Панко Анчев

1.

Днешният свят е изправен пред големия проблем за посоката, по която да се движи. Той вече осъзнава, че е достигнал определена степен на развитие, придобил е качествата, към които се е стремял, постигнал е целите, заради които се е родил и утвърдил. Но сега му необходимо обновление; нужни са му свежи сили и енергии, нови подтици и цели, за да продължи. Пред такъв проблем човечеството се изправя всеки път, когато изчерпи смисъла и същността на досегашното си съществуване; когато се окаже в края на една епоха и пред началото на следващата.

Такова е и днешното време!

Модерната епоха приключва, като сама се отказва от себе си и от принципите и ценностите, заради които дойде в историята и които утвърди и разви. Отказът от себе си чрез изоставяне на принципите и ценностите, с които една обществена система се характеризира и благодарение на които постига своя разцвет и възход, свидетелства за непреодолимата криза, в която е навлязла. Тази криза е обективна, резултат от историческия ход, от износването на системата и натрупването в нея на тежести и пороци, от които не може да се освободи или да ги преодолее.

Тежестите и пороците на системата са същите тези, които в зората на нейното раждане и особено във времето на разцвета й, бяха големите й достойнства. Благодарение на тях тя получи тласъка за развитието си и спечели на своя страна цялото човечество. Те доведоха до революционното изменение на света във всички сфери на живота - от политиката и икономиката до духа и културата. Родена в Западна Европа, новата епоха утвърди първенствуващата и господстваща роля на западно-европейската (германо-романската, по определението на Н. Я. Данилевски) цивилизация. Тази цивилизация наложи образци и критерии за всичките народи, като им внуши да я следват, понеже нейният опит е плодотворен и бързо носи желаните резултати в материалното състояние на човека. И тя не ги излъга - поне до средата на ХХ век, когато стана видим нейният неудържим упадък и навлизането й в сегашната криза.

Модерната епоха е епоха на унификация и глобализация на еднаквото, на стандартите и задължителните за следване модели на обществено устройство и масовата култура. Макар че в началото тя проповядва точно обратното и твърди, че се отказва от християнството заради новата своя универсална идея на хармонията и величието на човешкия ум. Постепенно, но доста бързо, тя съсредоточи работата на човешкия ум в създаването на технологии, чрез които да се ускори и поевтини производството, а в духовната сфера поощри тези, които проповядват индивидуализма, отчуждението и безсилието на човека да се справи със себе си. Практичният и рационален човек няма необходимост от вечност и универсалност. Опитите под формата на универсална световна култура да се наложи един-единствен модел, обезличаващ напълно националните култури, лишавайки ги от своебразие и самостоятелност биват вече осъзнавани като пагубни и срещу тях се надига недоволство и дори се надига „бунт на културите”.

Добре, но какво по-нататък?

Този въпрос съдържа не някакво любопитство за бъдещето, а реална потребност от идеи и решения за историческата перспектива, за реалните възможности на историята да бъде продължена и обновена. За човека е непосилно да разгадае Божия промисъл, но може да разчита знаците, които Той ни дава, и да разберем какво трябва да направим, за да не бъдем неподготвени за Съдния ден. Ние трябва да подготвим преминаването ни в следващата епоха, за да навлезем в нея умно, зряло и способни за благодатни трудове. Всяка нова епоха идва със своя исторически субект, който я подготвя и легитимира пред останалите народи.

Кой е този сегашен исторически субект, натоварен да изпълни великата мисия?

2.

Този исторически субект не бива да бъде наричан Месия, нито предопределен от Господа да бъде Негов избран народ - какъвто Той назова еврейския. Трябва да правим разликата, която и руският философ от края на ХІХ и началото на ХХ век Евгений Трубецкой прави между народ-месия и народ с мисия. Всеки народ има някаква мисия в своето битие и когато я изпълни, той изчезва от историята, престава да съществува физически, но духовното му дело остава.

Бог и сега е съхранил и подготвил някого из съществуващите народи, за да влее нови сили и обнови човечеството, като му покаже как да се устрои и продължи във времето до края на света.

Аз намирам достатъчно основания и логика в учението на руските славянофили за особената роля-мисия на славянството в историята. Или поне не са малко аргументите им в подкрепа на техните тези, които следва да бъдат отново изследвани, анализирани и оценени в тяхната пълнота и актуална за нас достоверност. На нас днес ни е по-лесно да открием грешките, заблудите и недостатъците в това учение. То носи белега на времето, натоварено е с огромното желание за бързо избавление от опасностите, надвиснали през ХІХ век над Русия и идващи от Западна Европа. За славянофилите европейските либерални идеи застрашават устоите на Руската империя, нейната политическа и нравствена същност; те са заплаха за Православието и за голямото разнообразие на човечеството. Славянофилите се оказаха прави; страхът им за Русия бе основателен, а предчувствията им се оправдаха. Никой не успя да спре идеологическата и нравствената инвазия на либерализма и демокрацията, защото силата им бе неимоверна и смазваща всяка съпротива. Тя нарастваше с повдигането на равнището на живота, с великите научни открития, които облекчиха човешкия труд и го направиха свръх производителен. Когато се видя обаче, че всичко това е съпроводено с нравствена деградация и неудържим упадък на културата и духа, вече бе късно. Русия обаче запази доста от своето своеобразие; тя съхрани и съзнанието си за уникалността на руската култура, за Русия като отделна цивилизация - това, което й бе внушавано от Руската православна църква и от славянофилството. Макар че и много изгуби, отказа се от толкова много свои добродетели и ценности. „Прикрепването” на славяните към Русия в изпълнението на нейната висока мисия не бе случайно, нито формално.

Славянството е необходимо на Русия, за да се изпълни нейната цялост и се засили значението на Православието в съпротивата срещу либерализма, секуларизацията и западноевропейската демокрация. Поради това, че тогава славяните в по-голямата си част бяха под властта на иноверски народи, в тях се бе съхранила, недокосната от модерните веяния, една жива традиция. Народната енергия се концентрираше в осъществяването на националния идеал, а ограниченият им достъп до „големия свят” ги пазеше нравствено и културно девствени. Самото славянофилство е подплатено с модното тогава народничество, което търсеше да вземе сила и енергия „от народа”. Славянството беше такъв „народ”, понеже в него почти липсваше социално разслоение, политическа йерархия. Поради това бе сравнително „чисто” етнически - особено южното славянство, което живееше затворено в себе си под властта на османските турци и исляма.

Териториалното разположение на славянските народи и държави позволява обединението им в една бъдеща компактна империя. Външните й граници ще бъдат далеч от тогавашна Русия и ще гарантират нейната неприкосновеност. Николай Данилевски нарича това обединение „Православно-славянска империя” и в нея са включени още Гърция и Румъния.

Славянофилството има, разбира се, дълбоки политически причини, породени от състоянието на руския обществено-политически живот и от положението й в тогавашния свят. Ала те не са единствени, нито дори най-важните. В книгата си „Россия и Европа” Николай Данилевски подробно анализира основанията за враждата на Европа към Русия. Тя е продължение на историческия конфликт „Изток - Запад”, предизвикал разкола в Християнската църква през ХІ век и създал нова обстановка не само на европейския континент, но и в целия свят. През ХІХ век Русия все повече е подложена на радикални икономически и обществени изменения, породени от навлизането на буржоазно-капиталистическите обществени отношения. Появява се руският буржоа, настояващ за права и свободи, които той смята, че му се полагат като на личност и гражданин. „Третото съсловие” идва със своята идеология, заложила в себе си коренно различни принципи на обществено устройство, личностно поведение и нравственост. То твърди, че вече всичко е позволено и че назрява революция, която ще преобрази Русия. Буржоата отрича Бога и обявява себе си за бог, който ще изгради рая на земята. Идеолозите на новия ред излъчват „мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат ученици след себе си” (Деян. 20:30). Настъпват брожения, надигат се настроения срещу установения ред, срещу властта на самодържеца дори. Славянофилите виждат във всичко това огромна опасност за Русия, руския дух и осъществяването на „руската идея”. Новите идеолози не желаят Русия да е различна от Европа, защото нейното различие ще възпира техните прагматични стремежи и интереси.

През ХІХ век системата е все още във възход и уверено превзема все повече народи и държави, за да се укрепи напълно и придобие световен характер и значение. Днес тя е в дълбока криза и напълно е изгубила блясък и положителна енергия. Системата не е вече в състояние да гарантира възходящо развитие на света и високо жизнено равнище. Но тя не се е примирила и не се е предала, макар да е навлязла в агонията си. Това й състояние произвежда далеч повече опасности отколкото докато беше във възход. Защото агонията на една обществено-икономическа система не е безпомощност и немощ, а неудържима агресия и разрушителна сила.

За съжаление, всички са поразени от упадъка на буржоазно-капиталистическата система и от залеза на Модерната епоха, защото всички живеят в тази система. Това че едни са по-силни и по-богати не създава неравенства, които опровергават тази истина.

Модерната епоха е оставила дълбоки следи върху славянските народи. Тя ги раздели още повече отколкото бяха през ХІХ век, тъй като засили у тях националното чувство. Закъснялото и ускорено тяхно развитие ги приближи твърде много до Запада, от когото взимат постоянно пример и на когото се равняват. То ги отчуждава от съзнанието им за родство по кръв с другите славяни. Постоянно избухващите уж „научни” дискусии за това дали сме повече славяни или прабългари са предизвиквани от разкъсването на родствените връзки и стремежа за приобщаване към Европа. Подтикът е политически, но резултатите са извън политиката. Националното съзнание се съмнява в истината за произхода на нацията и търси убедителни аргументи в подкрепа на „антиславянската” теза.

Обособяването на славянски национални държави постави славянските народи в сложни ситуации. Икономическите, военно-политическите и геополитическите интереси на тези държави, поощрявани от съюзниците и покровителите им, често предизвикват влошаване на отношенията помежду им и дори войни. Не стихват териториалните претенции, граничните конфликти и опитите да се промени историята, за да се оправдае едно или друго действие на една от държавите срещу друга. Българите виждаме със собствените си очи и пряко участваме в споровете със сърби и македонци. Славяните от разпадналата се югославска държава продължават да живеят в лоши отношения помежду си и да разпалват етнически вражди. Европа и САЩ поощряват славянските крамоли, разпалват ги още повече, за да не могат те да се обединят помежду си и с Русия.

Европа поддържа постоянно напрежение между славянските народи не само с цел да ги откъсва от Русия. Макар че това е главната й причина, понеже славянските територии са зона на руско влияние, а при враждебни към руснаците славяни присъствието й ще бъде нежелано. Европа се стреми да накара самите славяни да се откажат от своята най-голяма сестра, да й преградят пътя към себе си и така да скъсат една вековна кръвно-родствена и духовно-религиозна връзка. Най-тежки удари понася Православната църква. Всички поместни православни църкви в славянските държави са подложени на натиск, лишават се от държавна подкрепа, ограничава се тяхното влияние в обществения живот, пречи им се по всякакъв начин. Секуларните държави и народи отварят вратите си най-различни секти и вероизповедания, но недоволстват, когато Православната църква се намесва пряко или косвено в обществените и държавните дела.

3.

Въпросът доколко в тази ситуация е оправдано да мислим за някаква особена роля на славянството в сегашния и бъдещия свят сякаш губи смисъл. Още повече че буржоазната епоха създава наднационални обединения и съюзи не по родов, а по икономически или военно-политически принцип, в които се събират нации и държави заради някакви общи интереси, общ пазар и общи врагове. Аз поне не се сещам за съюз заради духовно родство и културно развитие с цел обогатяване на света с нови идеи и нравственост.

Когато говорим за мисия на славяните, трябва да отчитаме не моментното политическо състояние на света, днешното съзнание и говорене за настоящето и бъдещето, не актуалното разположение на геополитическите сили, а историческата перспектива и Божия промисъл. В историята протича „друго” време, чиято протяжност се различава от времето в един човешки живот. В нея политиката има глобален и универсален, действително исторически смисъл, който я изпълва със значения, каквито в ежедневието не се забелязват и усещат. Но ако мислим за тях, ще можем по-лесно да се разположим в историческото време и да го оценяваме не само с човешките ни мерки. Тогава ще ни стане по-лесно да осъзнаем, че, ако славяните са натоварени с някакви историческа мисия, тя не е да се повиши производителността на труда или се премахнат или въведат митнически ограничения; още по-малко, да се разшири военно-политическото влияние на Русия в определени точки на земното кълбо, а в качественото изменение на живота, общественото устройство и положението на човека като създаден по „образ и подобие на Бога”. Трябва непременно да надникнем в следващата епоха, за да открием реалните тенденции в нашето днешно състояние и в историческото развитие.

Западна Европа отрече Средновековието, като наложи нов, достатъчно силен, млад и енергичен субект, който да преобрази света. Този субект бе буржоазията. Буржоазията започна промените в икономиката, морала, културата и образованието, преди още да е получила политическата власт. Тя обедини около себе си разпокъсаните народи с еднаква кръв, създаде им самочувствие на преобразователи, внуши на личността, че е по-силна от Господа, формира нов тип държавно устройство и наложи нов тип производствени отношения. Църквата бе отделена от държавата и бе превърната в една от многото институции на т. нар. „гражданско общество”. Религията бе заменена с идеология. До средата на ХVІІІ век тази идеология бе вече достатъчно ясно и точно формулирана от Френското просвещение, за да бъде достъпна и лесно разбираема за всички народи по света. Тя придоби универсален характер и обедини човечеството, като го накара да мисли по един и същ начин.

Всичко това не случайно стана в Западна Европа, обособена окончателно като такава от Римската църква, а не в Русия или сред славянските народи, оказали се част от Източната църква. Бог допусна това разделение, за да изпита и едните, и другите, докато вървят по своя човешки път и избират посоката и скоростта на движението си по него. Изкушенията са еднакви за всички, но не всички се поддават на тях. Или поне не в еднаква степен. Зависи кой им дава подкрепа и към какво се стремят. Едни придобиват повече и притежават повече земни блага отколкото другите. Това вече създава съотношение, което говори за това кой повече и кой по-малко се е поддавал на изкушенията. Разбира се, Бог решава и отсъжда, но ние знаем притчата за Лазар и богаташа и помним нейната поука.

Преобразяването на света ще стане не за да се изгради в него Раят, а за да се създадат условия, в които човек да пази вярата и живее със съзнанието за необходимостта от покаяние и намиране пътя към Бога. Това означава светът да се върне към универсалното мислене, за да бъде отново обединен от универсалната идея на православното християнство.

Буржоазните и социалистическите революции преобразяваха обществата според постановките на своите политически идеологии. Те чертаеха контурите на обществото и му предписваха основните принципи, на които трябва да отговаря и върху които ще се изгражда. Основният проблем, който те искаха да разрешат, е проблемът за собствеността и произтичащия от него проблем за характера на властта, за нейния носител и начина й на функциониране. Защото животът се поставяше върху земята, отричаща се от Небето. Дори и абстрактните понятия като свобода, равенство, братство, солидарност се изпълват с материално съдържание. На хората им се дава правото да оспорват властта - те не губят това право, дори и когато то бива фактически премахнато от нея. Винаги идва момент, в който скритото недоволство се отприщва и „народът” тръгва смело и неудържимо срещу управляващите, за да възстанови принципите, които те са нарушили.

Буржоазното общество се изгражда по човешки предначертания и от човешки ръце. То изисква човешкото усилие да бъде насочено към материалното и рационалното. Затова е и секуларно, атеистично и прагматично. Това създава постоянни вражди, конфликти, войни, защото всеки личен интерес е противен на нечий друг интерес. Дори и глобализацията, чрез която уж се стреми човечеството да се обедини, е налагане на един над останалите, подчиняване на един-единствен модел и интерес, господство на еднаквостта.

Новата епоха не означава донареждане на буржоазното общество, т. е. неговото подобряване и усъвършенстване, а радикална промяна, отказ от него. Но не само на неговата икономическа и политическа основа, а на неговия рационализъм, прагматизъм, секуларност и „вторично опростяване” (К. Н. Леонтиев).

Мисията на славянството не може да бъде промяна в този свят; тя не се заключава в образуването на нов световен хегемон или в изграждането на някакъв икономически и военно-политически съюз, чрез който да се изгради нова геополитическа архитектоника. Т. е. това не е алтернатива на Европейския съюз, НАТО, Евразийския съюз, Ислямската конференция или на каквото и да било друго, а радикално изменение на световния ред и прекрачване в нова епоха.

По определението на Н. Я. Данилевски славянството е различен от всички останали културно-исторически тип, друга цивилизационна общност. В това се съдържа и нейната особена мисия, която трябва да бъде осъществена, за да не се допусне обезличаването на човечеството и превръщането му в пасивен и послушен консуматор на материални блага. Това няма да стане с военна сила и дипломатически преговори и маневри.

В преобладаващата си част славяните са носители и хранители на Православието. Колкото и да са поразени от „вторичното опростяване”, колкото и да са се поевропейчили, те не са се отказали от най-съкровената си същност. Православието поддържа техния дух и им придава устойчивост, каквато другите народи и културно-исторически типове не притежават. Православните славяни са получили чрез Православието дара на Светия дух и са познали Истината. Затова са длъжни да я предадат на целия свят, като се потрудят за спасението му. На тях им е дадено да бъдат „водач на слепци, светлина на ония, които са в мрак, наставник на неразумни, учител на младенци, който в закона имаш образеца на знанието и истината” (Рим. 2: 19-20). Т. е. мисията им е апостолска. Тя следва завета на Иисус Христос на Петдесетница към Неговите ученици и апостоли.

Енергията на славяните ще избликне от Църквата. Църквата ще ги насочи към съзидателната им работа, ще изпълни със съдържание тази енергия. Въпреки че Православието е подложено на огромен натиск от секуларните държави, поместните църкви се активизират и заемат своето ново място на духовни водители. Предстоящият Всеправославен събор ще отвори широко вратите пред Православието и ще възвърне силата му на вселенска Църква, крепителка на човека и човечеството.

Трябва да започнем да забелязваме признаците на възвръщането на религиозното съзнание и в православния свят.

Религиозното съзнание е пълно упование в Бога като „Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо”, в Неговата милост и човеколюбие. Човекът с религиозно съзнание постоянно живее с мисълта за своята греховност и постоянно се моли Бог да му прости греховете, който той волно или неволно извършва с думи, дело и помисъл, нарушавайки Божиите заповеди. Религиозното съзнание поставя на съвсем други основи живота на човека и обществото, създава друга организация на бита и държавата; то поражда друг морал и житейски цели.

4.

Пробуждането на чувството и съзнанието за общност у славяните неизбежно ще породи и стремеж към изменение на досегашното геополитическо разположение. Според мене популяризирането и утвърждаването на самата идея за това изменение и за образуването на политически съюз между православните славянски народи (заедно с православните народи, които не са славянски) ще стимулира такъв стремеж. Славяните не размишляват за такъв съюз, вероятно защото буржоазното им съзнание и състоянието да днешния свят ги карат да мислят далеч повече за своето материално оцеляване в настоящето, нежели за перспективите на тяхната мисия и геополитическо значение в бъдеще. Заради това си оцеляване те са готови дори да пожертват своята културна самобитност. Тази им готовност е плод на невежеството им спрямо себе си. Славяните не познават себе си като славяни, не се виждат като различен културно-исторически тип, натоварен с важна историческа мисия.

Късното навлизане на славяните в Модерната епоха породи у тях комплекс за териториалната цялост и самостоятелност на националните им държави и на славянските нарции. Те са чувствителни към всяка реална или въображаема заплаха, че може да бъдат завладени и отново поробени политически. Наплашени от всичко, което са преживели по време на национално-освободителните си революции, славянските народи са подозрителни към всеки повик за обединение, ако не им е гарантирана сериозна икономическа помощ и достъп до пазарите и технологиите. Затова са обърнали погледите си към Западна Европа, която им подхвърля от време на време по някои троха от трапезата си, но настръхват от всяка стъпка на Русия за сближаване с тях.

Причината за тази подозрителност, а на моменти и враждебност към Русия е в нейното сложно и нееднозначно отношение към славянските национално-освободителни борби и недовършеността на решението на Източния въпрос. В резултат на това, макар освобождението и независимостта на повечето славянски народи да е благодарение на пряката намеса на Русия, славянските държави не успяха да обединят всички територии, на които живеят техните народи. Това породи и все още поражда сериозни междусъседски конфликти, създава трайни напрежения в региона и е рана в националното тяло на почти всички славянски народи.

Политиката на Русия спрямо славяните е била винаги доста еклектична, непоследователна и противоречива. В много случаи тя отблъсква приятелски настроените народи, очакващи от нея съдействие, икономическа и политическа помощ и закрила. Невъзможността на Русия да откликне на техния повик кара славяните да се съмняват в силата и способността й да бъде гарант на сигурността и бъдещето им. Русия има своите проблеми и сама търси помощ и съдействие за успешното им решаване и не винаги й е до славяните. Но Русия също е обуржоазена и поразена от болестите на Модерната епоха; на нея също й предстои сериозно лечение, от което зависи съдбата на славянството и славизма. За да бъде техен организатор обаче, тя трябва да е достатъчно силна и независима от Европа и да е в състояние да противостои на нейния постоянен натиск и да брани православните славянски народи. Русия не е вътрешно национално, социално и политически еднородна и идейните спорове за пътя, по който трябва да върви, продължават да са остри и непримирими. В тях надделяват ту проевропейски настроените, ту славянофилските сили. Противоборството „Москва-Петербург”, което беше един от проблемите на славянофилството от ХІХ век, е актуално и непреодоляно и до днес. Видимо в официалната руска политика славянската тема не се афишира, но и сякаш не се и провежда. След разпадането на СССР на славянските държави се гледа като на потенциални врагове - особено след присъединяването на някои от тях към Европейския съюз и НАТО. Те биват обвинявани в неблагодарност и слаба памет за това, което Русия е направила за тяхното освобождение и икономическо и политическо стабилизиране на младите им някога държави.

Вече стана дума по-горе, че осъществяването на мисията на славяните няма да бъде чрез формиране на нов военно-политически блок, поради което ролята на държавите е повече спомагателна. Впрочем, ролята на държавите ще нараства с тяхното десекуларизиране и превръщането им в действително православни. Славянската държава трябва да се преобразува, за да придобие православен характер, а това означава да замени своята досегашна секуларна и атеистична идеология и възприеме Православието за основа на своето функциониране. Това означава още непременно възвръщане към традициите, които К. Н. Леонтиев нарича „византизъм”. Тогава постепенно ще се премине и към реалното обединение на славяните в Общославянски съюз за тържеството на Православно-славянската цивилизация.

Осмислянето на ролята и мястото на славяните в сегашния и бъдещия свят не може да бъде пълно и сполучливо, ако не се освободим от буржоазното си европоцентрично съзнание. Това съзнание вече позорно се е съгласило, че с победата на либерализма в т. нар. „студена война” е настъпил краят на историята и нищо не може да промени статуквото. Краят на историята обаче идва по друга воля и не зависи от резултатите от студената, нито от която и да било човешка война. Трябва да погледнем по друг начин на бъдещето и да не се мъчим да откриваме в него резултатите от прогреса, а осъществяването на Божия промисъл. Тогава бихме забелязали и знаците, които Бог ни дава, за мисията на славянството.