Иван Карадачки

***

Кой пръв те е нарекъл кът от Рая,
навярно влюбен като мен е бил -
това аз никога не съм го крил:
Обичам те! Сега! И винаги! До края!
Обичам твойте пролети и зими,
и есените твои, и лета -
сред хилядите хубости в света
не срещнах други, като теб любими.
И щом безродник те петни, или
подлец над твойта болка се надсмива,
обичам те в съдбата ти горчива,
а повече - когато те боли!

***
                        На П. Панчев

Случва се - като че днес съм,
а сънят ме връща близо век:
босоног, с перчем несресан,
язди пръчка мъничък човек.
Вей се дрешка изподрана -
път прашлясал, мяркат се пети…
За юнак е още рано -
раните си после ще плати!
Спряло, слънцето го гледа -
хоризонтът - на един разкрач!
И расте - на ден по педя -
пръчка-конче и момче-ездач…

***

Каква ли тъмна орис го ориса,
каква вихрушка го отвя -
расте на гробището стенописа
с ненужни никому слова…
Нощес самотен старец се обесил,
в пиянски спор ранили друг
и както във града краде се,
крадци явиха се и тук !
А внуци и роднини, где що имат,
продават къщи и имот -
за спомен само тукашният климат
остана в селския живот.
Но бърза времето, лети наслука
и пърха цялото село
като врабче, затрупано в боклука
с едно прекършено крило.

***

- Ах, каква природа!… Ахват в три посоки
хора, тръгнали като на гости.
Гледат: бърза ручей през гори високи,
светят сто слънца в тревите росни,
долу мержелеят - пръснати в безреда -
къщи и дворове с рухнали стобори…
Гледат и не могат те да се нагледат -
вятър ги милува, нещо им говори …

Те не чуват… Тръгват - все едно къде ли!
И не знаят, че и там хора са живели.

***
                 На М. Владимирова

Отвъд хоризонта човекът не стига -
Не бих го прескочил и вятър да бях!
От блян и реалност - същинска верига -
живея завързан и аз между тях…

И само душата ми в нощите къси
през сълзи ме моли: не спирай, върви -
все някой ще срещнеш душа да си търси,
все нечие друго сърце да кърви!

***

Ние ли сме станали излишни,
нашата душа ли запустя?
Призраци са Димчовите вишни
и мираж са живите цветя.

Костите ни вече са тровливи,
за болежките ни няма лек -
бродят Ботевите самодиви
още в Деветнадесети век…

А пред нас - лавини от въпроси,
над земя и небо - чер покров.
И човекът, вместо знаме, носи
рани от несбъдната любов.

***
          На К. Златков

Докрай отдавах
и сърце, и мисъл
при зов в беда
откликвах:
-Тук съм, тук!
За делника
на хората съм писал,
за празниците
нека пише друг!