ИЗГНАНИК
Из „Изпитание” (2012)
ИЗГНАНИК
Пролет е. Гергьовден. Гората се разлисти, ливадите зелнаха. Небето синьо. Времето тихо, слънчево. Празник е в душите на селяните. След звъна на църковната камбана иде ред на гайдите.
Стоил, хубав и здрав момък, не откъсва поглед от хорото на мегдана. Очите му шарят по гиздавите и каматни моми и търсят погледа на Милкана. Неговата севда е над всички.
Дойде време и Стоил дом да завърти. След Великден Милкана му пристана. Сватбата им продължи три дни. Поканиха и султанския пратеник, дошъл в селото данъци да събира. Невестата го здравова, а свекървата дар дари. Гостът развърза кесията, даде по алтън на младите и се весели с останалите сватбари. Ден, два след това си замина.
Заживяха щастливо младите, но много хубаво не е за хубаво. Един буен момък, на име Шабан, започна да задиря младата невеста. Милкана го отблъсна, предупреди го:
- Знай, че кажа ли на Стоил, лошо ти се пише!
Сплаши го и селския мухтар, до ушите на когото достигнаха золумите му. Закани се и Стоил, но Шабан от дума не взема. Видя Стоил, че с добро няма да се разбере и една вечер го причака в края на селото.
- Не задявай повече Милкана, че ми чернее пред очите!
- Махни се от пътя ми! - отвърна му Шабан и замахна с юмрук към него.
Стоил беше по-як повдигна и го метна в камънаците встрани от пътя. Шабан падна по гръб и не мръдна. Скоро след това умря.
Турците заподозряха за смъртта му Стоил. Заловиха го и отведоха в града на съд. Признаха го за убиец и го пратиха в малоазиатските зандани.
Мъка по-тежка от воденичен камък падна на сърцето на Стоил. Сред азиатския пек и изнурителния труд в каменните кариери, под бичовете на тъмничарите, не го оставяха мислите за роден край и обичната Милкана. Там някъде далече, отвъд сините планини са те.
Текат годините. Сменят се лято и зима. Вехне и съхне Стоил в тъмницата. През деня тежката работа ломи силите му, но вяра не губи - умът му все на село бяга. Тъй минаха десетина години, все едни и същи. Въртят се в кръг, както хорото на мегдана, все в една посока, все на едно и също място.
Един летен ден, заедно с други българи - несретници като него, тъмничарите ги подкараха към Истанбул на работа в една каменна кариера. Слънцето безмилостно печеше. Гладни и жадни те едва влачеха краката си и облаци прах се вдигаше около тях.
По едно време по пътя се зададе файтон. Когато се приближи до каторжниците очите на Стоил се срещнаха с очите на човека, пътуващ в него. Нещо познато го озари. И човекът трепна и се загледа в него. Викна, а кочияшът дръпна поводите на конете и файтонът спря. Турският големец слезе и сподирян от гавазите си се приближи. Тогава Стоил позна султанския пратеник по данъците, който някога почете сватбата му. И онзи го бе познал. Попита го как е попаднал тук и Стоил му разказа всичко, от игла до конец.
Големецът записа името му и файтонът потегли по пътя си. Дълго гледа Стоил след него, докато заглъхнат звънците на конете. Сълзи блестяха в очите му. Като крило на птиче трепна нова надежда. Щом записа името му все ще направи нещо за него. Може да го пратят на друго място по-малко тегло да тегли.
Мина месец и повикаха Стоил при главния надзирател на затвора. Какви мъки го чакат още мисли той. Казаха му, че е дошло султанско писмо и го пущат да си иде по живо. Диви се Стоил. Сън ли е това? Ще полудее от радост. Има, има Господ и за него.
Излезе от там окъсан, слаб, побелял и брадясал. Колко път го чака, докато се върне в родното село, той няма представа. Може би месец, два. Но в този окаян вид не може да стигне до никъде. Ще го вземат турските власти за апаш и скитник, и ще го тикнат отново в затвора. Джобовете му и те празни, без пукнат грош. Накрай света е - неизвестността го тревожи и плаши.
Спря в едно село и се пазари за ратай, пари да спечели, при близки да се завърне. Работеше ден и нощ. Задели пари за път. Купи си нови дрехи и кон. Извади си тескере и се отправи към родното място.
Спеше по мръсните подове на крайпътните ханове, понякога сред голото поле. А нощите - тихи и мразовити. Звездите над него гледаха безучастно на съдбата му. Само лунният сърп бдеше над краткия му неспокоен сън, докато се скрие там някъде на северозапад, където се синеят върховете на Родопа планина.
Пукнала - непукнала зората, още по тъмно той поемаше по непознатите пътища. Конят му изнемогваше. Купуваше жито от пазарите и чувалчетата увисваха на конският самар. И животното трябва да се жали, и то душа носи. Пак потегляше по дългия път.
А споменът на Стоил за раздялата му с Милкана не го оставя на мира. Сякаш я вижда как жално плаче и нарежда:
- Докато съм жива ще те чакам да се върнеш…
Почерни той нейната младост. Остави я да жали за първо венчило.
Вече е във Филибийското поле. Стигна Станимака. Умората му бе голяма, ала сърцето не траеше. Стоил заизкачва склоновете на планината.
Вече беше късна есен. Наоколо гората - прошарена. От буките се ронеха есенни листа като сълзи и падаха на посърналата край пътя трева. Стигна билото на планината, коленичи на високия превал и целуна земята. Стоил не можеше да се нагледа на познатите, скъпи места.
По мръкнало стигна в селото. Къщата им е в края на гората. Отдалече видя, че тънък пушек се вие от комина. Сърцето му ще изхвръкне от гърдите.
Слезе от коня в бащиния двор. Милкана, застанала на прага, побягна, изплашена от непознатия пътник, залости вратата и от прозореца извика:
- Сюромаси люде сме, аго! Върви си по пътя. Не може у нас да останеш.
Скочи Стоил от коня, хвърли феса на земята, прекръсти се и със задавен глас извика:
- Милкано, аз съм - Стоил, твоят мъж! Не ме ли позна!…
Сякаш криле понесоха Милкана навън. Хвърли се тя в обятията на Стоил. Стояха дълго прегърнати на двора. Вечерният вятър, скрит в храстите, се втурна, за да отвее сълзите от лицата им.
МАНОЛ МАКРЕЛАТА
Запролетяваше. Белият вятър облиза с топлите си езичетата снега по Кайнадина и потърси ливадите с жълта иглика. Грохотът на набъбналата и придошла река долиташе все по-ясно и силно до Салихаговия конак.
Салих ага, властник-съдник на Пашмакли, яхнал белия си кон, чиито юлари и гемове отдалече сребрееха на пролетното слънце, влезе през полуотворената порта на конака. Нисък и набит, опасан с ножове и пищови на кръста, той седеше като закован на лъщящото от сърма и кадифе седло. Салих ага се връщаше от водениците край реката, които беше излязъл да наобиколи тази сутрин.
Копитата зачаткаха по сухия калдъръм на двора, където сновяха няколко сеймени. Агата скочи пъргаво на земята и пъхна юздите в ръцете на билюкбашията Страхин.
- Доведохте ли Макрелата? - сухо попита той.
- Хванахме го, Салих ага. Ама калпав гяурин! Едвам вързахме ръцете му - процеди през зъби Страхин.
Салих ага извади кехлибарената си броеница, завъртя я неспокойно в ръката си и се запъти към кьошка. Там седнал го чакаше хаджи Иван от Четак. Щом влезе Салих ага, той стана, наведе покорно глава и направи ниско темане. Агата отговори на поздрава и седна на постлания с китено халище миндер до хаджията.
- Какво има? Пак ли бунтулуци? - загрижено попита Салих ага, като пълнеше дългата си лула с тютюн.
Той потърси очите на хаджи Иван, който беше станал и любезно се усмихваше.
- Не, Салих ага. Тикълци са дигнали глава за един баир - поясни хаджията, - та намини към Четак, викни стари хора от двете страни да разплетеш тая крамола.
- Това ли било, хаджи Иване? Това е бял кахър. Ами другите бели да видя как ще разплитам. Ще хвърчи някой в урвата за леш на орлите! - заканително вдигна ръка и разярен извика - Непокорна стана раята, ала щом зарита овцата, пусни й кръв!…
Хаджи Иван отправи недоумяващ поглед към агата.
- Не знаеш ли, хаджи, каква беля е направил Макреловият син от Чокманово?
- Отвлякъл Рада - главеницата на Теньо кехая.
- Рада ли думаш, Селих ага?… То Радиното лице грее като месечина, а на русите й плитки да те обесят, ще си благодарен - продума с въздишка хаджията.
- И ще го обеся! Не, за назидание ще хвърля Манола в урвата - строго се закани агата.
Властолюбивият Салих ага говореше истината. Той управляваше самосъдно каазата и за най-малките провинения хвърляше виновните в урвата, а за по-големи - бесеше на киселицата в двора и разстрелваше.
- Аз да си ходя, да ти не преча, Салих ага - каза хаджи Иван и стана да си върви.
- Бива, хаджи, бива. Пък за тая работа ще намина към Четак да я оправя - рече агата подир излизащия хаджи Иван.
Салих ага остана сам. Той закрачи неспокойно, като пушеше лулата си. Дебелата му устна нервно потрепваше. Агата плесна с ръце. Един от хайтите, едър и брадат турчин, дотича и застана покорно пред него с килнат настрани фес. Салих ага кресна:
- Доведете ми веднага Манол Макрелата!
След малко четирима сеймени, водени от бюлюкбаши Страхин, доведоха Манол. Дребният Салих ага сякаш се смали още повече при вида на снажния българин. Манол Макрелата пристъпи с вдигната глава и погледна в очите станалия Салих ага.
- Знаеш ли чий син си, Маноле? - запита го агата.
- Знам - отговори отсечено Манол.
- Баща ти е човек от оджак с ихтибар… Знае ли какво си направил?
- Той ще се научи - прекъсна го Манол.
Салих ага отметна глава назад и отново се обърна към Макрелата.
- Защо отвлече Рада?
Манол Макрелата пое дъх и каза със спокоен глас:
- Аз не съм я отвлякъл, тя сама тръгна с мен.
- И лъжеш! - кресна агата. - Мома сама следи ли? Да не мислиш, че щом баща ти ми е дост, та ще те оставя да ми резилиш войводството. За такива калпазанлъци хвърлям в урвата.
Салих ага даде знак с ръка. Сеймените подбраха Манол и се запътиха навън.
- Чакайте - викна след тях Салих ага. - Имаш ли да кажеш още нещо? - обърна се той към Манол.
Настъпи мълчание. Манол сякаш премисляше нещо.
- Няма да казвам нищо… Само те моля, Салих ага, да ми донесат кавала. Да изляза с него на ливадката… Пък след това и сам ще скоча в урвата.
Агата ценеше храбростта. Той нареди да му донесат кавала, да развържат ръцете му и го заведат на ливадата пред урвата. Нека попее и посвири. Салих ага може да почака малко. След това сам ще излезе да види как ще полети Маноловото тяло и ще се разбие в назъбените скали.
Салих ага влезе в конака и закрачи мрачен из стаята. Къде беше се дянала аговицата и хубавата Гюлся? Свъсил вежди, той пушеше непрекъснато и бършеше запотения си врат. Червендалестото му лице беше помрачено и една отвесна бръчка между напрегнатите му вежди издаваше душевното му неспокойствие. Заслуша се. Макрелата пееше. Песента долиташе ясно до слуха на агата, наситена с някаква дива и приятна мелодия:
“Момиче, бяло черноочко,
син си ми пламен наклало
на мойно бяло сърчице,
ами кой ще го угаси
га си момиче главено…”
Салих ага се показа на прозореца и загледа с наслаждение застаналия пред страшно зейналата урва Манол. Той отместваше от време на време медения си кавал и пееше. Пролетният вятър ровеше косите му, люлееше сянката му и разнасяше песента.
Вратата леко се отвори. На прага боязливо застана аговицата, забулена с фереджето си. Салих ага не я забеляза. Тя се приближи до него и го побутна по рамото.
- Салих, чуваш ли, Салих?
- Какво има? - попита той, унесен в песента.
- Цял живот съм те слушала - продължи аговицата, - послушай ме веднъж и ти. Обещай, че ще ме послушаш.
- Как да ти обещая, като не знам за какво е - отвърна агата.
- За хубаво е, Салих, много е за хубаво - тихо го молеше тя, застанала зад него. - Дай дума!
- Давам ти дума. Казвай сега! - нетърпеливо попита той.
- Чуваш ли песента - сърце къса…
- Тя къса - прекъсна я агата, - че ще го хвърлям в урвата.
- Такъв момък убива ли се - замоли отново аговицата. - Грях ще е. Прости му, Салих. Пусни го да си върви.
- Не пускам аз такива - каза по-меко агата.
- Но ти ми даде думата си вече - не отстъпваше аговицата. - Не Рада, ами аз да бях гяурка, та щях да го заследя… Хаир ще сториш, ага!
- Това ли било - усмихнат попита агата. - Дарявам му живота. Песента и свирката му станаха курбан.
- Здрав да си, Салих ага, здрав да си! - зацелува го аговицата по ръцете и зарадвана изскочи навън.
Салих ага повика Страхин и му нареди да пусне Манол Макрелата да си върви по живо и по здраво. Бюлюкбашията изпълни заповедта на агата и за пръв път, откакто служеше при своя господар, не можа да го разбере. Беше смутен и объркан…
Салих ага дълго гледа след отдалечаващия се Манол, докато го изгуби от погледа си.
ВЪЛЧАНОВА ЛЮЛКА
“Хей, турци вървят, Русо мари,
хей, турци вървят, Руси говорят:
- Хвърли си детето, да го стъпчем,
Русо мари, с врането коне.
- Как да го хвърля, турци,
кога ми е рожба от сърце…”
Родопска народна песен
На един час път, северозапад от малкото ни планинско село, се намира местността Кръстопът, която някои стари хора назовават още Вълчанова люлка. Това е гориста местност, обрасла с дъбови дървета и храсталаци, а стръмните поляни наоколо са осеяни с хвойна и папрат. Нарича се Кръстопът, защото горската пътека пресича на това място стария Римски друм във вид на кръст. Заинтересувах се защо местността се именува още Вълчанова люлка. Така се добрах до тази трагична случка, станала в нашия край по време на робството.
През онази паметна година пролетта подрани. Закука кукувицата, гората започна да се разлиства. Цъфнаха овошките, макар че високо по усоите на Родопа планина се белееха преспи сняг. Сините и жълти чашки на минзухарите отдалече грейнаха на пролетното слънце с жълто-сини пламъци по зелените ливади.
Една ранна неделна утрин, в средата на април, заби силно църковната камбана. Селяните пременени се стекоха в църквата. Започна голямото богослужение за Възкресение Христово.
Подир църквата на мегдана се събра и младо, и старо. Писнаха гайди и кавали и всички се заловиха за хорото. Подхвана “Марудо, алтън Калудо”, но изведнъж песента секна, прекъсната от детски викове и писъци: “Бягайте, че турци идат!”
Хорото се разтури. Всички уплашено се дръпнаха в края на мегдана. Докато се опомнят, сеймените ги обградиха. Наслязоха от конете и заплющяха камшиците им. Чу се писък на моми и невести, старите баби проклинаха и се кръстеха, а мъжете псуваха и стискаха юмруци. Изловиха най-напред младите мъже и навързаха ръцете им с въжета от седлата на конете. След това с див рев се нахвърлиха към младите невести и моми, които се отличаваха с хубостта си.
Мухтаринът на селото дядо Вакрил, треперещ от страх, покорно застана пред Емин бей и със сълзи на очи го замоли:
- Кайман ефенди, имай милост от Аллаха! Ако сме сгрешили нещо, прости ни… Нареди на гавазите си да освободят покорната ти рая…
Вместо отговор Емин бей насочи револвера в приведеното старческо тяло на мухтарина и натисна спусъка. Дядо Вакрил се затресе, преви се на две и падна мъртъв по очи, с разперени ръце на мегдана.
Емин бей махна с ръка и даде заповед на гавазите и сеймените да поведат завързаните. Обкръжиха ги от четири страни и подкараха към възвишението, където е параклисът “Свети Георги”. Засъскаха отново бичовете и заоставяха кървави следи по белите гърди на жените, глезените и гърбовете на мъжете. Кървавото хоро се засвива и развива като мъртво ранена змия по каменливия път. В които и очи да погледнеш - страх, мъка и ужас се оглеждаше в тях.
Майки и деца тичаха след своите близки, плачеха и отчаяно нареждаха, отправили взор в небето:
- Чуй ни, Боже, виж каква слана ни попари на ден Великден! Прати, Боже, гръм от ясно небе, та на парчета да станат тия върли турци.
Като наближиха параклиса “Свети Георги”, един от гавазите започна да бие тътрещите се след тях стари хора и деца - удряше ги безмилостно и блъскаше по камънаците.
Най-отзад бе завързана стройната и каматна невеста Руска, първа хубавица в село. Руска носеше задената на гърба си люлка, в която бе шестмесечната й рожба Василчо. Гавазинът я блъскаше и удряше с камшика по главата, по бялото лице, което се откриваше под тестемела, като злобно се заканваше:
- Жено гяурска, защо си нарамила на гърба тоя червей!? Хвърли го в дерето!
- Тебе, ако те беше хвърлила майка ти, щеше ли да те има, турчино - отвърна Руска и пое напред.
Гавазинът продължи да я удря по главата и раменете с камшика. Малкото проплакваше в люлката, пищеше, сякаш се сещаше за тежката си участ и уплашено замлъкваше.
Излязоха на Римския път и се запътиха към Станимъка. Плачът, охканията, злобните викове не стихваха.
Емин бей и гавазина все по-често повтаряха на Руска да хвърли детето си. Щом наближиха Кръстопът, където старият Римски път подава вече направо, пеленачето се разрева силно в люлката. Беят разярен извика:
- Ти, невесто, още ли носиш това гяурче на гърба. Хвърли го да го стъпчем с конете!…
Руска със сълзи на очи и задавен глас му рече:
- Почакай, бей ефенди, да му вържа люлката.
Емин бей даде знак на сеймените да спрат. Гавазинът отвърза Руска. Тя свали люлката от гърба си и я завърза за два млади дъба под пътя. После бавно сведе глава над нея. Извади от пазвата окървавената си гърда и накърми за последно Василчо. Капка кръв не остана по лицето й. Само спуснатият тестемел криеше нейната мъка. Рускините сълзи чучуряха върху бледото лице на рожбата. Руска проплака, протегна треперещи ръце към люлката и устните и зашепнаха едва чуто:
- Сбогом, Василчо, със здраве, сине!… Господ да те пази! Ти си нямаш вече майчица…
После врътна няколко пъти люлката. Гавазинът я задърпа отново и завърза ръцете и с въжето при другите невести. Сърцето на Руска се късаше от мъка. Тя се обръщаше назад да види люлката с обичната си рожба, докато подмина отсрещната височина и я изгуби от погледа си.
Шестмесечното бебе остана под сенките на двата разлистени дъба.
Ревеше безпомощно в люлката, докато премряло от глад се унесе в сън. Така то не видя кога се показа бледият сърп на луната, а вечерникът навя хлад и ехото понесе към доловете злокобния възглас на ухловицата и вълчия вой.
През нощта оцелелите хора от селото проклинаха своята орисия. Лежаха край огнищата завити в козиняви халища, но сън не ловеше насълзените им очи.
Рано сутринта дядо Илчо отиде в местността Хвойнов преслоп, където в къщата бяха затворени козите и овцете му. Пусна стадото да пасе по посока на Кръстопът, където имаше и дървени корита за водопой на добитъка. Щом подмина високите, надвиснати над пътя скали, до слуха му достигна изподземи глас, като че дете плаче. Приближи мястото. Невярващ на очите си, той зърна на двата дъба, на горния край на поляната, под самия път, завързана люлка. Надникна в нея и видя посинялото лице на пеленачето, което с пресипнал глас жално врещеше. Забеляза вълчи стъпки и драсканици по дърветата наоколо. По люлката се стичаха вълчи лиги.
Дядо Илчо се обърна към близкия параклис “Свети Георги” и се прекръсти пред Божието чудо. Отвърза люлката и я задяна през рамо. Помисли си, че е грехота от Бога да остави да умре тука това нещастно пеленаче и реши да го подслони в колибата. Напои набързо овцете и козите и ги подкара към кошарата. Пасли-недопасли, той ги затвори вътре.
От гората се чу писък на уплашена птица и отново настъпи тишина. Пеленачето, останало без сили от рев, спеше в люлката. Дядо Илчо не чакаше както друг път сенките на дърветата да се удължат, преплетат и стопят във вечерния здрач, а нарами люлката и тръгна към селото.
Щом прекрачи прага на къщата си, той извика на своята баба:
- Стано, ела да видиш! Това дето го намерих горе на Кръстопът. Един Бог знае как вълците не са го изяли през нощта… Взех го с мене в люлката на гръб и го храних с трошици от торбата.
- Добре че си го донесъл, иначе щеше да умре там или да го изядат вълците. Туй дете ни е дар от Бога - голям хаир си направил!
Благодарствени сълзи към Всевишния се отрониха от старческите очи на дядо Илчо. Той погледна баба Стана и продума:
- Ти знаеш ли, че вълците бяха драскали дъбете около люлката, но са нямали изин от Бога да го изядат… Сигурно са помислили проклетиите, че агне блее, но Свети Георги им заключил устата.
Баба Стана извади пеленачето от люлката и се вгледа в него:
- Това детенце, Илчо, мяса на Руска, дето е жена на Димчовия Никола. Василчо му е името.
Още същия ден тя отиде у Димчовица и отнесе внучето им Василчо - малко радост сред море от мъка, че останаха да скърбят за снаха Руска и син Никола.
Вестта за намереното детенце се разнесе бързо из селото. Хората прекръстиха Василчо на Вълчан, а местността, където Руска се бе разделила завинаги с рожбата си, нарекоха Вълчанова люлка.
СЪДБА
Обърнато с лице на припек, проснало на изток снага село Петларе, лежи на ската на стръмен хълм, разсечен от дълбоко дере. В далечината като застинали на пост стражи, се очертават скалисти зъбери, извисили се над букови и борови гори. От лявата страна на дерето на най-равното място е някогашният мегдан на селото. Срещу кръчмата напомняща, че още има живот в този закътан край, стои старата Попстоюва къща. Изоставена и самотна, тя спокойно изживява дните си.
На пейката пред кръчмата стоят няколко старци, премятат броеници и редят истории за отколешни, размирни времена. Чуйте една от тях.
Заглъхна бумтенето на черешовите топчета. Отмина Априлският бунт. Като превито, но жилаво и непрекършено след буря дърво се изправи народът. Разчу се, че московците минали Дунава. Ведно с далечния тътен на руските топове се носеха и слухове за бойни действия - за едни радостни, за други страшни.
Паника обзе и Рустем бей. Една сутрин покрай Петларе, мина отстъпваща на юг, рота турски аскери. Нямаше време за губене. Нареди беят на свитата си да събере най-нужното за из път - храна, завивки и дрехи, скътани “бели пари за черни дни”.
Високият и червендалест Рустем бей сякаш се смали. Бледина покри лицето му. Мисълта за предстоящото бягство не го оставяше на мира. Няма да позволи той на довчерашната си рая да го запомни като страхливец, побягнал с керван натоварени мулета. Ще напусне беят Петларе, но само когато раята коленичи и целуне ръката му.
Заповяда на глашатаите да съберат на мегдана мало и голямо. Писнаха зурни и задумкаха тъпани. Смълчаха се българите покорно навели глави. Какъв ще е тоя капан дето им готви бея, недоумяваха те.
Рустем бей махна рязко с ръка. Мигом заглъхнаха зурни и тъпани. Пазвантите наредиха мъжете в редица - един по един да коленичат и целуват бейовата ръка. Нека помнят кой е техен сайбия.
Нареди беят, поп Стою да оглави редицата. Нали след бунтулука се намести да живее в поповия дом, а него и домочадието му натика в тясната кирпичена къща в същия двор. Сигурен бе, че целуне ли попът ръката му, другите ще го последват. Както е речено: “Вържи попа, да е мирно селото”. Поиска беят два пъти да унижи поп Стою - първо да коленичи, после ръката му да целуне.
Здрав и широкоплещест е поп Стою. Щръкналите му вежди отдалече се чернеят като лястовичи криле. Пристъпи напред изправил едра снага в овехтяло расо. Прошарената му дълга брада нервно потрепери. Застана пред Рустем бей и троснато отсече:
- Ни коленича, ни ръка целувам!
- Вържете тоя папаз делия! - викна ядосан беят.
Нахвърлиха се като вълци отгоре му. Събориха го на земята и повлякоха към Рустем бей ръката му да целува. Но вместо десницата му да целуне, поп Стою бавно се изправи. Вятърът развя прошарените му коси. Расото му бе изпокъсано, а килимавката се валяше в калта. Кръв се стичаше по лицето му. Погледна към бея и пак повтори:
- Ни коленича, ни ръка целувам!
Освирепял Рустем бей. Искри захвърчаха от очите му. Да се остави той пред цяло село попът на резил да го направи.
- Щом не щеш да коленичиш, цял живот на колене ще лежиш!
Погледна беят пазвантите, готови знак да им даде. Викна разярен:
- Какво чакате? Отрежете жилите на краката на този керата!
Отрязаха сухожилията на коленете му. Запремята се от болка поп Стою. Разбраха селяните какво ги чака, но не пристъпиха бейовата ръка да целуват.
Позеленя от яд Рустем бей. Заряза окървавения поп и смълчаните мъже. Метна се на коня и люто се закани:
- Като се върна - камък върху камък няма да остане!
Беят шибна конят си. Свитата му подкара след него натоварените мулета. Русите бяха вече наблизо, а и хайдути дебнеха в горите.
Оживя коравият поп Стою, но цял живот на колене се влачи. Днес само надписът на старата попова чешма в Петларе напомня за него и онова смутно време.
Уморен пътник щом мине през селото, спира при водата. Утолил жаждата си, той неволно поглежда към вдлъбнатата мраморна плоча над чучура. Там незнайна ръка е изписала върху камъка: “Тази вода съгради поп Стою в лето 1850, месец юлий”.
Поповата чешма, вградена в стената на двора, със зеленясало от тиня дървено корито, все така монотонно ромоли и напомня, че животът тече като вода и връщане назад няма.
КРЪСТЕН ЗНАК
Неспокоен бе сънят на Петър Шаров през тази нощ. Той се събуди призори, излезе на чардака и погледна звездното небе. Към тъмния край на хоризонта бяха се наклонили много звезди, които доскоро стояха високо в небето. Съвсем затихна наоколо, както обикновено затихва всичко само преди разсъмване, но тази тишина бе кратка.
В ранната априлска утрин батачанки отново задрънкаха с белите бакъри по сокаците, тръгнали за вода. Яхнали мулетата пък, някои батачани бързаха към къра, за да орат нивята.
Петър Шаров също се канеше със семейството си да излезе на работа. Нахрани воловете, пристегна ралото. Жена му Тодора сложи софрата и прикани по-големите си деца Иванчо и Иглика:
- Хайде на софрата, че работа ни чака!
След това взе да кърми по-малкото си дете Ангелчо. От долната стая се чуха гласовете на дядо Иван и баба Иглика.
Тъкмо седна семейство Шарови на софрата и до слуха им долетяха гърмежи на пушки. Погледнаха през прозореца и що да видят - в долната махала се червенееха турски фесове. Пламнаха няколко къщи и плевни. От всички краища на селото хората почнаха да бягат кой където види. Някои панически бягаха към гората. Чуваха се детски припеви и писъци на жени. Голяма тълпа селяни бягаха вкупом в долния край на селото, къмто църквата.
Петър Шаров, въстанически заклетник, грабна пушката и излезе навън. Тръгна надолу, където беше сборището на въстаниците, но бе убит на място от турски куршум. Децата Иванчо и Иглика изплашени изхвръкнаха отвън. Присъединиха се към друга група деца от селото и заедно побягнаха към близката гора.
Тодора грабна от люлката тримесечното си детенце Ангелчо. Бягаше колкото и стигат силите по улицата. Щом видя, че турците пресичат пътя и, тя се наведе и остави детето на земята. Започна по-силно да тича. Така стигна до Кръстопътя за село Ракитово. Там я застигна един турчин, вдигна пушката и гръмна в нея. Силна струя кръв потече от главата й. Тя се свлече безмълвна на пътя.
Турчинът-убиец хвана улицата, откъдето идеше невестата, и за малко да стъпче оставеното насред пътя пеленаче. Наведе се, взе детето, извади от силяхлъка един голям нож и разряза кожата на главичката му на кръст. То силно изписка. Турчинът го сейна надолу низ пропастта.
Дядо Иван и баба Иглика бяха излезли на двора и уплашено се вайкаха и кръстеха. Трима турци, въоръжени с ятагани и пушки, блъснаха портата и влезнаха в двора. Единият от тях силно замахна и отсече главата на дядо Иван. Баба Иглика изплашена се разпищя и простря двете си ръце, сякаш да го спре. Замахна и към нея. Двамата почти едновременно паднаха мъртви на двора.
Тогава турците влязоха вътре и започнаха да грабят. Изкараха от обора добитъка. Онзи, който разсече старците, отвори вратата на плевнята, грабна наръч слама и я занесе в долната одая. Подпали сламата, взе от нея малко с пламък и се върна в плевнята. Едновременно пламнаха къщата и плевнята на Шарови.
На петия ден от бастисването на Батак дядо Атанас слезе горе от баташките колиби да види какво е оцеляло от пожарището. Като минаваше по пътя до изгорелите къщи, дочу му се, че нещо врещи като яре. Забеляза в къпините до самата пропаст, че се чернее нещо и приплаква от време на време.
Дядо Атанас слезе в пропастта и посегна в къпините. Извади едно детенце пеленаче - главичката му разрязана на кръст, а раната подута и гноясала. Занесе го в колибата, където имаше други хора, успели да избягат от селото. Там бяха и по-голямото братче и сестриче на изваденото от урвата дете. Те казаха, че детето е тяхно, но не знаят какво да го правят. Имаше стари хора, които рекоха:
- Грехота от Бога е да се остави детенцето да умре!
Направиха му мехлем от овче масло и борова смола, нагрята на огъня. С нея започнаха да мажат раната на Ангелчо. Хранеха го с каквото можеха. След седмица-две раната се заздрави.
Един ден в Баташките колиби дойде и баба Рада от Брацигово, на която дядо Атанас бе сватанак. Нейният мъж беше загинал като въстаник. Видя детенцето, дожаля и. Взе го в ръце баба Рада. Дядо Атанас и рече:
- Халал да ти е, Радо! Да му се радваш!
- Да ми е живо и здраво! - отвърна баба Рада.
Иванчо и Иглика се сбогуваха с Ангелчо. Баба Рада нарами детето в люлка и го занесе в Брацигово.
Пролетно и лятно време баба Рада ходеше на работа по къра. Копаеше лозя, ходеше да жъне. Задяваше люлката на гърба и носеше Ангелчо с нея. Тя беше съдрала една ленена стара риза за пеленки на детето. Често го къпеше в коритцето и му переше дрешките.
На девет месеца Ангелчо започна да се изправя на крака, а на десетия проходи. Зарадва се баба Рада. Опече пита-прощъпалка, запали и свещица, прекади я с тъмян и я раздаде в махалата за здраве на детето.
Стана Ангелчо на три-четири години и започна да ходи със стомната за вода. Посрещаше козите и играеше с другите деца от махалата.
Една сутрин то запита баба Рада:
- Мамо, аз защо нямам татко, като другите деца!
- Слушай, синко, твоят баща го убиха турците и затова си нямаш - отвърна му тя.
Ангелчо не попита повече. Годините се нижеха в оскъдица и нищета. Детето помагаше в къщи на баба Рада - смиташе стаята, внасяше дърва. Ходеше с нея по хорските ниви и лозя. Мина поредната тежка зима, дойде пролетта. Ангелчо навърши вече седем години. Взеха да не търсят повече за работа баба Рада. Годините й натежаха. Изнемощял човек и на себе си не е потребен.
Една неделна сутрин от устата и се отрониха думи, които дълбоко бе таила в сърцето си:
- Слушай, синко, аз не съм ти истинската майка! Твоята майка и твоят баща са от Батак… Там ги убиха турците, а тебе резнали на кръст по главата. Хвърлили те бяха проклетниците в пропастта, в близост до вашата къща.
Ангелчо онемял слушаше. Детската главица не побираше чутото от устата на баба Рада. Сълзи се стичаха по бузите му. Тя сложи ръка на рамото на Ангелчо и взе да му нарежда:
- Там те намерили ваши хора и занесли горе на колибите. От там господ бе отредил и аз да те взема. Отгледах те за хаир. Виждаш, че съм вече стара и не ме търсят повече за работа… Не мога да храня две гърла. Трябва да си потърсиш другаде хляба…
Ангелчо нарами торбичката, в която баба Рада бе сложила парче черен хляб и солена извара. Взе скъсаното чердже и тръгна навън. Събраха се да го изпратят всичките му другарчета заедно с майките и бащите им. Някои от комшиите бъркаха в поясите си. Даваха му по един грош и му пожелаваха добър път. Детето ги сложи в джобчето на доламичката си. Стисна си ръце с другарчетата, прегърнаха, се сякаш се разделяха завинаги. Баба Рада го целуна, прегърна и заплака.
Ангелчо тръгна бавно на изток като напъден. Подмина сините камъни и сърцето му се сви от мъка и страх. Не беше ходил никъде извън селската мера и сега пътят пред него го плашеше с неизвестността си.
Надвечер Ангелчо наближи Перущица. На поляните извън селото пасяха стада овце, а около тях лаеха големи овчарски кучета. Щом го забелязаха, те се спуснаха към него. Скъсаха гащите му, изпохапаха го и отнесоха чергата му. Дочуха детския писък овчарите. Завикаха кучетата и затичаха към бездомното дете, но беше вече късно.
Ангелчо пищеше уплашен. Заведоха го в къщата на един от овчарите. Ухапаното натопиха с ракия и превързаха. Зашиха гащите и черджето. До полунощ Ангелчо плака и разказваше нерадостната си съдба, докато сънят го обори.
Рано сутринта качиха детето в една перущенска каруца. Перущенлии бяха тръгнали на пазар в Пловдив. Щом стигнаха в града, те му показаха еврейската махала, където можеше да се пазари чираче. Видя Ангелчо евреиите, облечени в тесни гащи и говорещи на друг език, и веднага побягна назад. Хвана по една непозната улица. Настигнаха го пътници за селата оттатък Марица. Запитаха го:
- Къде отиваш, детенце?
- Отивам да си търся хляба! - отговори то.
Мислеха си кой е луд да прибере за работа такова невръстно дете. Повикаха го да тръгне с тях. Ангелчо отчаяно продължи по пътя за село Стряма.
По това време в Стряма работеха майстори от селата Наречен и Шейтаново. Хора работни, водени от майстор Илия Топевичара. Той дълги години бе скитал по гурбет в гръцко и турско. Майсторил бе хубави двукатови къщи, с наддадени еркери и изписани тавани. Издигнал бе и църкви.
Майсторите тъкмо полагаха основните камъни на нова къща в края на селото. Изведнъж те оставиха мистриите и се загледаха в пътя, където едно малко момченце, около седем годишно, уморено едва-едва пристъпваше. То бе заденало торбица на рамо и шарена черджица, преметната отгоре, единият край на която се влачеше по пътя.
Наближи момчето и майстор Илия го попита:
- За къде си тръгнало, момче?
Ангелчо поспря, потърка с ръце просълзените си очи:
- Отивам, чичко, да си вадя хляба… Дано си намеря работа като аргатче. Добри хора ми казаха, че в това село мога да се пазаря…
- От къде си, момченце? - попита отново Топевичара.
- От Батак! - рече момчето, наведе главата си напред и показа белега с кръстния знак на нея. - Турците - продължи то - са ме рязали, а след това ме отгледа баба Рада от Брацигово, но е много стара и трябваше сам да си вадя хляба…
Думите на момчето трогнаха всички. Обърнаха се към майстор Илия:
- Да го вземем при нас!
- Ела, момче, седни да си починеш - рече Топевичара. - Искаш ли да станеш мое дете?
Момчето не отговори, само кимна утвърдително с глава. Извади Илия Топевичара един грош, подаде го в ръцете му и попита:
- Как се именуваш, момче?
- Ангел, Ангел ми е името - смутено отвърна тo. Добър човек бе Топевичара. Всеки ден даваше по един грош на малкия Ангел, макар че не можеше дори вода да им носи.
Дойде Петровден. Майсторите си отидоха за някой ден по селата - да наобиколят къщите си. Майстор Илия взе Ангелчо със себе си, запозна го с децата си.
Върнаха се отново в Стряма. Работа ги чакаше.
Дадоха на детето една малка стомна да полива калта. За тая работа майстор Илия му плащаше по два-три гроша. Хранеше го от своята паница и му переше дрешките.
По Димитровден, щом се прибраха в Наречен, Топевичара записа Ангелчо да ходи на училище с неговите деца.
Така си излетяха годините - лете на гурбет, зиме на училище. Ангел порасна, възмъжа, задоми се.
Зададеше ли се празник, Ангел Шаров влизаше смирено в църквата, навеждаше глава за поклон пред иконите, кръстният му знак се очертаваше по-ясно под бледата светлина на кандилата. Старите баби шепнеха помежду си,че този знак го пази и закриля.
ИЗПИТАНИЕ
Панайот прибра от паша овцете и затвори стадото в кошарата. Разкърши едра снага и впери погледна запад, където сенките на припадналия здрач размиваха очертанията на високите гористи върхове. Над планинските грамади се спускаше тревожна нощ. Върховете започнаха бързо да потъмняват, стесни се хоризонта, изчезна сребристия блясък на далечните хребети, погълнати от есенна мъгла.
Овчарят влезе в колибата, запали огъня в огнището и започна да вари качамак за вечеря. По едно време кучетата се разлаеха. Панайот знаеше кога лаят на дивеч, кога на човек. Изскочи бързо навън и слезе на пътя пред колибата. Пред очите му се изпречиха двама турци, единият от които държеше кон, натоварен с два чувала.
“Сигурно са от онези, помисли си Панайот, които сега бягат от Пловдив през Юрукалан и Баш мандра към Беломорието, след отстъпващия от русите турски аскер. Навярно са объркали пътя и отклонили встрани от него”.
Двамата пътници стояха пред овчаря уморени и объркани. По-старият от тях се обърна към Панайот:
- Чобанино, ще ни прибереш ли да преспим в колибата, а заранта да ни покажеш пътя за Баш мандра?
- Ще се намери място - отвърна Панайот като се мъчеше да скрие безпокойството си от срещата с непознатите.
Пътниците свалиха сами чувалите и ги внесоха в колибата. Конят завързаха отвън за бориката. Не посмя овчарят да ги попита какво карат в чувалите. Сипа им от качамака да вечерят. Уморени от дългия път те мълчаливо ядяха. След това легнаха един до друг до чувалите и бързо заспаха.
Легна и Панайот на другия край на колибата, но съня бягаше от очите му. Страхът и съмнението заглождиха душата му - мира не му даваха: “Какви хора са неканените му гости”?
Стана и отиде да налее вода от близкия до колибата извор. Нещо го теглеше към чувалите. Какво ли имаше в тях? Единият беше леко развързан. Панайот надникна в него и едва не извика учуден - чувалът бе пълен с жълтици. Излезе, леко стъпквайки навън. Отиде до студения чучур. Наля вода в бъкела. Дълго мокри главата си със студената вода, сякаш да угаси в нея огъня пламнал при вида на златото.
Наоколо съвсем се стъмни. Тъмното небе се събра в едно с планините. На небето мъжделиво заблещука и изчезна в мрака мъничка самотна звезда. Панайот стоеше, взираше се в тъмнината и напрегнато мислеше какво да прави. Запъти се обратно към колибата. Влезе вътре. Погледна спящите и нищо не подозиращи гости, а в главата му двама Панайотовци - единият му вика: “Затрий турците и вземи златото”. Другият го спира: “Не слагай грях на душата си. Какво са ти сторили тези хора”?
Огънят в огнището догаряше. Веждите на Панайот се свъсиха и върху лицето му легна сянката на решителността. Приближи до спящите турци и дълго се бори с ума си какво да стори. Брадвата висеше окачена на сгодно място. Ако замахне с нея към единия, другият ще скочи.
Легна отново като остави брадвата близо до себе си. Сън не го ловеше. Наоколо цареше мъртва тишина. Само боровите клони навън помръдваха от вечерния вятър. От време на време в кошарата подрънкваше някой чан. Изгря бледа месечина и овчарят по-ясно виждаше двамата спящи пътници.
Стана пак Панайот, стисна здраво в ръце брадвата и леко се приближи до тях. Чудеше се какво да прави. Един вътрешен глас отново проговори в него и засили духовните му терзания. “Какво зло си видял от тези хора? Сутринта за доброто, което им стори, че ги приюти и нахрани, може да ти дадат от жълтиците”.
Легна пак Панайот, но не заспа. Цяла нощ се чуди, откъде толкова злато карат непознатите: “Кървави или хайдушки са тези пари? Може пък да са спечелени от търговия…”
Още в ранни зори гостите се събудиха. Погледнаха към чувалите, че не са пипани. Панайот сложи хляба, който му бе останал, за из път на турците, в очакване да му се отблагодарят. Те станаха тихо и натовариха чувалите на коня. Овчарят ги упъти накъде да вървят. Разделиха се.
Изкара Панайот овцете на паша и през целия ден мисли добро ли стори или сгреши. Нищо не го свърташе на едно място. Преваляше пладне, когато отсече на себе си: “Добре, че стана така”!
Овчарят прибра по-рано стадото и реши да прескочи до селото, къщата си да наобиколи в тия смутни времена, пък и хляб нямаше.
Вървеше по преките горски пътеки, далече от хорски очи. На душата му бе леко, защото не окървави с грях ръцете си. Пътят му спореше сякаш нещо го теглеше към селото. Студен ветрец разпръскваше окапалата букова шума из оголялата и печална гора. Есенни мъгли, сиви и накъсани, се влачеха по усойните дерета. Заръмя.
Надвечер, мокър и кален, Панайот пристигна в селото. Щом приближи къщата си, видя седнал на дувара под дъжда, близо до портата, стар, дрипав турчин. До него измършавелият му, натоварен с багаж кон, удряше с крак калдъръма, сякаш подканяше стопанина си да стане. Турчинът беше изостанал от преминалия край селото керван - бежанци. Под чалмата бледото му, небръснато лице, издаваше вида на болен и отчаян от живота човек. Ръцете му трепереха.
След кошмарната нощ в колибата с двамата турци, сега пред дома му стоеше един безпомощен бежанец. Дожаля му за немощния странник.
Панайот вкара коня под сайванта на сухо, разтовари го и свали самара му. Стопанина му настани в плевнята над обора. Донесе на болния малко ръжен хляб и едно старо чердже, за да се завие в сеното през хладната нощ, след което се прибра вкъщи.
Сутринта овчарят отвори вратата на плевнята и се закова на прага й. Тялото и ръцете на стария човек бяха вдървени, а хляба до него стоеше непокътнат. Турчинът бе умрял през нощта.
Панайот вкара коня в обора, сложи сено в яслата и отиде да прибере самара му. Щом подхвана с едната си ръка вътрешната страна на самара, той напипа под мешина нещо твърдо и подвижно. Забеляза, че под една от дървените пречки има разрязан с нож процеп. Той пъхна в него ръката си. Дръпна я бързо като опарен и в шепата му заблестяха жълтици.
“Божа намеса има в тая работа!” - помисли си Панайот. Той остави жълтиците до самара, обърна се на изток и се прекръсти.
