ТРАКИЯ, ТАКА ОБИЧАНА…
Из „Премълчаното” (2014)
***
Тракия, така обичана от Ивайло Балабанов,
днес се дави в гнусна чалга, в робски труд, в пиянски бяс,
в мръсни сделки…Трудно някъде ще откриеш разкаяние.
В миналото е останала паметта за грях и свяст.
Кой заклал с топор съседа си, кой детето си пребил,
кой откраднал милиардите на народа търпелив -
е банална, скучна хроника. Сън е бил и Булаир.
Как остана, впрочем, пита се, сам сред този ужас жив?
Жив е сред привидно живите в нашия объркан свят -
гледа скръбната навалица от продали се души
и се връща при дедите ни през годините назад…
Ала може ли със нещо вече да ни утеши?
Чер саван, ушит от кръпки - всяка: мъничък анклав,
с нови пет синджира страх ще покрие ли родината?
Тръгва корабът. Отива си. А поетът - аргонавт
тихо взира се отвъд - към героите отминали.
ВЕРЕШЧАГИН
Камари черепи. Звънят
на фона на войната чаши.
Заклани на безлюден път.
А тук войници хапват каша.
Кервани бегълци. Стада
от ятагана оцелели.
Умрял на крачка от вода.
Превързан мъж във нас се цели.
Смразяващ шипченски покой.
Земя, забравила за оран.
….Рисува той, рисува той,
а мижитурките във Двора
очакват друг, изящен стил
в тон с романтичната нагласа.
И слух кръжи като кадрил:
„О, Верешчагин! Няма класа…”
От взрив на мина ще умре
в море далечно, неоплакан,
но в бъдещо едно море
каква пък мина тях ги чака…
РЕПОРТЕРСКИ НАБРОСКИ ЗА СТАТИЯ
Тук местните са много креативни,
(в какво - да проверя),
етническият мир е налице,
(да взема интервю от горския - за доказателство)
дискурсът е равнопоставен
(това за дискурса мога да го махна),
другостта се оценява положително
(да включа думи
на двамата о…собени в града,
едва ли мнения за тях ще свършат работа),
расте доверието в кабинета,
макар че имало известен спад през зимата
поради известна безработица
(безработицата, да допълня, е сезонна)
но днес отново, макар и колебливо….
(тук да завърша
с нещо духовито).
ПОСТМОДЕРНИСТИЧЕН НАРЪЧНИК
Емоцията е излишна.
Историята ни - и тя.
Напомнянето за всевишния
е неумелост на речта.
Усещането за отечество
и препинателният знак
са признаци, уви, отчетливи,
за социокултурен мрак.
В повествователен и ясен,
непровокативен слог
открива семплото си щастие
провинциалният поток.
Но да не влизаме в конкретика:
не са желателен типаж
патриотичната патетика
и социалният пейзаж.
Във общи линии това са
работещите правила
как от безименната маса
да станеш постепенно класен
лауреат със очила.
***
Пак вричания на България
във сръчно изработен стих.
Но аз не мога да ти вярвам,
защото мерзостта ти пих.
Да, аз видях, че се издигаш
със лакти и със колене,
макар, че в знойните ти книги
летят прабългарски коне,
кавал се лее, мрат хайдути,
славянски ветрове шептят
с тъга по майчините скути…
Наивни, хората - четат.
Но падат маските в живота.
Напразно имитираш страст
ти, вкопчилият се с охота
в представата за чуждо Аз.
Читателят ти непожален
със преценяващи очи
в куплетите многострадални
дано хитреца различи.
***
На Николай Гюлев
Живеем в нечовешки времена,
в ръцете на властимащи пигмеи,
на техните всевиждащи лакеи:
самоубива се една страна -
кога ще свърши, братко, снеговеят?
А дотогава ще търпим беди
от глупаво ухилени статисти,
от винаги слухтящи активисти,
от ненапити никога води…
И ще се молим да останем чисти.
Защото всичко чака своя ред.
По премълчаваните ни пътеки
ще мине нов, незакърнял човек
и ще отсъди кой е бил поет.
А кукли на конци е виждал всеки.
***
Какво се случи
с онова момче от село;
защо трепери от гласа на строгия чиновник
и уверява, че ще се поправи;
защо от крак на крак пристъпва непохватно
и се моли грохотът да свърши;
къде потънаха мъжете непреклонни
с великолепната си непочтителност
към силните на този свят,
в коя река изтекоха?
Момчето, чистото момче,
с ръце като лопати,
с душа като светулков път висока,
да оплачем.
То днес е само щрих, изтляло пламъче,
петно в разсеяните градски хроники,
тресчица в бързеите на съня.
Мъжa във нас,
повтарям,
да оплачем.
ПРИТЧА ЗА МОРЕПЛАВАТЕЛЯ
Какво ли можел да направи
самичък храбрият Джеймз Кук
във обръча от твърдоглави
туземци, вдигнали юмрук?
Сега е късно капитанът
да потвърди, че с поглед мек
е вложил във тълпата сбрана
безспорния си интелект
и постепенно, с тон спокоен
към всички тях е търсил път…
Но дълго не утихвал воят -
отвсякъде ехтяло „Смърт!”.
И сред водите засияли
убили праведния Кук.
Мъж.
Райски остров.
Канибали.
…Сюжет, добре познат
и тук.
***
Мълком природата шепне за Бог.
Шепне за своя Създател.
С тътен отвръща й сводът висок.
Тъмен.
Суров.
Необятен.
Тихо природата “Господ” мълви.
Като посочена с показалка
кротко отвръща, със всички треви,
даже
тревичката
малка.
***
Под бледо слънчице
и край бреза
ограбеният паметник се рони.
Пасе наблизо в тръните коза.
Нарядко профучават камиони.
Надува децибелите кола.
До паметника партизански свада
за миг се слива с чалга, придошла
от кръчмата, укрита в листопада.
Две циганки, унесени в кавга,
с колбаси натоварени, минават.
И питаш се дали и докога
ще съществува
българска държава.
Унила бедност.
Дива пустота.
И ти стоиш като вкопан в земята -
забравил себе си, смеха, света -
ненужен паметник
на свободата.
***
Не мога да те изрека.
За нищо на света не мога.
Ту ласкава, ту много строга,
ти цял изпиваш ме, река.
Преброждайки те нощ и ден,
с почуда днес установявам:
от мен извираш, прекосяваш ме,
а устието ти е в мен.
***
Всяка твоя надежда верига е.
Близостта е коварна река.
Ти си сам. Ти си сам. Приеми го -
по-спокойно
се диша
така.
В теб забива се мисъл такава,
както в пръст се забива лемеж:
цял живот ти на кесаря дава,
а на Бога
кога ще дадеш?
***
Не ме спаси поезията. Тя
ми вземаше и вземаше - до края -
живота, сънищата и страстта…
Какво ми даде - други ще узнаят.
Не съжалявам. Нищо, че трудът
бе равен на труда в каменоломна.
Но ако България я чака смърт,
какъв е смисълът да ме запомнят?
***
По резултата личи несъмнено:
нашия свят ръководят рептилии.
Ние обаче ума си смутен
като пашкул сме увили -
чакаме в ужас часа за клане.
И се развличаме с басни.
Тъжна планета, в безкрая от тлен:
хищници и тревопасни.
***
Отива си нашата тъжна страна.
Печалната наша страна си отива.
Потресена, смазана, болна жена -
тя иска да знае защо я убиват.
Но отговор няма. Отвъд и отсам.
Присъда, издадена някъде в мрака.
Ще минем без памет. Без слово. Без храм.
Ще минем дори и без себе си някак.
А после ще свикнем със лудост и смърт,
ще заживеем накрая с мотива:
„Навеждай главата, че хлябът е кът.”
Печалната моя страна си отива.
Смалява се. Гасне. Изтича без звук.
Методий и Кирил били са шпиони.
Бездарен бил Вазов, а Ботев - хайдук
и хаймана, който вятъра гонел.
А Левски бил просто един терорист.
Батак пък - измислица на патриотари.
…И смерч се извива в небесната вис,
помита, премазва, изтрива България.
Зурните ехтят и кючекът гърми.
Нетолерантни не можем да бъдем.
В земята, щом трябва, ще легнем сами.
Казано иначе, ще заменим
днешната смърт със живота отвъден.
НОВ ДЕВЕТИ
Предадоха Революцията,
осмяха я,
после тихомълком
я забравиха.
Но ще има нов Девети.
Ще е страшен.
Ще е страшно радостен.
И това е неизбежно
като отварянето на очите сутрин,
като слънцето, което жули
гърба на емигранта,
докато изстива тялото на майка му
някъде
в обезлюдено село.
***
Не ме търсете. Вече съм отвъд.
Ако ме има, съществувам само
в представата за продължаващ път
през чистите гори на паметта ми.
Във тях - каква романтика! - гъмжи
от воеводи и от байрактари.
И пак орелът български кръжи
над падналия млад Стоян, ударен
от заблуден куршум, куршум на свой…
И пак достойните се въплъщават
в децата ни - за следващия бой
с отродници, родени за забрава….
***
Не вярвам в безнадеждния Ти съд.
Щом всичко си претеглил, имам право
да Те помоля - тръгна ли отвъд,
да бъда глух
за сметки
и гълчава.
Ще се заселя в Лим, града незрим,
в градините, сред здрача притаени -
посмъртната съдба
на пилигрим,
видял родината си
разрушена.
