Нямал още сан на свещеник и го зачислили редник в Двайсет и девети пехотен ямболски полк.
Сух, прегърбен, винаги небръснат, с протрити и окъсани дрехи, той приличаше на привидение от гробищата. Главата му винаги висеше надолу с потекли от устата слюнки. Очите му гледаха кротко, издълбоко, но дори ние, децата, усещахме, че в тях се таи нещо несвястно. Плашеше ни розовото му лице с изтъняла, прозрачна кожа.
Почти не говореше. Чувахме го да повтаря едни и същи думи:
- Едема… Едема е на седмото небе.
- И мене ма яде! - подиграваха го по-устатите момчета. - А тебе те е изяло!
Подигравките не стигаха до него. Много по-късно научих, че едем било еврейският рай, дето си гукали като птички божии Адам и Ева преди създателят им да ги изгони, знаем за какво…
Веднъж в годината, през март, в хубаво или лошо време, това не го спираше, Страшил се явяваше на мегдана в нещо като бойна униформа: изпокъсана куртка и тъмносин брич с червени кантове, на главата - фуражка с червена околожка. Носеше на рамо и пушка, дълъг, необелен прът. Очаквахме с нетърпение този ден. Дори и възрастните си подвикваха през плетищата:
- Ей, наборе, днеска Страшил ще играе!
В този ден главата на Страшил не висеше. Играта му започваше с класическата войнишка стойка “пушка при нозе”. После показваше “на рамо” и “за мой - на нож”. Оттук влизаше в истинската си стихия. Командваше си сам:
- Наляво отбий! Надясно мушни!
Сгърченото старческо тяло се преобразяваше. Страшил подскачаше пъргаво по команда и никога не правеше грешна стъпка. Постническото му лице се оживяваше, очите му гледаха далече над тълпата и в тях нямаше никаква занесеност. Някои навеждаха боязливо глави, но повечето зрители се вживяваха истински и викаха насърчително:
- Пази се отзад! Мушни напред!
Капнал от тичане, възбуден до краен предел, Страшил спираше да огледа за миг бойното поле и да извика гръмогласно: “Трета дружина, по-бързо с десния фланг!” Дядо Тотю, стар селски комита, разбутваше навалицата и излизаше отпред:
- Дръж се, наборе! - и поясняваше на околните: - Сърчан човек е Страшил, две рани от Одрин носи. Дайте и на мене пушката!
Подаваха му я бастун, я кривак. Дядо Тотю се включваше според момента ту като съюзник, ту като противник на Страшил. Сражението се превръщаше в игра. Селяните се разотиваха по работата си.
Дядо Тотю улавяше под мишница Страшил и дълго му говореше нещо само на него. Успокоен, Страшил слагаше сопата на рамо и се прибираше. Ние гледахме как куцука смешно и не се сеща да се подпира на тоягата си. Трябваше да мине време, за да разберем, че на войника не се позволява да се подпира на заредено оръжие.
Обичах да слушам дядо Тотю. От него знаех, че са били приятели с дядо ми, кметували през земеделско време. Не знам с какви думи укротяваше Страшил. Само той изглежда имаше дарбата да разбере едно същество от друг свят. Много от онова, което съм слушал от него, е затрупано от годините. Думите са излинели, останали са картините… Ротата получила заповед да овладее височината Ески кумлук от предните одрински укрепления. Войниците тръгнали към предните турски позиции малко след полунощ. Вървели нагъсто и тихо, с натъкнати ножове на пушките. Суркали се запъхтени по стръмните склонове към река Кумдере, пребивали се по камъните, губели се в тъмното, но вроденият инстинкт ги събирал отново. На разсъмване изпълзели на склона. След последните залпове на българската артилерия нахлули през разкъсаните телени заграждения. Турците не дочакали бой на нож и побягнали…
По-нататък дядо Тотю имаше черна дупка в спомена си. Дошъл на себе си от виковете на ранените в походната болница. От санитарите научил, че от бойното поле го извлякъл Страшил. Мястото било под обстрел. Както се изразяваше дядо Тотю, куршумите отскачали от камъните като пуканки. Страшил не се изплашил. Запушил раната с парцал и го изнесъл на гръб в укритията.
- И други нашенци имаше в ротата! - мрачно добавяше дядо Тотю, без да поясни какво има на ум.
На следния ден, когато българите превзели Илдъзтабия, две тежки рани получил и Страшил. Куршум в бедрото и рана от шрапнел в задтилъка. Дядо Тотю научил това от земляци вече в болницата в Одрин, но едва след демобилизацията и на двамата се срещнали в село.
- Оживяхме, за добро или зло, и двамата. Но мойто е нищо, а неговото - тегло! Ако беше останал там, сега името му щеше да е изписано на първо място на паметника. Ама на, съдба!
Страшил живя дълго, но се появяваше все по-рядко. Неговата “игра” не предизвикваше предишния интерес. Дядо Тотю го изпревари, измряха и други набори. Пораснахме и ние и се разлетяхме на всички страни. Връщам се за малко на село и слушам: камбаната бие на умряло.
- Дядо Страшил умрял - каза ми мама. - Няма кой да го опее, ни поп, ни епитроп…
Тръгнах към гробищата. Изморен съм много, но съм млад и силен. Топло ми е в душата, че съм млад и силен.
В трънясалото гробище все пак лесно открих черния плитък трап. Двама-трима старци си почиваха на изкопаната пръст. Изгледаха ме учудено, но ми сториха път. Подаваха си от ръка на ръка шише с ракия. Не бяха затворили капака на ковчега, макар да не очакваха никого. Бяха го нагласили с бойната му “униформа”. Сигурно някой от тях е излъскал медните копчета на куртката му. Блестяха като за парад. Видях пак как Страшил прокарва закривени пръсти по редицата от копчета, сякаш натиска клавиши. Може би е чувал някаква безгласна мелодия, недостъпна за нашите уши.
Не дочаках да спуснат Страшил в тесния земен отвор. Тръгнах си. Старците не обърнаха внимание на отсъствието ми. В душата ми нямаше тъга.