СЪРАТНИЦИТЕ

Марко Марков

електронна книга

Още с първата си поява пред турския съд Левски хвърля в недоумение членовете на Нарочната правителствена следствена комисия. Сетне изненадата не прераства в раздразнение, както трябва да се очаква, тъй като тя не е резултат от твърдостта и мъжествеността на българина. Нещо друго се крие в усмивката, с която той съпровожда почти всеки свой отговор - много скоро съдниците разбират, че коренът на тази насмешка, отправена към тях, е непоколебимата му вяра в успеха на народното дело. Откъде иде сигурността на баш гяура, питат се вече стреснати и уплашени феслиите, защото съвсем не са глупави - отговор ще получат три години след грака на гарваните и воя на вълците край София.От хората, останали верни на клетвата си пред Апостола. От съратниците.
Кои са те - тръгнали подир един глас, подир една повеля само за една свобода? Какви са, та пренебрегваха дом и челяд, дюкян и стока и тичаха да будят? И не ги плашеха ни зандани, ни пусии, ни предателства? И минаваха през смъртта като под венчило? И камъкът им бе възглаве, а небето - завивка ден и нощ, в студ и пек, в кал и слънце? И имаха една молитва, която не свършваше с „Амин”, а със сурово и безпощадно точно олово?…
Преди всичко - българи. Много са имената им, но Апостолът се обръщаше към всеки от тях с краткото и изразително „Брате!” - то бе изричано от него като зов за борба. Бяха различни и страшно си приличаха - поради дрънченето на веригите и писъците на ятагана. Глави надигаха, колкото да се богу помолят - сетне го правеха, за да видят една руса глава, люшната в синьото като слънце: упование диреха и го намираха. И крачеха подир тая религия, която им обещаваше смърт или свобода.
Повечето бяха хора селяни и еснафи, ръцете им натискаха ралото или държаха чука, иглата, теслата. Не бяха малко и тези, които даряваха светлината на книгата по села и градове, тъй като безкнижният е сляп и влачи безропотно хомота. А и тези, в чиито проповеди от амвона нерядко се явяваше мъченикът - и нямаше нужда да бъде сравняван от миряните с някой друг, те го виждаха навсякъде около себе си.
Всички те прогледнаха от един ден на 1868 година нататък. Повярваха на човека, който отвори очите им. Бяха негова опора и надежда - хлебец и солчица за из дългия път, на който той се бе обрекъл. Но това бе малко - пътят искаше и тяхната жертва, за да отведе при сбъдването на мечтата. Те я дадоха просто, честно, до край: като да бе толкова естествено, колкото да посегнеш и погалиш дете. Себе си дадоха, за да има революцията темел. За да се нарече пред Европа и света тя, тъй като малцина знаеха, че съществува и такъв народ.
Имаше сред тях и хора, понесли знаме и револвер отпреди: по-малко като хайдути в балкана, повече като войници на Раковски. Откликнаха, стекоха се, прошетаха из Българско пак по същия зов. Защото съзряха в него новото, способно да запали и поведе не шепа съмишленици, а народ:, сигурна гаранция за спасение от робството.
Тъй че още почти в началото на бурната си, кипяща от страсти и дързост дейност, Апостолът притежаваше един набор от верни нему и на делото люде, готови да влязат и в огъня за свободата. Но това не бе сбор от фанатици, пламнали от нетърпение за разправа, поели към революцията като за сватба: всеки един от тях бе личност с точно назначение както в непосредствената си, така и в бъдещата си работа - средоточие на съзаклятия или поща, тайна полиция или свръзка между комитети. С други думи, то бе една малка република, в която всеки знаеше службата си, отдаваше й себе си, но правеше и нещо повече - ала и това повече рядко биваше плод на частна инициатива…
Всички те, освен че бяха хронически жадни за свобода, със същата сила жадуваха и знанието: Апостолът разбираше, че след неуки хора се върви трудно и тромаво - огънят в сърцата им гори бавно и слабо. Те бяха учили не само в родните си гнезда, но и в Русия и Сърбия, в Чехия и Хърватско, в Цариград. Науките им бяха най-разнообразни: философия и филология, право и медицина, агрономия, теология, военно дело. Дори наглед неуките знаеха по няколко езика: Иван Арабаджията говореше свободно турски, сръбски, румънски, френски. Дори когато градеше и му беше нужна сила, Апостолът подтикваше някои от предните си хора към школи и курсове, важни за революцията по-сетне: неслучайно Тодор Каблешков завърши телеграфически курс в Одрин и бе назначен за началник станция именно в Белово… Бяха почти деца, юноши с едва наболи бради, яки мъже, минали през горнилото на безброй изпитания, старци с набраздени чела и бели коси. Това значеше много, тъй като събираше в едно нетърпение, дързост, ярост, опит, мъдрост. Това значеше много, тъй като народът виждаше, че в движението е увлечено мало и голямо. Това значеше много, тъй като объркваше догаждащият се, че се върши нещо нередно, потисник - той така и не успя да улови някаква нишка, за да разплете мрежата на комитетите до края.
Това означаваше и бъдна революционна приемственост - точно към нея се стремеше Апостолът и я постигна. Неговата далновидност се видя през Април на 1876 година -тогава в каменна Клисура например не се намери нито един човек, който да предпочете бягството от дълга си пред неизбежния си, кървав край.
Сред тях имаше и жени - жертвите им пред олтара на свободата са велики и викат нашето синовно преклонение. Те също бродеха по опасните пътища на империята, но заедно с това шиеха знамена, месеха хляб, даваха подслон, ровеха скривалища - увличаха с примера си. Бяха сурови и нежни, решителни в съдбовни мигове, способни да воюват понякога по-добре и от мъже. Нескрито е уважението на Апостола към подвига им - не друг, а той се свежда пред Мария Ганева, наела се да извезе знамето на Карловския революционен окръг, за да целуне ръцете й…
Всички те, които живяха с безсмъртните идеи на своя водач и деляха с него път и постеля, грижа и радост, болка и щастие, бяха наистина народни в пълния смисъл на това почетно звание. Те нямаха свой собствен живот, защото се бяха обрекли на отечеството. Верността им бе първото и основното им нравствено качество - единственото, което бе издигнато в култ от техните богати, щедри души. То ги правеше достойни за кръста на борбата - мнозина го носеха и след гибелта на Апостола, и след Освобождението. Всеотдайни, непокорни и енергични, светли в порива си за жертвоготовност, те се превръщаха в пример за своите поробени братя. Защото те виждаха бъдещето по-ясно от тях - и го виждаха само в революцията. Завладяващи бяха дори техните грешки:, те ги правеха, заслепени от нетърпение и ярост спрямо робството.
Разбира се, сред тях имаше и такива, чиито действия пакостяха на делото. То е толкова естествено: бива ли нива без плевел? Но семето, хвърлено от Апостола, бе покълнало силно и здраво и нищо не е в състояние да го загърли и унищожи - предстои тежка, спорна жетва…
Лъжат тези есеисти, които обвиняват народа си, че не се е притекъл на помощ на своя Апостол по пътя му към София и турския съд, конвоиран само от 20 /двадесет/ конни заптии. Подобно обвинение боли и горчи. Не ни се ще да ги коригираме относно сгрешения /защо ли?/ брой на придружаващите го униформи от редовната армия - 25 пред колата, в която е той, и 250 след нея. Но сме длъжни да им припомним, че веднага след вестта от Къкрина Петър Арабаджията, съратник на Левски от Каратопрак /Черноземен/, събира дружина от около тридесет конника и препуска бясно към Арабаконак. За жалост той закъснява само с няколко часа… Длъжни сме да им припомним: Димитър Матевски, даскала, научил слуха, че Левски ще бъде прекаран с железница за към Цариград, събира пловдивското съзаклятие на заседание в Светотроическото училище. И се изпълнява решението на съзаклятието около станция Папазлии /Поповица/ да бъде устроена засада от верни люде начело с Антон Балтов… Длъжни сме да им припомним: подобни засади по същата линия, но малко по-долу организира и Атанас Узунов, който дори изработва клещи за отвинтване на бурмите на релсите… Длъжни сме да им припомним: такава засада чака с нетърпение дни и нощи трена с Левски и край Номуне /Образцов/ чифлик, защото се пуща дума, че той ще мине през Русе… Длъжни сме да им припомним: най-верните хора на Апостола в Пловдив - Иван Арабаджията, Свещарите, Стефан Дренски, Търневите, Кочо Честименски, Отон Иванов - съставят друга засада, на шосето от Пазарджик за тракийската столица и са готови да умрат, но да го освободят…
Съратниците… В българската история те ще останат на пост до сетния си дъх - за да измерваме по тях величието на русокосия безсмъртник. За да се докосваме до неговото дело и до техните жертви.За да се учим да служим истински на народа си. За да бъдем повече българи.

—————————–

ГЕНЧО ДЖУМАЙОВ: УЧИТЕЛЯТ

Верният сподвижник на Апостола Генчо Динчев Джумайов е закърмен с млякото на непокорството в Следногорието - роден е на 10 септември 1849 г. в Стрелча. Тук той учи в класното училище на Поликарп Чукльов и получава завидно за времето си образование. Имал какво да даде на своите питомци дякон Поликарп, преминал през школите на Рилската обител, Зографския манастир, богословското училище Карея в Атон. Не преподавал дяконът само граматика и богослужение, география и аритметика, земеделие и овощарство, но упорито съчетавал науките с пламенно слово за миналото на българите, та възпитавал истински родолюбци.
През 1862 г., ненавършил още 14 години, Генчо Джумайов се условил учител в с. Попинци, Панагюрско. Платата му, 300 - 400 гроша и 6 кила жито, била малка за майка му, която го виждала в мечтите си тежък търговец. По неин съвет на 20 април 1865 г. Джумайов става слуга в бакалницата на баба Търна в Пловдив. Знае се, че Търневият хан открай време приютява хора, търсени от властта. Бакалският слуга е въвлечен в делото, нерядко посреща и изпраща опасни гости, а между това слуша сладките им думи за бунт и свобода. Така след уроците на дякон Поликарп младият стрелчанин усвоява и уроците на борбата. Да преподава и едните и другите му помага щастливия случай - през 1865 г. Скътаното в полите на планината с. Елешница получава рядка за българско село привилегия - да построи църква. С една бохча в ръцете си само, но с много пламък в гърдите тръгва натам той. За да може да отрони след 67 години, на смъртния си одър: „Живях истински, защото живях за хората.”
На 25 октомври 1867 г. било открито новосъграденото елешничанско училище. Основен предмет в него бил българската история - добре разбирал Джумайов откъде трябва да се започне: от раздухването на огнището. А по празниците на чиновете сядали възрастните неграмотни селяни. На четмо и писмо ги учел даскалът, но им отварял очите и за това, което става по белия свят. Помагали му книгите, които вземал от подвързвача в книжарницата на Данов Нешо Грозев. Повярвали елешничани на Джумайов. И за всичко започнали да му се доверяват. Особено след един случай…
Месеци наред турци-бабаити, двадесетина на брой, върлували в землището на селото: грабели, безчестели, убивали. Обраното мъкнели в голяма колиба сред полето и то ехтяло от неверни песни по нощите. Дигнали ръце селяните - с турчин наглава излиза ли се, та нали ще я отсече?… А даскалът събрал дружина храбри момци, поговорил им, рекъл им да са в готовност. И една нощ, като разбрал за свършения от бабаитите зулум ги повел към колибата. Изчакал онези вътре съвсем да се напият, да ревнат песните и псувните си. Сетне наредил на своите да се разсъблекат и да наобиколят колибата. Накитил с листа и треви най-смелото юначе, покачил го на покрива и го пуснал през комина… Вътре смаяните, пощурели от страх, блъскащи се един друг, падащи и ставащи турци били посрещнати от танцуващи, зловещо разкривени, надаващи сатанински викове призрачно очертани от лунната светлина фигури. Хвърлили се в тъмното и изчезнали яко дим. За да не се появят никога вече в полето на Елешница.
За този случай научил най-верният човек на Левски в Пловдивско, бай Иван Арабаджията. Той веднага разбрал, че за великото дело може да бъде сигурен в още един човек.
Първата среща между Генчо Джумайов и Левски станала в сламената къщурка на Иван Арабаджията в Царацово. Ето свидетелството за нея, което ни е оставил Джумайов:
„В това време аз се запознах с бае Иван Арабаджията от с. Царацово, който често заминаваше за Старо Ново село да си купува материал за коля, но в същото време все повече разговаряхме и споделяхме нещо за политиката и за освобождението ни. Един ден аз като се връщах от Пловдив по обичаят ни, отбих се у моя бай Иван от с. Царацово и той на драго сърце ми каза „Добре че дойде, защото е тук Левски!!” И на часът той излезе под сайванта, гдето си работеше баи Иван и като се поздравихме, каза: „Аз съм навсякъде и никъде…”
Било е през юни 1869 г. Левски изисква от Джумайов съблюдаване на строга тайна по делото: „В случай на нужда да казвате, че комитетът наш е навсякъде и никъде”, след което му разяснява как да работи сред народа, като му нарежда да се избягва всякаква саморазправа с властта и с нейните агенти. Очевидно е, че Апостолът се доверява изцяло на учителя от Елешница, защото оттук нататък той поддържа постоянна връзка с него чрез Иван Арабаджията още и чрез Васил Караиванов от Карлово.
Без да се отклонява от напътствията на Левски, Джумайов започва да създава комитети и в околните селища. Подобно на приятеля си от Царацово обикаля село след село, търси и намира съмишленици, вдъхва вяра на колебаещите се, като изтъква неизбежната помощ, която ще ни окаже славянска Русия.
Документирано е, че с Левски Джумайов се е срещал още два пъти. Веднъж това е станало в къщата на братя Търневи в Пловдив. Вторият път е при едно от идванията на Апостола в Елешница. Тогава учителят получава от него армаган от Влашко - черна копринена вратовръзка.
След злокобния 19 ден на февруари 1873 г. Джумайов сваля от домашния си иконостас всички икони и на тяхно място окачва вратовръзката. И понеже го питат защо го прави, той отговаря нажалено, но твърдо:
- Защото ми напомня клуп на бесило!
Джумайов не разрешава на покрусата от великата загуба да владее дълго хората му. Той нито за миг не престава да работи по указанията на Левски за подготовка на бъдната революция.
В една януарска нощ на 1876г. на портите на Джумайов потропал закъснял пътник. „Бенковски ви е гост!” - представил се той и открил назначението си. Тутакси закипява трескава подготовка за предстоящото въстание. Избират се дори позиции около селото и се копаят окопи, защото трябва да се мисли и за кървавата разправа с въстанието. В тези дни и нощи Джумайов е навсякъде. Той не забравя и селата, които е покръствал по времето на Левски - през февруари комитетът на с. Дълги Герен полага отново клетва.
След погрома на Април Джумайов, подобно на Иван Арабаджията не изоставил другарите си, не потърсил спасение зад Балкана. В Ташкапия бил в една килия с поп Грую Бански, Филип Щърбанов и братя Дринови. След четиримесечни мъчения го пуснали срещу подкуп от 32 лири, дадени на истиндикчията Юсеин ефенди.
Свободата изгряла, но България била разпокъсана. И Джумайов отново снове сред своя народ, проверен от мъките и оловото. Той води селата си от Четвъртия революционен окръг в Пловдив, където европейците редактират „Органическия устав” за Източна Румелия. Възгласът, който гърми над тълпата е един: „Не щеме Румелия!” Неговите селяни заедно с хората на Чардафон и Иван Арабаджията ще провъзгласят на 6 септември 1885г. Съединението. Джумайов ще съгражда гимнастически дружества, призвани да бранят южните ни граници след оттеглянето на руските войски. Ще защитава интересите на отрудените и онеправданите като народен представител в Софийското народно събрание.
И ще бъде забравен, защото ще остане до края на живота си народен!
В трудните години след Освобождението Джумайов е всичко за Елешница - политически и стопански деец, общественик, лекар, агроном, ветеринар, адвокат. Верният сподвижник на Левски разпространява ревностно социалистическата литература, останала от сина му - ученик на Благоев, загинал заради идеите си през 1902 г. Той пресушава блатата останали от обширните оризища на Гюмюш Гердан и по този начин пресича пътя на маларията и туберкулозата към селските домове. Той е причина за засаждането на големи площи с овощни градини:, дръвчетата облагородява сам. За пръв път в землището на селото се появяват лозята и маслодайната роза - населението се нуждае от поминък. Той искал да надникне и в най-древната ни история: запазен е документ, който говори и за неговите археологически интереси…
„Вдъхна ми духа на свободата” - това пише за Левски Генчо Джумайов. За този, който го е покръстил в най-силната и светла вяра. Вярата, с която кръстосва комитетските друмища, за да даде на другите оръжието на упованието. Вярата, с която изпразва пушката си срещу поробителя през 1876 г. Вярата, с която ще извика в лицето на Европа от един пловдивски площад „Да живей Съединението”. Вярата, с която ще надникне в бъдещето на България, за да каже на своя верен приятел Иван Арабаджията: „Ново време шета по света, драги ми Иване!” Вярата, която го прави безсмъртен. Него, учителя от Елешница.

—————————–

ИВАН АРАБАДЖИЯТА: НАЙ-ВЕРНИЯТ

Името му е легендарно. Причината за това е безукорната му преданост към светлите идеи на Апостола и мълчанието, с което съпровожда всяка своя стъпка по опасните пътища на борбата за истинска българска свобода.
Удивително скромният труженик на революцията е роден през 1834 г. в с. Каратопрак /Черноземен/. Според някои автори е братовчед на Левски по майчина линия. Десетина - дванадесет годишен е, когато отива в Карлово, за да се научи на четмо и писмо. След това известно време работи при баща си коларство, но не се задържа в родното си село. Буден и буен, той не може да търпи робството и непрекъснато търси начин да се включи в редовете на борците. Това го отвежда във Влашко, където живее в средите на нашата емиграция. През 1862 г., след разтурването на Първата българска легия се среща с Левски и тази среща е съдбоносна за него. Другарят му се отнася твърде критично към скитанията му в чужбина - освен в Румъния, той бива още в Русия и Франция. И настоява да се прехвърли в България, но не в Каратопрак, а в по-близо до Пловдив село, където ще му бъде нужен.
Този факт влиза в остър спор с изследователите, които са на мнение, че по това време в Левски все още не е узряла идеята за новата организация на борбата срещу поробителя. Но е точно установено, че Арабаджията пристига в Царацово, за да превърне селото в столица на революцията, през 1865г.
В края на 1868 г. Левски посещава да пръв път Царацово. Той разяснява обстоятелно на приятеля си своите планове за подготовка на народа за бъдещо въстание. Арабаджията е покорен от размаха и логиката на тези планове. Оттогава той оставя теслата и тръгва по комитетските друмища, отхвърляйки всичко свое, обричайки семейството си на полугладно съществуване. Твърде широк е районът, в който той заработва за делото - това са селищата предимно на север от Пловдив. Не са едно и две селата, които са подготвени за бунта от него - Труд и Радиново, Красново и Церетелево, Елешница и Старосел, Бенковски и Строево. Верността му, себеотрицанието му, твърдостта му понякога са удивлявали и самия Апостол. Ето два такива случая…
Веднъж, след дълга, изнурителна обиколка двамата се връщат късно през нощта в Царацово. Преди да почетат рогозката, за да поспят час-два, Левски се сеща, че е забравил да вземе изработени в Татар Пазарджик фалшиви тескерета. Неспокоен е, защото е забелязал необичайно оживление по пътищата - а на другия ден трябва да продължи сам за Карлово. Арабаджията го изчаква да заспи, сетне става и поема пътя за Пазарджик. На заранта подава тескеретата на смаяния си другар.
Тодора, жената на Арабаджията е в близки родствени връзки с Левски. Но тя е майка и съвсем не й е безразлично, че децата й гладуват. В нея назрява решението да предаде Апостола. Той усеща това и го споделя с Иван, който отсича:
- Ще я изпратя при моите в Каратопрак и по пътя ще я убия. Свободата струва повече от една жена.
С много усилия Левски отклонява приятеля си от престъплението. После разговаря с Тодора и я спечелва на своя страна. И за делото.
За последен път Апостолът посещава Царацово в края на декември 1872 г. Той е угрижен: след обира на турската поща при Арабаконак над организацията висне опасност. Дава указания на Арабаджията как да действа в създалата се обстановка и бърза за Ловеч да прибере комитетската архива. Бърза към безсмъртието.
След страшното и славно бесило в София Арабаджията заминава за Влашко - за това са го помолили перущенлиите Петър Бонев и отец Тилев: да отиде и разбере как да я карат занапред. В Букурещ той вижда униние, колебание и угнетеност след дейците на БРЦК. Три месеца по-късно е в Царацово. Хваща отново теслата и чака благоприятно време за подновяване на борбата.
През месеците, предхождащи бунтовния април на 1876 г. къщицата на Арабаджията отново е сигурно убежище на апостоли. Пръв на вратата й почуква Стефан Стамболов, който има дързостта да се представи за заместник на Левски и с това си спечелва откритата неприязън на Иван:
- Него и бог не може да го замести!
След Стамболов тук пристигат Волов и Бенковски. Старият комитет в Царацово бива възстановен, а Арабаджията получава задачата да подготви за въстание и околните села. На Оборищенското народно събрание с най-много пълномощия е Иван Арабаджията. В Копирната книга на Пловдивската българска митрополия, на лист № 433, в писмо до Екзарх Антим I в Цариград, митрополит Панарет пише: „В Пловдивската кааза, която брои към 280 села, забягнали в планината само Ново село, Синджирлии, Лешник, Герен, Крастово, Царацово и Айваджик”.
Тези забягнали села всъщност са селата, които изпълняват точно плана на Централния революционен комитет по въстанието. Те са селата на Иван Арабаджията и неговия съмишленик Генчо Джумайов от Елешница.
Когато Април е удавен в кръв, апостолът Волов отделя Арабаджията от хората му и му казва:
- Бай Иване, тук ще прошетат с огън. Нужен ще си и нататък, ела с нас. Тръгваме през Балкана, хайде!
Отговорът бил светкавичен:
- Не съм лъгал селата си, няма да ги излъжа и сега. Какво ще си рекат те: доведе ни да се бием, а сега бяга. Няма да стане.
Неописуеми са мъченията, на които е подложен той в Ташкапия, очевидно турците са знаели с кого си имат работа. Гордо посрещал дори садистичните им изстъпления - народът е запазил в паметта си и този случай…
Турският следовател, който се занимавал с бай Иван обещал на свои сънародници, осъдени за криминални деяния свобода, ако го склонят да проговори. Старанието им нямало граници. Четирима били и налитали нощем. Но се видели в чудо: непреклонен бил гяуринът. Затова един предложил:
- Тоя, ако излезе, а ще излезе, защото нищо не издава, ще ни види сметката. Хай да му счупим дясната ръка, да не може да държи ни револвер, ни ятаган.
Речено-сторено: спраскали я на три места. А когато Иван се поотърсил от болката извърнал се към тях и им казал:
- Сбъркахте, агалар! От рождение съм левак, тъй да знаете.
Пък с лявата ръка той, откакто се помнел не можел да върши нищо…
От затвора Арабаджията бил освободен не след застъпничеството на западните консули в Пловдив, както твърдят историците, а поради щедрата намеса на гръцкия велможа Михалаки Гюмюш Гердан. Имал велможата чифлик в Царацово, реколтата му била застрашена, защото никой не излизал на работа, докато Арабаджията е в затвора, та той трябвало до обещае на селяните да го върне при тях, за да я спаси. Така и станало. Изправил си гръкоманът пред съда, който искал смъртта на бай Иван и рекъл:
- Вярвате ли вие, че един прост човек може да повдигне цяло село?…
Бащата на апостолите взема дейно участие и в Съединението на разкъсаната от Берлинския диктат България. А на 5 септември 1885г. присъединява хората си към голямоконарци, водени от Чардафон към Пловдив, за да обявят своята воля. Трогателният акт е осветен от следните думи на Чардафон, произнесени в двора на Арабаджията:
- Момчета! Тук, под тези брести нашият мъченик Апостолът е оплаквал България преди петнадесет години . Тогава бил сам в целия окръг, а ние сме седемстотин души. В Пловдив имаме седем хиляди, в княжеството - милиони! От какво се боим? Напред, момчета! Поклонете се на земята, която този велик човек е тъпкал!
След Съединението Арабаджията е избран за депутат в Народното събрание. Сетне е забравен. Умира в невероятна бедност на 13 февруари 1901 г.
Най-верният сподвижник на Апостола на българската свобода, минал по върховете на националните ни борби е име легенда, което вика нашето преклонение. Това име се нарежда сред титаните на тези борби. Нека си припомним написаното от Захари Стоянов в предисловието на знаменитите му Записки: „…Левски, Бенковски, Кочо Честименски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр. Всичките хора еснафлии и работници. Тия и никои други умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава: тия направиха да прогърми името българин по четиритях края на света, тия стъпиха презрително на всичко свое частно, гордо и неустрашимо издигнаха глава против силния тиранин, за когото учените глави ни тълкуваха, че не трябва да го расърдваме…”
Към това едва ли има какво да се добави.

—————————–

ТОДОР КАБЛЕШКОВ: ВСЕОТДАЙНИЯТ

„Не мислете, бае Петко, че аз, като нося една титла съм се възгордял. Но напротив, аз, както знаете, мразя гордостта и онези, които я имат като украшение. Обичам и ще обичам народа си завинаги /но забележете, че говоря за простия народ, когото някои и други твари презират./ Обичам го и вярно ще му слугувам…”
Тези думи са написани през 1873 г. от ръката, която три години по-късно ще натопи перо в кръвта си, за да даде на бунтовния Април първия документ по жертвоготовност. Те характеризират най-пълно и точно автора си, бледоликия апостол на въстанието, което ще застави надменна Европа да извърне поглед към тънещите в мрак и стон земи на България.
Тодор Каблешков е роден на 1 януари 1853 г. в Копривщица. Тежък чорбаджия е бил баща му, но хората го уважавали заради безкористната му грижа към народните дела. Така че бъдещият борец за свяст и правдини приема заедно с кърмата си свободолюбието и непокорството срещу вековния поробител. А разказите на вуйчо му, прочутия хайдутски войвода Дончо Ватах го изпълват с вяра в силата на българския дух.
Превъзходно е образованието, което получава слабият физически Тодор. Класното училище в родния град е само основата, върху която той ще продължи да се гради като личност и характер. Защото първенецът на Пловдивското централно епахийско училище, ръководено от Йоаким Груев се интересува от обществените и национални борби, живее с тях, дори се опитва да участва в кипежа им. Особено показателен е един факт, споменаван мимоходом от историци и изследователи. През 1867 г., завърнал се в Копривщица, за да се лекува, той основава просветно ученическо дружество, дава му прекрасното име „Зора” и става негов председател. А е едва 14 годишен…
1868 е годината, в която Каблешков постъпва във френския лицей Мектеб Султание в Цариград. Всестранни са знанията, с които го дарява това знаменито училище: история и математика, икономика и социология, педагогика и астрономия, дори мореплаване. Има обаче и нещо друго, по-значимо. В османската столица той попада във време, когато е в апогея си националния подем сред българите тук. Жадният юноша другарува с Константин Величков и Павел Бобеков. Чете българската преса, издавана в града и във Влашко - вестниците „Македония” и „Право”, „Народност” и „Свобода”, списанието „Читалище”. Не се поколебава да смени гръцкото си име Тодор със славянското Богдан заради непрекъснатите спорове с гърците в лицея. Посреща възторжено вестта за победата на Парижката комуна: явява се на занимания с яркочервена вратовръзка, произнася революционна реч пред сънародниците си, пее Марсилезата.
Изпълненият с устрем и напрежение живот в Цариград поставя отново на изпитание крехкото му здраве. Каблешков е принуден да прекъсне следването си и да се завърне в Копривщица. Това е повратен момент в светлата му, забележителна биография: през града е минал и посял семената на своите идеи Апостола на българската свобода. Будният лицеист веднага усеща, че е открит най-верният път за освобождение и оттук нататък подчинява всичко свое на тези идеи. Сближава се с членовете на революционния комитет, влиза с него и започва трескава работа по делото.
Историята е съхранила в паметта си една декемврийска нощ на 1871 г. - нощта на срещата между Левски и Каблешков. Тя е станала в Рилския метох, при отец Кесарий, в присъствието на Ангел Кънчев. Няколкочасовият разговор с тежко болния копривщенец убеждава Апостола, че има срещу себе си верен и достоен последовател, готов да служи всеотдайно на народа си. Твърде възможно е една от причините да му се довери изцяло е неизбежното за случая сравнение, което той е направил между него и помощника си.
Срещата вдига от леглото Каблешков. Скоро след нея той основава младежкото „машиническо” дружество „Трудолюбие”, което започва да притеснява извънредно някои верни на султана копривщенски чорбаджии. Не ще е била напразна тяхната грижа. Защото едната цел на дружеството - издигане техническата култура на народа, механизиране на ръчната промишленост и ликвидиране на конкуренцията от страна на западните държави - се е съчетавала идеално с другата - активна революционна дейност, събиране на средства за БРЦК, набавяне на оръжие. А лятото на 1872 г. е свидетелство за това, че Левски е поставил на Каблешков по-мащабна задача: в него той обикаля няколко села, между които Хисар, Веригово, Ново Железаре и Старосел, като не забравя да отчете дейността си пред революционния комитет в Копривщица в писма до председателя му Петко Бояджиев Кундурджията.
Неутолимата жажда за знания и себеусъвършенстване тласка Каблешков към Одрин, където през март и април на 1873 г. е открит курс за телеграфисти. Тук той повтаря демонстрацията в Галатасарайския лицей - навръх Великден в двора на одринската църква „Св. Константин и Елена” прозвучава бунтовната Чинтулова песен „Вятър ечи”, запята от Каблешков и другарите му и подхваната от присъствалите на църковната процесия българи. Демонстрацията е разгонена от полиция и войска и само щедрата намеса на одринските първенци-сънародници спасила инициатора от задържане.
Никак не е случаен фактът, че Тодор Каблешков, първият български началник-гара по железния път Цариград-Белово е във връзка с карловеца Теофан Райнов. Очевидно е, че двамата приятели на Левски са се познавали не от месец или година: именно Райнов съдейства на Каблешков за приемането му в курсовете за телеграфисти. От Райнов началникът на гара Белово получава задачата на БРЦК да следи движението на турските войски и да му докладва всяко тяхно оживление - нещо, което се отнася особено в случай на въстание.
Изпълнението на тази задача не изчерпва дейността на Каблешков в Белово. Тук той е в стихията си. Успява да възстанови създадения от Левски и преустановил дейността си след славното бесило революционен комитет. Основава читалище, което нарича „Искра”. Живо се интересува от живота на революционната ни емиграция във Влашко. Съвсем между другото учи италиански и немски. И активно сътрудничи на цариградските български вестници с материали, които дишат огън. Ето откъс от материал, публикуван във в-к „Право” /23 юли 1873 г./:
„Те /железниците/ ще бъдат една от главните причини, да се увери светът напълно за съществуването и способността на седем милиона народ, който немилостивата и варварска ръка със силата на мюзевирлика и заблуждението беше намислила да унищожи, като ни представяше от една страна пред Европа за гърци, а от друга да не би да излязат наяве безчеловечията им, употребяваха най-мръсната си цел… гонеха и горяха книжнината ни: убиваха и затриваха учените ни и затъпяваха умствените ни сили с учение /техния език/, и то с часлов и псалтир…”
През пролетта на 1875 г. Каблешков напуща Белово и се поставя изцяло в услуга на революцията. Участва в подготовката на Старозагорското въстание. Основава комитет в Пирот. Укрепва комитета в Татар Пазарджик. Завръща се в Копривщица и обикаля средногорския край, за да възстановява образуваните от Левски комитети. На 13 януари 1876 г. се заклева пред кръстосаните нож и револвер - и на тази клетва остава верен до 17 юни същата година. Между тези две дати той ще вдъхновява с дело и слово съзаклятието: ще изпита пиянството на дългоочакваната, сладка, но кратка свобода, ще гори от срам върху позорната клада на предателството, ще се опитва да угаси тлеещото пепелище на отчаянието по хайдушките пътеки на Балкана. До онзи ден, в който ще грабне в ръка заптийския пистолет и ще простреля високото си, бледо чело.
Преди това обаче същата ръка ще е оставила върху листа огнените думи:
„Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват едни други по улиците!… Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример…”
Думите, които поколенията на България ще носят над редиците си до пълната победа на идеите на Апостола.

—————————–

МАРИЯ ГАНЕВА: ДА СЪЗДАДЕШ СВЕТИНИ

Една къща в югоизточния край на Карлово Апостолът считал за „най-безопасно място” в дните, когато плете мрежата на комитетите - къщата на Ганьо Маджареца. Тя неведнъж му дава приют и сигурност, в нея той пребивава по време и на двете си обиколки из Българско, а и през неспокойния декември на 1872 г. Тук Левски намира приятелство, разбиране и подслон. Стопанинът й, Ганьо Николов Маджареца е предан деец на делото, главен комитетски куриер за Юга: в писмо от 30 октомври 1872 г. най-верният син на отечеството пише на Каравелов за него като за „тракийската поща”. Съзаклятничка е и стопанката й Неда, която се грижи за опасните й гости. Но в историята тази къща влиза най-вече с името на първородната им дъщеря Мария.
Малко се знае за българката, ушила две бунтовнически знамена, предназначени да се веят над тръгналите да се бият против вековното робство юнаци. Горчи това незаслужено мълчание, макар да е естествено значимото да загърля и обрича на забрава подробностите в биографията й. Едно от пръснатите в книжнината ни оскъдни сведения е лаконично и точно - оставил ни го е Иван Андонов във втората част на „Из спомените ми от турско време”: „Дъщеря му /на Ганьо Маджареца/ Мария свършила тогавашното класно /карловско/ девическо училище и от постоянното й умствено занимание тя е била развита девица. От постоянното посещение на Главния апостол революционер на бащината й къща тя впълне възприела неговия идеал и се решила да работи за народното дело.”
Нека сега разгърнем страниците, които ни говорят за Мария Ганева като създателка на знамето на Левски: „Комитетът в Карлово натоварва своя член Васил Платнаров да купи джамфез /зелен копринен плат с две лица/ и сърма за ушиване на знамето. От съобразителност платът е купен от магазина на Митко Астарджиев, а сърмата - от магазина на Петър Фурнаджиев, макар че и в двата магазина има от двата вида стока” - пише през 1937 г. във „Възпоменателна книга за Васил Левски” Никола Славчев.
Да продължим с разказа на дядо Иван Арабаджията, предаден от царацовчанина Генчо Богоев:
„Двата ни коня ровят пътя за Карлово. Васил не се сдържа, родина му е, казва:
- Байряк ще гласим, брате. У Ганьо Маджареца ни чакат Ангел Кънчев, Георги Милкин, Фросина монахинята, още хора.
И ето, зеленее-аленее джамфезът, който ще трепери над чуки и бърда. Над него са свели очи всички. Думата отвори Васил:
- Събрахме се да търсим не толкова кой да извезе знамето ни, колкото да решим какво да има върху него. Предлагайте!
- То се знае - лев! - обажда се пръв Георги Милкин.
- Изправен! - уточнява Ангел Кънчев.
- А надпис? - сещам се аз. - Мисля,”Смърт или свобода” най ще му приляга. Защото за свободата най-напред трябва да се умре, след това - живей и се радвай колкото щеш.
Бъркам ли, питам се, но веднага си отговарям: Не, не бъркам!
- Верно е - подкрепя ме Васил. - Ала против кого ще върви левът?
- Трябва да се покаже и полумесецът, макар знамето да си е наше - твърди Ангел.
- А кой ще ни го изпише всичко това? - престрашава се да проговори Фросина монахинята.
- Щях да ви кажа кой, ако с нас беше Георги Данчов - дума Васил.
- Ще се справим и без него - рече Ангел.
И поиска калем и книга. Придърпа нагоре крачолите на панталоните си, приклекна с калема в ръка, започна. Най-напред се появи омразният турски байряк и всички усетиха в устата си слюнка набрана, защото преглътнаха. Подире над него се разигра нашият лев, силен и горд. После Ангел се вдигна, отстъпи крачка, примижа срещу книгата, а Васил грабна калема от ръката му: приведе лева повече, като за скок и го накара да стъпи по-здраво върху полумесеца. И понеже Ганьо Маджареца заекна, че не се разбира чие е знамето, добави със строги букви: Карловски окръг. След това се обърна към жените:
- Останалото е ваша работа. Коя от вас ще се наеме?
Първа се изправи Мария Ганева, поклони се, продума:
- С ваше позволение…
И произлезе най-чудното: сведе се Васил към нея, взе ръката й и я целуна горещо.”
Вероятно този акт на преклонение има предвид Арабаджията, когато по-късно отронва по друг повод:
- От Васил съм запомнил, че истинският мъж сгъва снага само пред две неща: пред жена и земя. И двете раждат.
Мария шие знамето денем, а нощем го крие под покривчето на пътната врата. Революционната светиня тя ще раздипли четири години по-късно - в края на февруари или началото на март 1876 г.Ето какво пише за това Стоян Кичев:
„Посещението на Волов в Карлово беше кратко. Той отседна пак у Ганьо Маджареца… Когато хората си отидоха и в къщи останаха сами гостът и домакините, Волов поиска да извадят знамето на Левски. Донесе го дъщерята на Маджареца - Мария - увито в топче кенарено платно.
Младата домакиня отметна внимателно няколко намотки от топчето, придържайки го на ръце, улови за миг погледа на Волов и го премести върху показалия се зелен край на знамето. Волов го пое, Мария завъртя топчето и знамето увисна върху ръцете на апостола. Той сведе глава над него, целуна го и после бавно го разпери на миндера между себе си и Маджареца…
После апостолът поиска дивит и книга. Начерта на нея знамето, нарисува лъва и постави под краката му символа на османското могъщество и слава - червения полумесец. Обърна листа, начерта другата страна на знамето, написа думите „Смърт или свобода” и нарисува под тях книга и върху нея - револвер и кама.А най-отдолу постави надпис „Карловский революционний комитет” - и годината под него - 1876.
Като привърши подаде чертежа на Мария и това беше поръка за нея да ушие знамето на карловските въстаници за новия бунт, който идеше с новата неудържима пролет…”
Второто знаме смелата карловка ушива много бързо. За него се знае, че е от зелен атлазен плат, а лъвът е везан с бяла, жълта и червена сърма. По време на Априлската епопея то е отнесено от Волов в Панагюрище. Съмненията на изследователи и историци около този факт са несъстоятелни - може би и те са заслепени от величието на Райна Княгиня. Но е документирано, че нейното знаме се появява през втория ден на въстанието. А дотогава над панагюрци се ветрее… карловският байряк. Не, не можем да пренебрегнем свидетелството на Захари Стоянов:
„За щастие… карловското знаме се намираше при нас, но без дръжка. Намерихме набързо едно неокастрено дърво, на което Георги Икономов го привърза надве-натри, понеже нямаше гвоздеи да го приковем… Икономов държеше вече байряка посред двора и ние, с голи саби в ръката, скоро се намерихме при него.”
В дните на всенародното опиянение, научавайки, че Волов е тръгнал за Карлово, безстрашната Мария Ганева изважда знамето на Левски, закрепя го на една върлина и го развява на площад „Войнишкото”. С този свой порив, равен на подвиг, тя доказва, може би несъзнателно, мощта на революционната приемственост: при своите обиколки апостолите на Четвъртия революционен окръг всъщност раздухват позагасналите огнища, разпалени от Левски.
След разгрома на Април Ганьо Маджареца, жена му Неда и Мария са тикнати в пловдивския зандан Ташкапия. Сред ужасяващите документи за издевателствата и садизма на тирана, оставени ни от Иван Андонов, намираме и един, който говори за силата на бащината обич:
„Ганю Маджареца беше бодър, решителен човек, който не се боеше от бесилка, обаче когато се извести, че голямата му дъщеря Мария била арестувана от турците, загдето ушила двете знамена на Икономова, у него настъпи силно душевно вълнение впоследствие на което той се хвърли от една голяма височина в затвора и си разби черепа. Ние не можахме да го церим и той остана като замаян.”
Баща, майка и дъщеря са осъдени на смърт, но освободени след амнистия. Мария умира през 1883 г. в Карлово. Съдбата на двете знамена, които я правят безсмъртна, не е известна.

—————————–

ИСКРЮ МАЧЕВ: СВЕТЛИЯТ

Разлистим ли нашата история, взрем ли се по-настоятелно в мъжете, които я творят, с удивление ще открием един трудно обясним факт: редом с мъжествените, строгите, грубите, кипящите от енергия и страст дейци на революцията крачат нежните, разсъдливите, вглъбените в себе си и в народните съдбини борци за свобода и правда. Те взаимно се допълват и създават образа на онзи, който чупи веригите на робството, полагайки кости в темелите на една нова България. А когато пламъка на едните и другите се съедини - Левски, Ботев, Бенковски - личността е титаническа и бележи с присъствието си епоха.
Всичко в живота на Искрю Мачев, верен следовник на Апостола ни дава основание да го причислим към втората група - на мечтателите. То личи и от външния му облик, но най-вече от очите - леко присвити, сякаш за да видят по-добре бъдещето, ала доверчиви, топли, готови да приютят и приласкаят. Такива са те обаче на първия известен ни негов портрет. На втория, правен очевидно след Освобождението са извърнати настрани, замъглени, смръщени. По тези две снимки художникът би могъл да нарисува чудесен диптих на чистия устрем към свободата и краха на надеждите, погубени след настъпването й. А историкът, човек недоверчив по природа и призвание би се облегнал само на сухите факти…
Искрю Матев е роден на 22 февруари 1844 година в бунтовното Панагюрище. Баща му, неграмотен овчар, прави всичко възможно да даде на сина си високо образование. Никак не е без значение това, че учители на Искрю са Нешо Бончев и Марин Дринов:, впоследствие Бончев е виден книжовник, първи български литературен критик, а Дринов - професор в Харковския университет. Пламенни патриоти и горещи русофили, те внедряват в жадната душа на невръстния си възпитаник неизтощима любов към род и родина, наука и свобода. От 1860 г. нататък Мачев раздава щедро полученото от тях наследство, защото е поканен от панагюрци за учител. Неслучайно неговите ученици са храбри защитници на десетдневната априлска република в града.
Учителят обаче също може да получава уроци. Един от тях прибавя нова черта към родолюбието му - силата на непокорството. Преподава му го колегата Василий Чолаков, завършил Московската семинария и академия. Ето какво е записал в спомените си А. Шопов:
„Един ден се покачил на каменните стълби на училището и влязъл в широката зала един турски жандарин, изпратен от конака. Чолаков се извърнал, погледнал го през прозореца, изчервил се като рак и кипнал. Той спрял преподаването, завтекъл се към залата и с огнен поглед започнал да пита жандарина как е посмял да влезе в училището, знае ли и разбира ли къде е влязъл? Жандаринът се смаял и не знаел какво да отговори, а Чолаков започнал да го тласка. Той започнал да се оправдава, но Чолаков го дотикал до каменните стълби, отгдето силно го блъснал и сгромолясал по стълбите. Чолаков разярен се върнал в клас - „Да разбере как смее да влиза в училището! Тука е храм, тука е свято място! Жандари, сеймени и турци тука нямат работа” - заключил Чолаков…”
Искрю Мачев наблюдава този акт на ярост спрямо властта на потисника. Той разбира, че има още едно оръжие срещу робството, освен науката. За която през 1859 година, на празника на славянските светци, произнася следната реч:
„Науката, казвам, тая сила пробива и в най-непроходимите места и като с вихър разпилява и най-гъстите черни от невежеството облаци и простира своята бляскава светлина. Тая сила е вече отдавна укрепила трона си в просветена Европа и европейците вече се гордеят с широка образователност и дълбока ученост. И какви чудесии не показват всеки ден и час чрез науката? Нашият въсток, ако и надире останал от просветена Европа, но усеща вече необходимата нужда от науката и вече бляскавите й зари начнаха полека - лека да пробиват и под дебелата тъмна мъгла на невежеството.”
Оттогава в учебната програма на панагюрското класно училище влиза още един, неофициален предмет: подготовка на сърцата за бунта. Той се изучава във всички часове, но най-много в заниманията по отечествена история. И открито, ясно и твърдо посочва източника на злото. Нещо повече: Мачев въвежда изучаването и на турски език: той знае, че за да победиш, трябва да познаваш врага си.
През 1865 г. учителят създава панагюрско читалище „Виделина”. Добро прикритие за делото е виждал в него той, а когато през 1868 г. работата му запада, апелира към съгражданите си:
„Със сърдечна жалост изповядвам, че от едно време насам по причина, че не го посещават членовете му, твърде е задрямало и като че за голям срам е дошло до издихание. Това нехайство ни принуждава да се обърнем към събудените ни и ученолюбиви младежи: Братя! Напрегнете силите си да закрепите това неоценимо заведение. Ако другите народи имат безброй разни учебни заведения, а ний сме лишени от всяко нещо, което може да даде човешки познания, едно средство имаме пред очите си, старайте се да го закрепим и усъвършенстваме, понеже то ще ни даде съвременни познания, то ще ни въведе в пътя на цивилизацията. Това, което сте стояли до време в училището да го спечелите, тук ще го придобиете.”
И настава съдбоносния час в биографията на будителя: часът, в който се среща с великите идеи на Левски. Годината е 1871. В съчинението си „Кратко описание на Панагюрското въстание”, издадена през 1893 г., авторът Черновеждов свидетелства: един от първите членове на революционния комитет е Искрю Мачев. Следват дни и нощи на неуморен труд по делото, в което Мачев беззаветно вярва. Той убеждава и пали, използва всеки повод и събитие за революционна пропаганда, надниква и в съседните на града села, сее семената на задаващата се буря в плевясалите от робството души на хората. Словото му е точно и смело: по тези краища и досега се носи легендата за „сладкодумеца Искрю”.
Може би затова, когато отново върху евангелието се кръстосват камата и пищова, между тримата панагюрци, потърсени от Бенковски е и учителят. Може би затова, когато трябва да се свърши нещо непознато или опасно по бъдещото въстание, искат неговия съвет, а той, след като го даде, ще отрони: „Така би постъпил Апостолът.” Може би затова, когато на Оборищенското народно събрание определят 12-членната комисия по изработването на подробен план за бунта и за определяне на неговата дата, той е посочен сред първите: врял и кипял е в тези работи.
По време на Април 1876 г. Мачев е член на военния съвет и привременното правителство. Той е душата на двата органа на въстаническата власт и в дъхтящите на барут и оплискани с кръв дни е навсякъде. Без каквото и да е колебание може да се твърди, че е дясната ръка на Павел Бобеков - председател на правителството, хилядник, главнокомандващ в района, организатор на отбраната на града. Не на последно място той е този, който внася необходимия ред и спокойствие, когато отчаянието се опитва да вземе връх над храбростта и дързостта. Това ще да е причината да не успее да напусне града след погрома.
Вързан, а по-късно окован, Мачев бил подложен на страшни инквизиции в Ченгене каушу на пловдивския затвор Ташкапия. Въпреки крехкото си здраве той посрещал мъченията твърдо и гордо. В селата на север от Пловдив се носи легендата, че той непрекъснато повтарял в тези ужасни месеци думите: „Аз съм навсякъде и никъде!” Вероятно е имал предвид, че човек може да бъде сломен физически, но не и духовно.
Пред следствената комисия и пред съда панагюрският учител се държи повече от достойно: удивява и двата състава с кристално чистия си турски език и с безукорната си логика. Обвиненията падат едно след друго: присъдата е вечен затвор. От него го спасява амнистията - на 11 юли 1876 г. е освободен.
След изгрева на свободата Искрю Мачев е назначен за председател на съвета на старейшините в Панагюрище. Негови помощници са старите революционери от времето на апостола Левски Найден Дринов и Захари Койчев. Служи до сетния си дъх - 1904 г. - предано на своя народ. И на идеите, които приема като свои през 1871 г. За което е преследван, гонен, дори съден.
Човек не избира сам името си. Дават му го - и той в някои случаи го оправдава, в други го прави нищожно. Искрю Мачев е от първите. Около името му в българската история е много светло.

—————————–

ДИМИТЪР ОБЩИ: САМОНАДЕЯНИЯТ

През юни 1871 г. в Българско се прехвърля човекът, чийто авантюризъм нанася тежки удари на делото, последният от които е решителен.
За личността му днес знаем твърде много и твърде малко. Преди всичко не е установено точното му име - многобройни са псевдонимите, с които се подвизава в различните периоди на живота си: Николич, Косовеца, Дяковски, Сърплъ, Македонски… Неизвестна е годината на раждането му. Колеблива е книжнината ни и относно родното му място - Ипек, Призрен или Дяково? Почти сигурно е обаче, че той не е получил каквото и да е образование: в „Миналото” Ст. Заимов пише, че „добре владее камата, а съвсем слабо науката”: заради неграмотността си не е приет във Втората българска легия, вместо подпис под писмата му личи отпечатък от палец.
Този човек е изпратен за помощник на Левски.
През 1862 г. участва в Първата българска легия: смелостта му тук е или показна, или безразсъдна. Три години по-късно е четник на Стоян Софийски, проявява се с недисциплинираността си. След това заминава в Италия, където е в редовете на гарибалдийците. Бие се като въстаник на остров Крит. Четник е и на Тодор войвода, зарязва четата без обяснения. А през 1870 г. се лута с осем души из Балкана, много скоро е изоставен от хората си.
Този човек е изпратен за помощник на Левски.
Вярно е, фактите от биографията му, взети едро и на юнашко доверие, говорят за силна, волева натура, която се раздира от желание да служи на народа и настоятелно търси начини за това. Ето и причината за заблудата на организационните дейци във Влашко, продиктувала фаталната грешка. За нея помага и авторитета на Панайот Хитов, който снабдява авантюриста с препоръчително писмо… Но има и нещо друго, за което открито пише Димитър Страшимиров в „История на Априлското въстание”: „Каравелов, като интелектуален глава на организацията, намерил за добре да изпрати Димитър Общи… за вътрешен деец или, по-добре казано, за помощник на Левски… Нека направим още една бележка по засегнатите интриги на Общи. Те, между другото, биха имали за пряка или косвена цел, като очернят Левски, да издигнат абсолютното надмощие на външния комитет и на Каравелова”…
Първата среща между Апостола на свободата и натрапения му помощник става в Сопот. Помни се, на нея Левски е сдържан, дори студен: познава го отлично от белградската легия. Това охлажда жадния за незабавни действия и власт Димитър. Но той даже не подозира, че го очаква цяла поредица от изпити, преди да бъде допуснат до народните дела. Месеци наред - от края на юни до края на септември 1871 г. е заставен да се среща с непознати нему люде и да отсяда без работа и напълно безполезно от хан на хан в Карлово, Хисар, Пловдив, Ловеч.
Най-сетне, на 26 септември 1871 г. Общи е поканен да се запознае с „Наредата на работниците за освобождението на българския народ”. Събранието е в Ловеч, на него присъстват дванадесет души, сред тях е и Ангел Кънчев. Известно е, че след приемането на документа Общи се е опитал да привлече на своя страна и против Левски безукорно верния на Апостола Ангел.
Няколко дни по-късно на Общи е отредена задачата да организира и наблюдава комитетите в Ловчанско, Тетевенско и Софийско: едно решение със съдбоносен характер, което Апостолът е бил принуден да вземе.
Защото авантюристът изведнъж се вижда с развързани ръце. Той веднага се заема да руши съграденото с толкова търпение и труд. Роят се безразсъдните му дела, които свидетелстват за славолюбие, незачитане на общото мнение, неподчинение на законите на революцията, разпасаност, върха на които е обира на орханийската хазна на 22 септември 1872 г.
Всичко това Левски наблюдава с възмущение и ярост. Той непрекъснато иска сметка от бабаита, но така и не я получава. Ето как се движат чувствата му към него според „Писма”-та на К. Цанков:
„За Димитър Общи сега не мога да ви кажа нищо. С второто си писмо след 30-40 дни ще ви отговоря… Братски поздравявам Димитра. Щом той иска да върви с нас, да почака второто ми писмо.”
„Д. Общи ще го извадим от службата му поради неспособността му. По ония места, дето беше отреден, готови съставени частни комитети само да ги нагледва и подканя в работите им и от време на време да дава сметка, то излязъл от границата си и според както виждам, по естествения му характер, хвалби, по-многото лъжи, пред съучастниците вече, но и по кръчмите на хората говорил: Ей, братия! Купувайте си оръжие, че знаете ли, лятоска ще има нещо! Д. Общи от нашите страни да го махнете, защото инак не сме вече в работа”.
„Всичкото това… произлиза, че той не може да оцени както трябва да се почита народната работа. При всичките тия, аз не съм му казал още нищо, а викам го да дойде и да се развиди той ли е крив, или търсят извинение, които го нападат, търсят причини да не са вече в работа!”
„Но отсега, ако ще върши работа, ще му определя и разноските, според както виждам.”
„Това, което се е случило досега, да се разправи, па вече да не слушате глупци и да не препоръчвате хора, като очите ви на всички вас равно не гледат. А ти, Байо, /Каравелов!/ и сами виждаш, че досега с гледане на уста не си познал още нищо и никого. Това да си го кажем в очи не е срамота! Така правят честните хора. За напред недей ми прероръча работник така, като Д. Общия.”
„Бай Д., че е заслужил в много неща за смърт, така е, но прощават му се заради простотията му досега. Ако беше учен, не можех да потъпча закона и трябваше да го изпълня. Бай Д. не е предател, но неразбран, горделив и говори за работи от себе си, без да знае къде водят. А устата му - колкото го препоръчват, не влиза на хилядата едно. И колкото е позаслужил, хиляда пъти да не е било, защото той е причината, загдето се родиха недоверия между някои съучастници. Задавал им е думи да мислят различно, а на мене казва, че те така мислели и така го запитвали!”
„Известни да сте, че Д. Общи предава всичко, щото знае! От София дойде човек нарочно да ми разправя това. Който се познава с Д. Общи, да стои нащрек. В къщата си да не спи, а по приятели.”
Последното писмо е писано в края на ноември или началото на декември 1872 г. - вече повече от месец орханиецът е пред съда в София. Краят му е естествено продължение на целия му живот. Навсякъде, където е изправен да отговаря, той е безкрайно изчерпателен и точен. Охотно и подробно разкрива своята дейност извън и в България. Сочи убешища, имена, дати и събития. В тези дни се разбира далновидността на Левски, който не го допуща до организацията в страната, а го ограничава в сравнително тесен район. Но и така на турците става ясно, че българите са вече сила, ръководена от могъщ ум, направлявана от здрава ръка. Разбира се, те нито за миг не се съмняват, че бъбривецът пред тях не е герой. А може би и те са се досещали, че с надутите си показания той иска да се представи и остане не само в техните очи и памет като апостол на делото. Безстрастен и безжалостен към предателя обаче е заключителният следствен протокол, който завършва с думите: „…Той призна доброволно и с пълни подробности.”
Смъртоносният удар по дребнавата, нечестна, себична мисъл на Димитър Общи за безсмъртие нанася самият Левски. Безчестникът вероятно не е вярвал на ушите си, когато истинският апостол започва да изрежда имена на свои верни съратници: Ангел Кънчев, поп Кръстьо, Ваньо Терзията. В него трепва искрицата на надеждата, че Левски е възприел неговата тактика и е решил да разкрие величието си. В следващия миг обаче той е ограбен и сразен: това са имена на святи мъртъвци, на предатели или на хора, които са отдавна във Влашко. Насмешлив и ясен ще да е бил синият поглед на Апостола, който окончателно и безвъзвратно подписва единствено справедливата му присъда: да остане в българската история като един тъмен герой.
Турският съд не успява да си послужи с машата си, както си е наумил, обезнадеждава го твърдото, достойно поведение на Левски. Който заявява при очната ставка между двамата:
- Нему все революции се мяркат, ваша милост. Нали те са му занаятът. С такива хорица ли се прави революция?
Съдът не се церемони и набърже решава съдбата на „революционера”. Той е окачен на бесилката на 16 януари 1873г.

—————————–

ПОП ГРУЮ БАНСКИ: ПЛАМЕННИЯТ

31 март 1876 г., полунощ. Църквата на с. Мечка никога не е виждала толкова мъже, на брой те са над четиристотин. Не смирение, а нетърпение има във всички тях. До мига, в който пред вълнуващото се множество застава свещеник с огнен поглед, вдига нагоре ръка, за да прикове вниманието и поизнася кипящи от любов и омраза, изпълнени с непреклонност и зов за бунт думи:
„Да възкръснет бог и разточится врази его! Чада болгарски, синове на Христовата църква! Тая вечер вий сте повикани да дадете клетва пред бога, пред нас, че сте готови да положите живота си за доброто и освобождението на поробеното ни от агарянска вяра отечество! И нека бог бъде свидетел между вас и мене, какво аз ще ви следвам във всичко и не само ще моля бога да ви бъде на помощ, но и аз с кръста господен в ръка и със сабя в друга ще дойда против народните тирани, които поругаха черквата ни и обезчестиха народа ни. Господ е дал человека свободен като горска птичка и грях на душата томува, който пристъпи божиите заповеди и разрушава божествените наредби. И богу не е драго да вижда язичниците да се подсмиват с истинската вяра и подиграват с народната ни чест. Евреите разпнаха Христа на кръста един път, а агаряните го разпинат толкова пъти, колкото си поискат. Ще търпите ли, братя, това поругание? О, недейте! В името божие и народното добро, кълна ви да не търпите, а да дадете клетва, че когато бъдете повикани, ще сте готови да дадете живота си за честта и славата на църквата и отечеството!”
Множеството настръхва и минава с мълвящи устни, и се скланя над револвера и камата, кръстосани над евангелието. А свещеникът, благославяйки, си припомня заветните слова на Апостола Левски:
- И зад сатаната заставам, ако той би помогнал на святото дело!…
Поп Грую Тренчов е роден през 1836г. в с. Баня, Панагюрско. Многобройно било семейството му и бедно, та той започнал отрано да помага на баща си в мутафчийството - изработване на въжета, юлари и чулове от козина. Но повече го привличала науката - и той завършва килийното училище на даскал Леко при църквата „Св. Никола”. Полученото образование обаче не го задоволявало. През 1852 г., разбран, препоръчан и щедро подпомогнат от чичо си Лулчо Кабзамалина, юношата постъпва в Самоковския мъжки метох, където изучава псалтира, апостола и църковните порядки. Две години по-късно той заема мястото на даскал Леко в родното си село. След това даскалува едновременно в селата Ферезлий и Кавакдере, тук е ръкоположен и за свещеник. От 1863 г. е отново в Баня, за да преживее в нея подемите и погромите на национално-освободителните ни борби.
Суха и безлична би била тази хронология, ако не е оцветена от факти и събития, които свидетелстват за могъщия дух и пълното себераздаване на собственика й. Не е само даскал Грую Тренчов, защото освен, че обновява училището, населява сърцата на учениците си със сладък смут от омразата към потисника и вяра в освобождението на майка България. Не е само поп Грую Тренчов, защото, открито пренебрегвайки евангелските текстове, чете от амвона Царственика на Христаки Павлович и води миряните си към мисълта за непокорство и въстание. Вероятно и него има предвид маркиз Батский, за да заяви в издадените от Манчовата книжарница „Бележки върху българските работи”:
„Българите са религиозен народ, ако и повече във формална, отколкото в духовна смисла. Тий са силно привязани на църквата си, която за тях е толкова като народна организация, колкото е и като религиозно учреждение… Пловдивский митрополит ми каза: нашата цел не е да обръщаме или да насилстваме той или оня в това или онова вероизповедание. Ако един Българин е верен народу си, ний не питаме какава му е религията”.
И накрая, не е само даскал и поп Грую Тренчев, той схваща народните работи далеч по-широко - за това взема под свое крило ученолюбивото дружество „Мравка”, заниманията в което не са така невинни, както изглеждат на турците.
1870 година е преломна в биографията на зовящия към свяст: село Баня е посетено от Левски. Строгите закони на революционната борба скриват от нас подробностите около тази среща. Знае се само, че Апостолът, отседнал в дома на даскал Стоян Каралеев, основава комитет. И още: запленен от убедителното му слово, поп Грую става негов горещ последовател и не се задоволява с работа в енорията си, в която влиза и с.Мечка, той хвърля поглед и към съседните села.
Повече се знае за срещата между двамата в късната есен на 1872 г. Левски, придружен от панагюрците Найден Дринов, Иван Дудек и Ильо Стоянов, е отново гост но Баня и на Каралеев. Поп Грую слуша с тревога резките му, ядни, напътстващи думи:
„Дойдох да ви известя, че Общия, без да го мъчат, обадил, че ще казва всичко, уведомил властите за много наши лица, открил тайните ни и говорил, че имал големи планове, че обраните пари от хазната били за оружие, с което да подигнат сичката България на крак…”
„Та казвам, братя, пазете себе си и делото. Приготвяйте се, защото на робията й виждам края. Аз и своя край виждам… И след мене ще има друг, който да вдига раята и да я поведе един ден. Водачи много, но предани на делото хора се намират трудно. Горете, братя, да изгорим за спасението на поробената майчица…”
И отговаря кратко, стегнато на въпроса на Апостола:
- Как са народните работи, отче?
След което предлага на даскал Каралеев, учил някога фотографски светлопис при Иванчо Зографина, да направи снимка на Левски. Неясно и скръбно се догажда той, че това ще е последният спомен от този, чиито стъпки ще следва неотменно по пътя си нататък…
На 8 февруари 1876 г. Бенковски вижда в лицето на поп Грую единствения достоен да оглави революционния комитет по Априлското въстание в Баня. Нещо повече: той, убеден във верността му и способността му да убеждава, го избира за спътник в обиколките си из Четвъртия революционен окръг. Разбира силата на огъня, пламнал в жилите му и не бърза да се яви преди него на Оборище. Ето какво ни е оставил Захари Стоянов за това неповторимо събитие:
„Бързо той извади патрахила си, постъкми своите жълтоглави пищови, извади си косата навън, която разпусна по плещите си, изтегли сабята си навън и с кръст в едната ръка смахмузи коня си към Оборище, гдето чакаха около стотина развълнувани сърца. Дружината запя бунтовен марш и последва поп Грую, който стъпи най-напред в Оборище с кръста в ръка… Блажени минути!”
След като заклева народните представители, поп Грую произнася вдъхновена реч и благославя предстоящото въстание.Повдига народа си веднага след Кървавото писмо, а на 22 април препуска начело на конната си чета, състояща се от 35 подбрани юнаци, за да стори същото и в с. Ерелий.
Гибелта на въстанието ни дава още едно свидетелство за предаността на поп Грую към заветите на Левски: той поема цялата вина върху себе си и моли турците да освободят другарите му. Към своята Голгота тръгва гордо и неустрашимо. Мълчи в Пазарджик, мълчи и в Пловдив, където изтезанията са неописуеми. До декември 1876 г. той е в Ташкапия: от килиите на зловещия зандан го избавя амнистията, дадена поради възкачването на султан Мурад.
Турците обаче не го забравят. Едва избухнала Освободителната война, те отново го задържат и инквизират в затворите на Пазарджик, Пловдив, Одрин и Цариград. На 27 октомври 1877 г. след много мъчения поп Грую е изпратен на заточение в град Кония, Мала Азия. Там той престоява близо година и половина.
Размирният поп, който охотно заменя кръста със сабя, но воюва и с двете оръжия срещу тирана, дочаква изгрева над България свободен. В селото си пристига на 13 април 1878 г. окъсан, брадясал, бос, измъчен. Посрещнат е възторжено, като светец. И щастието му бързо затрупва преживените изпитни: той започва отново да служи на народа си.
Следват години на разочарования и горчиви равносметки. Години, в които се променя съдържанието на святи думи като служба, чест, дълг, власт. Не се променя само думата свобода. И колкото пъти огненият поп вперва очи към тях, за да ги претегли и оцени стойността им, чува един идващ от миналото, но неизгубил острия си звук, насочен към бъдещето, дори и него прекрачил въпрос:
- Как са народните работи, отче?
Отговорът е винаги достоен.

—————————–

АНГЕЛ КЪНЧЕВ: ОБАЯТЕЛНИЯТ

Той е едва двадесет и две годишен, когато влиза в пантеона на безсмъртните: там ще застане от дясната страна на Апостола. Защото ще изживее бързо, трескаво, себеотричащо този нищожен за историята отрязък от време, сякаш е знаел колко малко му е отредено да бъде смъртен…
Роден е през 1850 г. в Трявна. Учи в родния си град и в Русчук, където баща му се надява да намери по-добра участ за семейството: дюлгерлъкът в подбалканското градче не се търси. Учителят от Варошкото училище Петър Арнаудов е покорен от неутолимата му жажда за знание, а и разбира, че няма какво повече да му даде от себе си, това е причината богати русенлии да развържат кесиите си, за да го изпратят в Бесарабия. Но и Болградската гимназия, в която завършва пети клас /1866 г./ не го задоволява: нещо друго е покълнало в чистата душа на юношата и не й дава покой. Най-напред Букурещ, след това Гюргево затвърдяват решението му да служи не само със знание на отечеството си. И през 1867 г. облича униформата на юнкер от Белградското военно училище. Заболяване ще му попречи да завърши артилерийската школа на училището, но старанието, което го отличава от останалите школници е забелязано и възнаградено - той е произведен в подофицерски чин. Следващата му крачка има съдбоносен характер, искането му да бъде прикомандирован във Втората българска легия е удовлетворено. Тук взводният подофицер Ангел Кънчев обучава редовите Васил Левски, Димитър Общи, Христо Иванов Книговезеца…
След разтурването на легията той, за по-малко от година време е студент в Таборското висше земеделско училище, един странен избор за този, който е спечелен за делото от словото на Левски. Твърде скоро обаче отличникът на Училището предизвиква удивлението на преподавателите си с решението да го напусне. Причината? Без съмнение, тя трябва да се търси в Каравелов, който го призовава да се яви в помощ на Левски из Българско.
Не е вярно твърдението на „Поборник - опълченец” /г.II, кн.1/, че „той се завърна в България и беше назначен на служба в образцовия чифлик край Русе, от която служба хитро успял да се отърве…” Нито за миг отзовалият се тутакси на зова на Родината не се колебае да отхвърли примамливото, особено настоятелно предложение да стане управител на Номуне чифлик.
Вместо това той, снабден с „потребните рекомендации” навлиза във вътрешността на страната. На 15 август 1871 г. се среща с размирния отец Матей Преображенски /Миткалото/ в Батошевския манастир /Севлиевско/, а на 27 август е в Ловеч. Десетина дни по-късно развълнувано и със сълзи в очите стиска десницата на Апостола, двамата се срещат в Карлово. Радостта си Левски изразява кратко в писмо, което изпраща във Влашко заедно с два екземпляра от проекто-устава на Българския централен революционен комитет:
„Братовче! От сега вече А. К. остава с мене на нашата работа и докрай!”
В началото на октомври 1871 г. Ангел Кънчев е в Троян. Буди съмнение твърдението на някои изследователи и литератори /Л. Дойчев например/, които, вероятно заблудени от Д. Страшимиров /„История на априлското въстание”,т. I /, са на мнение, че с Ангел Кънчев е бил и Апостола. Опровержението откриваме в писмо, обнародвано от М. Ив. Марковски, в което хората на делото от Троян се известяват за пристигането на помощника в града им. Ето откъс от него:
„Фторо, внимавайте добре с негова милост, който ви принесе писмото. Той е личен, брада черна, гъста. Щи можеш да говориш пред него свободно. Той ни е самси, но може и да ни видиш другите, но и да ги видиш, нема да са откриваш приди тех… Теб ни ти треба други, само приносящият на писмото, с него можиш свободно, но колкото можиш по умничко, щото е доста учен человек… Той е човек наш, /общи/…”
Покрай всичко останало, този документ свидетелства и за обаянието, което Ангел Кънчев предизвиква у съзаклятниците. То е в основата на доверието, гласувано му веднага от Левски и от Ловчанския революционен комитет. Важни са задачите, които получава първият помощник и които красноречиво говорят за откритата неприязън на по-предните дейци към Димитър Общи. Той трябва да снабди организацията с особено необходимите топографски сведения за стратегически обекти, селища и проходи, като по този начин я подготви за бъдещите военни действия. Възлага му се още да отговаря за комитетите по Дунавското крайбрежие.
Кратка, но изпълнена с напрежение е дейността му в броените месеци до неговата гибел. В интерес на истината трябва да кажем, че тя не е достатъчно добре проучена. Все пак се знае, че по време на обиколките си той посещава Трявна /на няколко пъти, веднъж с Левски/, Мустафа паша /Свиленград/, Русе, Търново. Покрай обичайната си работа по проверка на комитетите и тяхното заздравяване, той изповядва и своите идеи около бъдещето на Отечеството. Според Захарий Стоянов, „навсякъде той е писал и разправял, че България ще се именува Балканска република.”
А ето какво е съхранила народната памет в селата на север от Пловдив. Според нея Иван Арабаджията разказал преди да тръгне в последния си път следното:
„У нас, в Царацово дойде за пръв път на бял с жълти петна кон, добре почистен и с изрядна амуниция. Представи се игриво:
- Търговец по принуда. Иначе - кандидат-управител на чифлик край Русчук. Голямо евала искат от мен поганците. Не се безпокой, байо Иване, аз съм с честно поведение. Не бой се и от дисагите ми: там, освен две лъскави железа има само книжа…
Сетне, като пристигна и Васил, заразправя:
- Конят на зобилница в Ловеч оставих, а аз - в талига. На яйове. Отпред конят зън-зън, в мъниста целият, с венец звънци. Талигата - с фенери и стъпала отвън, а отвътре - с червено кадифе. Ангел се лепнал върху кадифето и - клатуш, клатуш - нататък. А пътят, барбук, барбук, навърта се в колелата. И отведнъж:
- Тпрууу! Добра ви среща, агалар!
Гледам, заптие шишкаво, като да е нагълтало бъчва и друго, като бастун да е нагълтало. Ето ви, викам, мамка ви крастава, тескерето с надлежния печат. Изправно ли е? И още как! Темането - и пайдос! Е, напълних ръцете им със звън, без това не може… А заръчаното по делото свърших както бе рекъл и както трябва.
Васил го гледаше строго, после:
- Всичко добре, но с парите внимавай! Щом си народен значи и парите са народни. И пред народа отговаряш за тях…”
На 5 март 1872 г. изпратеният от Апостола в Букурещ, за да проучи някои подробности около предвиденото Общо събрание на комитетите в Българско и Влашко, Ангел Кънчев стъпва на русенското пристанище - следващата му стъпка е към безсмъртието. За нея Захари Стоянов пише:
„Три до четири пъти цъкна с револвера си. А.Кънчев подир тримата заптии, но нито един път не можа да гръмне. Тогава той пристъпи още няколко крачки напред, тялото му затрепери като есенен лист, големите му огнени очи се задръстиха със сълзи, изгледа жално наоколо си, и след като извика с треперещ глас „Да живее България!”, хвана с две ръце дръжката на револвера, студеното желязо на който напъха в пресъхналото си гърло… глухо изгърмяване като изпод земята се раздаде наоколо… - и грациозното тяло, безчувствено и окървавено, се претъркули на земята като клас, прерязан от жетварски сърп!…”
Един месец по-късно, на 4 април 1872 г., Левски ще оплаче верния си помощник в писмо до сливенския комитет с думите:
„Научили сте се чрез вестника за А. К. че се е убил в Русчук и нищо няма намерено в него. Човек пратихме и разбрахме по-тънко: просто нещо!… Колкото направи, остава името си безсмъртно. За честните хора такава смърт!”
А когато за безсмъртие говори най-безсмъртният от всички българи, ние сме длъжни да мълчим и да коленичим. Ведно с онази скръбна жена, наша майка от най-първия ни вик и завинаги, която е вечно в черно и заради Ангел Кънчев. Синът й.
Верният.
Всеотдайният.
Обаятелният.

—————————–

ДИМИТЪР МАТЕВСКИ: НАРОДНИЯТ

Даже когато записва неотехтели още събития, историята споменава мимоходом името му. А то е неизменно сред имената на тези, които я творят. На какво тогава да отдадем „разсеяността й” й? Обяснението е просто: тя предпочита земетръсните личности, чието могъщо присъствие се забелязва веднага и продължението му в народната памет е естествено. Докато скромната саможертва остава на заден план, разтваря се в безименната маса, която следва знамето и се обрича на забрава. Но анонимността й е привидна, защото е направена пред олтара на свободата.
Саможертвата на Димитър Матевски продължава цял един живот.
Роден е през 1835 г. в Чирпан. Вероятно получава добро образование, тъй като е едва дванадесетгодишен, когато прекрачва прага на училището в с. Кара Орман /Черна гора/ като учител. Тук даскалува три години, след което за същия период от време преподава в Меричлери. Жаждата за знания го заставя да седне зад чина в Старозагорското класно училище. Нещо ново, тревожно и опасно донася той оттам в Меричлери, където се завръща през 1856 г. То се усеща най-вече в часовете по отечествена история, предмет, въведен за пръв път в тукашното школо от него. Непокорство той преподава и на възрастните селяни, за които отваря неделно училище. Знаменателен е фактът, че твърде често в уроците по омраза към потисника звучи името на Русия. Не е изключено изучаването и на руски език, тъй като е известно, че той го е усвоил добре от хаджи Агапий в Стара Загора.
Много са белите петна в биографията на Матевски до 1868 г. Ясно е едно - турците са чувствали силата и влиянието му сред меричлерци, които все по-осезателно надигат глава срещу робството. Правоверните решават да ликвидират „Москов комита”, както са го наричали, а това красноречиво говори за тяхната безпомощност да се справят по друг начин с него. Решение, което дарява на Пловдив Матевски.
Преломна е 1868 г. в живота на посветилия се народу учител. Светотроическото взаимно училище в обхванатата от предреволюционна треска тракийска столица се сдобива с ръководител, който го издига на завидна висота. Ентусиастът Матевски е неуморен в търсенето и утвърждаването на новото, прогресивното, дори необичайното, но рационално: с някои свои разбирания той разчупва твърде широкия педагогически хоризонт на епохата и се доближава плътно до нас. Демократизмът е алфата на неговото преподавателско верую, белязано винаги с неспокойството на първооткривателя. Само един пример: той изисква от всеки учител да се отнася критично към учебника и да предоставя възможност на учениците си и да се отнасят по същия начин към преподаваното от тях.
Дейността на Матевски обаче не се ограничава в тесните рамки на училището: още с пристигането си в Пловдив той се поставя в услуга на революцията. Нещо повече, някои историци са склонни да приемат твърдението, че още преди Левски няколко души /Георги Тилев, Кръстьо Тютюнджията, Христо Иванов Книговезеца, Антон Балтов/, ръководени от него, съставят самозван комитет на местна почва за борба против насилника. Разбира се, подобно твърдение се нуждае от доказателствен материал, за да се установи като факт. Но явно Матевски е бил всепризнат авторитет, за да бъде поставен от Апостола начело на Пловдивския таен революционен комитет, основан през юни 1869 г. Без съмнение, причина за това решение трябва да се търси в неуморната му дейност по събуждането на българите в пловдивското възрожденско читалище. Като се има предвид колко много е държал Левски на големия тракийски град /не заради него ли той препрати Иван Арабаджията от Влашко в Царацово, а след това го включи в ръководството на тукашния комитет?!/, изборът е направен на основата на старателни проучвания.
Избраникът оправдава достойно високото доверие. Между юни на 1869 г. и октомври на 1872 г. Матевски работи без отдих и с похвално усърдие по делото. Изпълнява неотклонно заръките и повелите на Апостола, организира, напътства, обнадеждава, увлича с личния си пример. Още на няколко пъти той се среща с Левски, за да докладва свършеното и получи задачи за предстоящото. Две версии съществуват за последната среща между двамата, станала в края на октомври 1872 г. Първата се доверява на Иван Андонов, който разказва:
„Към края на годината, на 28 Октомврий беше, аз пак отидох в Пловдив да купувам учебници. Като други път, така и сега, слязох при Матевски в Свято-Троическото училище. На другата вечер у Матевски дойде Левски, придружен от Душо х. Деков. След като Матевски ме представи на Левски, почнаха се общите разговори, на които присъствах аз. От този разговор можах да разбера, че Матевски е викал Левски при себе си с цел да му съобщи съдържанието на една телеграма, пристигнала от Цариград до Пловдивския мютесарифин, че правителството обещава 20 000 гроша на тогова, който донесе главата на Левски. За тази телеграма най-напред се научил Тодораки Кесяков, сандък-еминия /ковчежник/ в конака и веднага съобщил на Душо х. Деков. Таз новина не направи никакво впечатление на Левски, който я посрещна с хладнокръвие и презрение. След това Левски заведе разговор с мене, като ме разпитваше за положението на селяните и дали те са почнали да се пробуждат от дълбокия сън, като възлагаше най-големите си надежди на младата генерация, която трябвало най-много да работи за пробуждането на народа. Той говореше много тихо и умерено, без да се нервира. Само сегиз-тогиз по адрес на турците и най-много по адрес на българските чорбаджии отпущаше укори, заплашвания и закани, че ще пали, гори и убива всекиго, който пречи на освобождението народно. Той ми каза: „Българският народ не трябва да очаква чужда помощ. Той трябва да се облегне изключително на своите мощни плещи и крака, да грабне оръжието и да извоюва своето освобождение и своята независимост, ния трябва да работим, за да се образуват във всеки град, село и колиби местни комитети, които да будят народното съзнание, да се въоръжат и всички в един ден да въстанат и съкрушат турското царство, това скоро ще настъпи, пригответе младо и старо да скочи и да се бори за свободата си, възпитавайте тоз народ в обич помежду си и себеотрицание за общото благо”… Неговото политическо верую, проповед и догми състояха в това: „Бъди готов, решителен, да умреш за свободата на българския народ, работете между народа, възпитавайте го да не очаква от никого чужда помощ, но със своите ръце и оръжие да се бори за своята свобода.”
Втората версия се крепи на легендата, която разказва, че Левски е бил посетен от Матевски в дома на дядо Иван Арабаджията в Царацово. Учителят, разтревожен от въпросната телеграма е настоявал или Апостолът да се укрие и презимува в Пловдивско, или да се прехвърли във Влашко. Левски не споделил тревогата му. Вместо това той се обърнал към Арабаджията с думите:
- Да бяха отпуснали на онзи, който ще ме предаде поне още десет хиляди гроша, та да може той къща да си купи и мирно и честито да заживее в нея!…
Което пък е явен намек за закупената от поп Кръстьо преди време къща - точно за тридесет хиляди гроша…
Тежко изживява гибелта на Левски председателят на Пловдивския комитет, но продължава народополезната си дейност. Болен, той не взема участие в Априлското въстание. Ала когато, веднага след Освобождението Берлинският договор разкъсва България на три части, той надмогва болестта си, полага основите на комитета по съединението „Единство” и става негов председател. Страданието сякаш влива сили в изтощеният му от охтиката организъм: той е навсякъде, където има нужда от помощта му. Просто е свикнал да се раздава и така, до 28 октомври 1882 г.
Когато изведнъж се разбира, че делата му са забравени. Спомнят си ги само приятелите му - поборници, които го изпращат в последния му път. За този ден Захари Стоянов ще въздъхне горчиво в предговора на „Записките” си:
„Е, народ, народ, кога ще ти да видиш скъсаната си черга? За Матевски, национална гордост, от дюген на дюген събираха с дискос петачета за погребение, а за един чужд музикант, дошел да служи за лири, вестниците излязоха в черна рамка, оплакваха семейството му. За Матевски, комуто се дължи съществуването на Южна България ни ума, ни дума.”
Укорът на знаменития летописец е справедлив и покъртителен. Вероятно обаче той е пропуснал да прочете броя на в-к „Народний глас” от 30 октомври 1882 г., в който е поместена бележка за смъртта на Матевски. В нея е дадена кратка, но удивително точна характеристика на учителя и бореца:
„Скромността му се равняваше на предаността му към делото, на което се беше посветил”.
Не се ли отнася тя за всеки заслужил с живота си единствената, непозната за друга национална история титла - титлата „народен”?

—————————–

ИВАН СОКОЛОВ: НЕСПОКОЙНИЯТ

Трудно е да се съберат стъпките му, пръснати по нашата земя, а и не само по нея. Но без това едва ли ще успеем да надникнем в неговия живот - дълъг и бурен, отдаден изцяло и единствено на народа, изживян така, както повеляват идеите на великия Апостол.
Родът му е горноджумайски, ала свободолюбието и непокорството на бащата, изполичарят Вълчо Соколов дразни турците - и семейството е принудено да напусне града, да се засели най-напред в Дупница, сетне да се установи в радомирското село Върба. Тук през 1844 г. той прави първата си стъпка. Следващата е в Радомир, където е ученик в местното килийно училище. Жаждата му за знания е огромна, а черните ратайски грошове не стигат; за да продължи да се учи, той се главява слуга при радомирския кадия. Това изиграва важна роля за формирането му като личност. Защото през 1859 г., когато кадията заминава за Цариград, с него е и слугата му.
Петнадесетгодишен юноша е Иван Соколов, но наследството, което притежава е силно. Едва стъпил в столицата на османската империя, той къса решително връзките си с влиятелния турчин и постъпва в българското училище, намиращо се под покровителството на униатите. В продължение на три години не знанията ще бъдат основното, което го занимава - нещо друго ще го привлича властно към себе си, за да не му даде покой до сетния дъх. В кипежа на българските страсти за самоосъзнаване, самостоятелност и свобода той бързо открива своето място и го заема незабавно. Скромно е това място, но историята се прави от армията на редниците, които крачат след шепата водачи. Неспокойствие, плам и нетърпение бележат дните на младия родолюбец в Цариград - факт, който не е могъл да убегне от вниманието на по-възрастните му и далеч по-опитни сънародници. Те не без основание виждат в негово лице бъдещ борец за освобождението на поробеното отечество - и решават да го въоръжат с оръжието на науката.
На 5 май 1862 г. Иван Соколов поема за Загреб, за да постъпи в известната реална гимназия. Издръжката му се поема от Дековския архиепископ, мецената Йосип Щросмайер. Освен него Драган Цанков изпраща още седем юноши - всичките, с много дребни изключения по-късно се поставят в услуга на революцията и изгарят в борбата като знамена. Най-близък другар на Соколов тук е клисурецът Никола Караджов - този, който ще изостави бляскавата кариера, предричана му от всички, за да впише с кръв името си в обарутените страници на Април 1876 г.
За живота на Иван Соколов в Загреб не се знае почти нищо. Но той не ще е бил тих, послушен, отдаден само на учебника. Защото през 1867 г. най-неочаквано и без да завърши Пети клас Соколов напуща гимназията, озовава се в Белград и постъпва във Втората българска легия.
Истински университет не само по военно дело, а и по революционно братство е това необикновено учебно заведение, създадено по зова на изстрадалото отечество. В него, привлечени от най-свято синовно чувство, си дават среща различни съдби, обединени от една мисъл - да вградят костите си в темелите на свободата. Тук Соколов среща този, когото ще следва неотклонно дори и след страшната бесилка край София. Неимоверна е силата, която излъчва личността на Апостола - магнетичната й власт привлича най-вече най-чистите, най-верните, най-всеотдайните. С вълнение и с клетвена обреченост възприема простите му, категорични, заредени с любов думи за делото и Соколов. Той вече е наясно със себе си. Той вече знае как да живее и умре - а това за него е всичко. Ще го изповядва до края на дните си, неспокойно и честно.
Година време след разтурването на легията покръстеният в новата религия се мъчи да преодолее горчилката от белградското си разочарование във Влашко. Соколов е фигура със значително влияние сред българската емиграция тук. Работата в редакцията и печатницата на вестник „Народност” обаче не го задоволява напълно: той непрекъснато мечтае за Русия, където възнамерява да продължи образованието си във военно училище. За осъществяването на мечтата си започва да се труди и при богатия мушиер Янко Пеев в Бекет /Румъния/, необходими са му средства. През март на 1870 г. когато набира работници за мушията на господаря си във Видинско е арестуван от турските власти. Причината за задържането му е неизяснена.
Следващите пет години от биографията на Соколов са обвити в пълен мрак, този мрак той не е пожелал да разсее дори след Освобождението. Знае се, че е бил окован във видинския затвор. Два месеца по-късно е бил прехвърлен в русенския, където следствието продължава. То не приключва и в софийския. Но през 1871 г. го виждаме учител в турското училище „Ислямхане” в с. Бали Ефенди /Княжево/. След което учителства последователно в Щип, Кюстендил, София, Самоков. Естествено възниква въпросът случайно ли е това бродене из този край на страната и има ли то някаква връзка с титаничното дело на Левски?
Колкото и смело да прозвучи, защото липсват преки свидетелства, отговорът може да бъде утвърдителен. Три лъча са се прокраднали в мрака, за който стана дума по-горе, на тях се крепи предположението, че Соколов може би е особено доверен човек на Апостола, натоварен с по-специални, тайни функции. В едно негово писмо до Панайот Хитов /пази се в Народната библиотека „Кирил и Методий”/ личи, че той е бил добре запознат с изграждащата се Вътрешна революционна организация - ето първият лъч. Вторият - дълбоката му покруса след обесването на Левски се заменя с ярка, бушуваща активност, в началото на която той търси приятелството на непознатия му дотогава Тодор Каблешков.
А третият изгрява към края на 1875 г., когато Соколов е включен в състава на пазарджишкия революционен комитет и му е поверена длъжността „военен ръководител на въстаниците от брациговския сборен пункт” - и в двата избора не може да става и дума за каквато и да е случайност…
Високата чест да представя Пазарджик във Великото народно събрание на Оборище се пада на Иван Соколов. Неговото присъствие тук е повече от забележимо - Соколов пръв дръзва да издигне глас против известното пълномощно, искано от Бенковски, като защитава достойно демократичните си разбирания. Има нещо безкрайно чисто и честно в този глас, който не трепва, въпреки, че е пронизан от един стоманено твърд поглед. Ето какво пише в „Записките” си Захарий Стоянов за онези минути, в които Соколов брани своите идеали:
„Той описа твърде мрачно лошите последици, които може да има едно пълномощно.
- Българският народ ламти да се освободи от един тиранин, а ще налети на други - каза той…
- Ние не искаме тиранин, бил той турчин или християнин - разлика не съществува - се чуваха гласове…
- По-добре да стоим под турски ятаган още петстотин години, отколкото да приемем това пълномощно, което ще ни върже ръцете и ни прави прости оръдия във време ва въстанието - ораторстваше Соколов”
20 април 1876 г. заварил Соколов в Панагюрище. Имайки предвид военните му знания, въстаниците го определят за военен ръководител на града. В разгара на въстанието контролира с четата си направлението Панагюрище - Стрелча. Спасил се по чудо от озверелия насилник, след много премеждия се добира до Цариград, откъдето се прехвърля в Одеса. Там, на свобода той организира отряд от около стотина българи, с които възнамерява да вземе участие в Сръбско-турската война от 1876 година, намерението му обаче не се осъществява. Ала Соколов не разпуща хората си, упорито ги обучава край Белград и през април на 1877 година се присъединява с тях към редовете на Българското опълчение.
В боевете за свободата на своето отечество Иван Соколов показва на какво е способен българският войник и неведнъж предизвиква възхитата на руските солдати. На Шипка е пролята и негова кръв.
След Освобождението служи в Източна Румелия, участва в Съединението, а по време на Сръбско-българската война /1885 г./ е отново сред тези, които покриват българското оръжие с невехнеща слава. Живее все така достойно и неспокойно до сетния си дъх през 1907 г…
За да може на смъртния си одър да прошепне две думи: „Изпълних, брате!” Да ги прошепне така, сякаш отговаря на заръката на Апостола: „Горете, братя, да изгорим за спасението на поробената майчица…”

—————————–

ГЕОРГИ ДАНЧОВ: ЗОГРАФИНЪТ

Животът му е ясен и горещ като сълза, набъбнала в очите на майката-мъченица:, сълзата, от която е роден и на която се посвещава без остатък. Има нещо красиво и страшно, почти ритуално в сабята и четката, кръстосани над неговото име - това единство създава безсмъртието му. И е велик пример за сливане на изкуството с борбата за свобода.
А семейството, което на 27 юли 1846 година се сдобива със син, е еснафско: бащата, Данчо Попгеоргиев, се занимава с търговия. Търговец той вижда в мечтите си и своя първенец. Затова в радостта от успехите на наследника му в учението има доза пресметливост, стока се коландри с ум и знание. Невръстният Георги обаче се интересува слабо от тезгяха. С неподозирана, завидна лекота преминава той през чирпанското долномахленско училище /с даскал Василий Продрамос/, взаимното класно /с даскал Никола Грънчаров/ и чердаклъмахленското синьо школо - учебно заведение с изключително висока за времето си репутация. Въпреки, че е принуден да води бакалските тефтери на баща си. Които изпъстря с рисунки на онеправдани, злочести, търсещи истината за себе си и за околните българи, по-късно образите им ще изгреят в мрачините на манастири и църкви.. Като светци. Тринадесетгодишният е вече с биография, кой от сегашните живописци би се похвалил с това? Той е скъсал с отминалото, но не заживял с бъдното - важното за нас е, че не му е удобно в робското „днес”.
Следва драмата. Умират близките му. Остават невръстните му братя. Те се нуждаят от хляб. Дава им го чрез тезгяха. До деня, в който може да го повери на друг.
Денят е 1 юли 1860 г. Една каруца го отвежда в Станимака. Не, не каруцата - отвежда го жаждата за изкуство. Там, в този град той е ученик на иконописеца Алекси. От гръкомана усвоява тънката техника на портрета. Не след дълго започва да съперничи на учителя си. И се завръща в родния Чирпан, за да се отдаде на живописта.
Между 1861 и 1869 година Георги Данчов служи трескаво и всеотдайно на любовта си - рисува икони, портрети и стенописи в конаци, училища, черкви, манастири. Липсват сведения за някаква друга негова дейност в този период. Само един спомен на съвременник мимоходом загатва, че през 1868 година той се запознава с Недко Тананов и с борбите на пловдивчани по черковния въпрос. Вероятно Тананов е усетил желанието му да работи за народната свяст, защото му се доверява всецяло и му възлага задачи - какви, за съжаление не знаем.
В нашата книжнина съществува известно разногласие относно първата среща на Данчов с Апостола - съдбоносна в биографията на художника. В „Миналото” Стоян Заимов твърди, че тя е станала през септември 1868 г. Факт, който се опровергава от Никола Събчев:, чирпанският историк я отнася към 1869 г. Подкрепя го Иван Андонов в „Из спомените ми от турско време”:
„В двора на мъжкото училище имаше и девическо училище, дето за учителки имаше две калугерки, родом от Карлово, сродници на Дякона Левски, който през 1869 г. се бе запознал с учителя Стойновски. Тогава в Чирпан не е имало никакъв комитет, защото Левски не е желаял да състави такъв. Той се запознал само с Георги Данчев, Никола Данчев и Стою Филипов Коюмджията, чирпански граждани. Посредством тях той се опитвал няколко пъти да иска от чирпанските чорбаджии да събират и му предават известни суми пари, нуждни за купуване на оръжие, което било необходимо за въстание против турците.”
Все пак, Стоян Заимов ни е оставил доста живописни редове за Георги Данчов. Ето ги:
„Зографинът има ръст среден. На изглед е тънколяв. Има широко чело, нос орлов клюн, пембяни /червено-бели/ бузи, здрави бели зъби, средни руси мустаци, кафяви очи с мил поглед, гъсти ресници бранят милите му и благи очи. На изглед въобще той представлява от себе си „благообразний Йосиф”, а в дъното на душата си е цял български дявол, каквито дяволи бе създала с хиляди петвековната турска тирания.”
Изпълнена с неспокойство е дейността на Данчов след паметната среща. Преди всичко той поставя изкуството си в услуга на революцията. Наистина нямат цена фалшифицираните от него тескерета, с които комитетските люде обикалят безопасно страната. Народната памет е съхранила разговор между Ангел Кънчев и Иван Арабаджията, в който Кънчев споделя, че „подправените от Данчов тескерета са по-истински и от истинските.” Към това бихме могли да добавим, че нито веднъж тескере на художника не е предизвикало съмнение у турците и не е станало причина за провал.
Би било несправедливо обаче да пренебрегнем другата страна от дейността на Данчов - далеч по-рискованата, по-опасната: тя между другото говори красноречиво колко високо е бил ценен той от Апостола. През 1870 година Левски, отец Матей Преображенски и Данчов съграждат революционния комитет в Панагюрище. Малко по-късно художникът посещава по комитетски дела Казанлък отново с Левски. През ноември на 1872 година двамата са на път за Стара Загора, където ще основат Третия революционен окръг, включващ Чирпан, Нова Загора и Казанлък. Пътища, пътища - към Сопот и Елена, към села и махали, вървяни с една-единствена цел: събуждането на българите, подготовката им за въстание, отхвърлянето на ярема…
Последният от тях е веднага след Къкрина. Данчов не се оставя във властта на унинието, което съзира навсякъде около себе си, защото знае най-ефикасното средство срещу него: действието. И понеже упорито се говори, че Апостола ще бъде откаран в Цариград, организира чета, с която да нападне конвоя и освободи Левски. Дни наред чакат напразно хората на четата, разпределени в три засади край железопътната линия. Дори след най-святата бесилка в нашата история…
На 17 март 1873 година пристигналият в Хасково, за да се заеме с освобождаването на заловения при прословутата си авантюра Атанас Узунов Данчов е арестуван от турците и след нечовешки мъчения изпратен на заточение в Диарбекир. Съдено му е да претърпи в прочутия с мрачната си слава град-зандан цели три години. Но нищо не е в състояние да сломи могъщия дух на художника. Свидетелство за това са няколкото му писма до Родината, в които четем:
„…и сега ти пиша, че купих фотографическа машина с всичките й оръдия и евзи за 27 лири турски. Имах пътни и къщни разноски… - всичко 48 турски лири. Тия пари дължа на тогози-оногова из заточените българи, а на някои от тях плащам и лихва. Затова виж, погрижи се, колкото е възможно да ми проводиш 20,30 или най-малко 15 лири и аз ще се трудя колкото е възможно оттук да припечеля от машината, та да си платя дълга… Пари с лихва са като краставица - скоро растат!…
Пращам ти няколко портрета, които аз вадих… Също ти провождам и един откъслек от вътрешната крепост, който вадих от къщата, както се гледа. В тая крепост е прочутата Диарбекирска терсхана /затвор, тъмница, хапсана/… По после ще извадя целия град и ще ви пратя един портрет. Също и няколко от формите на тукашното население кюрдско и арменско…
Надея се в година време, откакто извадя всичките си разноски и като платя машината, да ти проводя и няколко лирки, защото аз съм сам в цял град фотограф, други няма освен мене…”
След Освобождението Георги Данчов е учител по рисуване в Пловдивската мъжка гимназия, помощник-кмет на Пловдив, редактор на хумористичен вестник, фотограф, като нито за миг не изпуща четката. Най-неочаквано и необяснимо, някъде около 1895 г. е арестуван и измъчван от властниците, които идват подир Стамболов. Достойно е държанието на стария поборник, гордо е откритото му писмо до Фердинанд, отпечатано във в-к „Свобода”, в което той заявява:
„Три и половина години съм другарувал с Васил Левски по устройството на комитетите за освобождението на България, поддържан от собствените си средства!”
Преди да склопи очи /19 февруари 1908 г.!/, Георги Данчов решава да се издължи на Апостола за последен път със средствата на своето изкуство. Прави го по забележителен начин и дарява и българската живопис, и българската история с най-хубавия портрет на другаря си.
Този, с когото живя ясно и горещо - като сълза, набъбнала в окото на майката мъченица: сълзата, от която бе роден, на която се посвети без остатък.

—————————–

Д-Р РАШКО ПЕТРОВ: ЗАГАДЪЧНИЯТ

Неговото име се помни, но животът му е почти забравен. А е необходимо да бъде възстановен, тъй като историята не е само един монолитен звезден миг - особено важни са делниците, които подготвят кървавия празник на подвига. Скромност, твърдост и достойнства отличават пътя на д-р Рашко Петров към върха на българската национална революция: тези качества го преплитат многократно с безсмъртния път на Апостола.
Роден е в бунтовна Копривщица през 1835 или 1840 година: разногласията между историците започват още оттук. Със сигурност обаче е установено, че в родния си град учи до 1850 г. Вероятно е привлякъл вниманието на учителя си Найден Геров, защото след това в продължение на три години е пак негов възпитаник, но вече в Пловдив. Мечтата му да служи вярно и неотклонно на поробеното отечество той схваща напълно непосредствено - през 1853 г. се озовава във Виена, където записва медицина. Завършва през 1861 г.
Сега можем само да се догаждаме какво се крие зад тези телеграфни редове на биографията му. Вярно е, историята не се доверява на предположения. Но през 1861 г., без да положи държавните изпити, Рашко Петров заминава за Белград: съдбоносни за България събития зреят в сръбската столица. Не ще е било резултат на внезапно родолюбиво хрумване това негово решение - веднага след пристигането си той е включен в Привременното българско правителство, ръководено от Раковски. Нещо повече, „Статутът” на правителството, създаден на 15 юни 1862 г., е съхранил свидетелство за огромното доверие, с което се е ползвал младия лекар сред сънародниците си - подписът му личи непосредствено подир подписа на водача.
Твърде малко са документите, които говорят за дейността на Рашко Петров в Белград. Но те са единодушни в твърдението, че Раковски е виждал в негово лице неоценим помощник при политическите си пътувания и контакти - и му се е доверявал изцяло.
Тук, в Белград, става първата среща между бъдещия Апостол на свободата и по-сетнешния му доверен човек в големия тракийски град. Двадесетина години по-късно, когато Захари Стоянов тръгва по стъпките на Левски, за да ги събере и да ни ги завещае чрез биографията му, д-р Рашко е безкрайно пестелив и напълно съзнателно пренебрегва себе си и делата, в които е замесен. Може би затова летописецът го рисува само като свидетел:
„Когато българските доброволци доближили до белградската Стамбул капия, Левски бил първият, който се метнал на калето с гола сабя в ръка, като същински лъв. По-напред доктор Рашко го видял с очите си, когато той /Левски/ си извадил пищова и пронизал гърдите на един турски юзбашия, близо до Батал джамия. Българската чета в Белград помагала с такова присърце на чисто сръбските работи, с цел да се изработи и нещо за тяхното поробено отечество, което пъшкало под османлийския ятаган…”
След разтурването на Първата българска легия /септември 1862 г./ Рашко Петров полага последните си изпити във Виена и се завръща в Пловдив. Много скоро той отново е потърсен за делото: месецът е август, годината е 1863. Спомня си Христо Иванов Книговезеца:
„…Чухме, че докарали /в Пловдив/ дякон Василя, вързан и окован от Карлово. Отидох аз да го видя по причина, че нося на хапузите /затворниците/ хляб. Видях го и му казах: „Не бой се!”, като ми разправи, че го предал вуйчо му за бунтовник, като казал на правителството /на властта в Карлово/, че Левски бил в Сърбия миналата година в четата. Излязох и отидох и намерих г-н Рашко Петров, че му разправих за него и му се помолих да се потруди чрез градските чорбаджии, да се пусне Левски на свобода, щото е наклеветен от вуйчо си. И така Рашко Петров разказа на господин Найден Геров, руски вицеконсул, и на градските чорбаджии на неговото наклеветяване от вуйчо му, и закачиха да действат чрез правителството за освобождението… И по този начин… Васил Левски се освободи.”
Между 1863 и 1869 г. пловдивският лекар служи упорито и всеотдайно на призванието и народа си. От една страна той непрекъснато търси благоразположението на турските първенци - лекува дори самия мютесарифин и го получава поради характера на своята професия. Наученото от все по-честите визити при тях изтича по невидими канали към центъра на организацията - ето втората страна от живота му. А може би именно това е причината за множеството бели петна в биографията му от този период и изобщо?… Все пак е запазено едно букурещко писмо от 12 юни 1867 г. - „водачът на старите” Христо Георгиев пише до Найден Геров следното:
„В Пловдив кои ще бъдат нашите агенти - това е ваша работа, тъй и в Карлово, Калофер, Сопот, Копривщица, Клисура, Етрополе кои да бъдат, пак вие ще наредите. В Пловдив кого да наредят, от пловдивските един ще бъде доктор Рашко, който ще бъде един от главните агенти, понеже това ще се разумява със сливналиите и с Панайот…”
Съвсем определено свидетелство, че двойственият живот на лекаря е бил известен и в Букурещ. За съжаление, тук отново само можем да предполагаме за връзките му с Левски. В историческата книжнина на два пъти, и то твърде смътно, се мяркат известия за среща между двамата. Веднъж, през март 1866 г. Апостолът е бил приет доста хладно от белградския си другар. Втората среща е задочна: през 1867 г. д-р Рашко предупреждава брат му, Христо Иванов Кунчев, че Левски е дирен от полицията заради хайдутуването му при Панайот Хитов. В първия случай студенината вероятно е продиктувана от конспиративни съображения, а във втория конспирацията е нарушена поради надвисналата опасност…
Трябва да се очаква, че най-голям размах е имала дейността на лекаря в периода от 1869 до 1873 г. - тогава, когато Апостолът плете знаменитата си мрежа от комитети из цяло Българско. Още повече, че той е един от първите, запознат с гениалните прозрения на Левски - станало е или в края на май, или в началото на юни 1869 г. Ала историята пази и досега почетно мълчание около името му. Многобройни са само легендите, които обкръжават това приятелство. Макар, че на тях не трябва да се вярва, някои изследователи отронват в съчиненията си, че Левски често посещавал доктора Рашка в Пловдив. Единственото, което може да се твърди без опасения от евентуална грешка е, че връзка между себе си двамата са установили посредством царацовчанина Иван Арабаджията - факт, който говори красноречиво за важната роля, отредена на Рашко Петров в борбата и дообяснява защо делото му е обвито в мрака на полузабравата. Някои съвременници са били не на шега разтревожени от привидното отдръпване на лекаря в трескавото време на повдигането, недоумение личи в техните спомени /Стоян Заимов/. А тогава той е бил като отворена рана - свой сред чуждите, чужд сред своите…
Така се е чувствал Рашко Петров и през Април на 1876 година: след потушаването на въстанието той полага изключителни грижи и невероятна изобретателност, за да облекчи положението на затворените в Ташкапия българи.
В още по-деликатно състояние се е намирал той по време на Руско-турската война - трябвало е да лекува ранени и от двете воюващи страни. Грижите си за руси и българи той обяснявал с върховната хуманност на своята професия.
Самотна е радостта на доктор Рашко Петров от жадуваната и извоювана свобода. Никакво впечатление не прави на бившите му другари по борба фактът, че той е бил пренебрегван от властта в Източна Румелия, дори когато са били обсъждани въпроси от неговата компетенция, да не говорим за това, че не е народен представител в Областното събрание - длъжност, която му се полага по право. Но той е първокласен лекар, макар, че утехата от любимата професия нагарча: през 1888 г. е назначен за началник на Пловдивската първостепенна болница, а година след това - принуден да напусне. С частна практика се занимава почти до последния си дъх. Умира във Виена. Погребан е в Пловдив през май 1894 година.
…Животът на доктор Рашко Петров, загадъчният приятел на Левски, достоен и светъл, извървян опасно и честно, продължава да пита:
- Защо, когато сме пред камъка, призован от паметта ни да съхрани за бъдещето най-красивите черти на миналото, толкова рядко обръщаме внимание на пиедестала? И се прекланяме пред висотата, а не пред това, което я придържа? Не е ли несправедливо, след като знаем, че историята не се състои само от звездни мигове? И че в нея особено важни са делниците - а те понякога са много, много черни…
Животът на доктор Рашко Петров продължава да чака отговор.

—————————–

ПЕТЪР ГОРАНОВ: ЕНЕРГИЧНИЯТ

Ако се опитаме да сравним живота му с планина, в съзнанието ни мигновено ще изникнат Родопите - и сравнението ще бъде изумително точно. Привидно е спокойствието, което нахлува в кръвта на молитвено коленичилия пред най-трагичната българска твърдина - усещането от досега с неговата личност е същото. И тъй като планините се мерят с върховете, нека се опитаме да издигнем най-високите му часове върху нищожната територия на белия лист - нужно ни е, за да можем да надникнем в себе си и да се сравним с тях.
Роден е през 1829 година в Батак. Богато и влиятелно е семейството му: бащата, хаджи Горьо е буден, решителен човек, с тежка дума в делата на селото. Синът отрано проявява едно качество, на което не ще измени никога по дългия си, сложен, изпълнен с безброй криволици път към народната памет - самостоятелност. Жаждата му за знания го отвежда в Брацигово, където получава прилично за времето образование. То обаче не го задоволява - и след завършения втори клас пътува за Рилската обител, чиято школа процъфтява. Вероятно манастирските братя са виждали в него бъдещия учен, защото само след няколко месеца му обещават да го изпратят в Европа, за да усвоява висшите науки.. Ала килията се оказва тясна и за неговата душа. Велико ще да е било разочарованието на бащата, когато подир година Петър се завръща в Батак, той го лишава от каквото и да е внимание. Наказанието играе важна роля във формирането на революционера, тъй като нуждата го потапя изведнъж в кипежа на живия живот. Отначало е фурнаджия, сетне налбантин, а когато книгоиздателят Драган Манчов налага волята си и в селото се съгражда училище, става учител. В тези години Петър проглежда за мъките на стенещия под кривия агарянски крак българин, те го изпълват с мисълта за разплата.
Друмищата, по които броди сетне по търговските си дела, снабдяват любовта и омразата му с твърдост и ясност. Из тях, за съжаление неизвестно кога и къде, той среща Апостола на свободата и е окрилен от идеите на русокосия безсмъртник. Двете думи, които чува при тази среща - „Готви се, брате!” - се превръщат в парола на всички предстоящи събития в живота му.
Неизчерпаема е енергията, бележеща дейността на Петър Горанов в последвалите години. Той е човекът, около който се приютяват надеждите на батачани за избавление. Словото му е огнено и убедително, а безстрашието му предизвиква страхопочитание дори у турците. Неговият дом става център на революционната пропаганда. Тук се получават ,четат и тълкуват „Дунавски лебед” и „Напредък”, „Български книжици” и „Гайда”, „Читалище” и „Свобода”, „Век” и „Независимост”. Тук се заражда, обсъжда и одобрява всяка крачка против потисника. Тук намират подслон хора на делото от Пазарджик и Пловдив. Тук идват за съвет и помощ българи от съседните селища - никак не е случаен фактът, че преди избухването на удавеното в кръв Априлско въстание Горанов е избран за народен представител на Пазарджишки окръг в действащото тогава окръжно съдилище.
За втори път будният батачанин стиска ръката на Левски през 1870 година. Срещата между двамата става в хана на Никола Ръженков /заблудени от това, че ханът на последния се е намирал на житното тържище в Пазарджик, повечето наши историци изписват фамилното му име „Ръжанков”, от „ръж”, а то иде от „ръжен”/. Може само да се догаждаме какво са говорили те помежду си, защото веднага слез завръщането си Горанов започва да уточнява състава на бъдещия революционен комитет. Тайната около съзаклятието се пазела строго - събранията с верните си люде той провеждал в Баташкия балкан. На едно такова събрание бил разгледан уставът на БРЦК, получен от Левски чрез пазарджиклиите братя Консулови. Няма съмнение, че в периода между 1870 и края на 1872 година Горанов е в постоянна връзка с Апостола - свидетелство за това е добрата му осведоменост за хода на работите по делото и в отдалечени от Батак селища. Особено чест гост е той на Пазарджик и Пловдив. След всяко негово завръщане огънят на бунта в сърцата на хората му се разгаря с по-голяма сила.
Огънят, който не се гаси и от зловещия февруари на 1873 година. Противно на очакванията Горанов продължава да подготвя бъдното въстание с удвоена енергия. Така, че когато на 21 февруари 1876 година на вратите му похлопва апостолът Волов, за да се запознае с обстановката в селото, той вече е готов да поведе гордите планинци след себе си. А на Великото народно събрание в Оборище отчита точно и ясно: Батак е като един човек, решен на всичко в името на свободата.
За кървавата венчавка на селото с лелеяното векове наред са изписани стотици страници. Все пак не е излишно да си припомним основните моменти на този трагичен ритуал, тъй като те са свързани неразривно със съратника на Левски и доосветяват образа му ярко и могъщо.
Петър Горанов получава вестта за избухването на въстанието на 21 април 1876 година: кървавото писмо, което му изпраща Васил Петлешков, попада в неверни ръце. Начаса домът му се превръща в революционен щаб. В нощта срещу 22 април се правят последните уточнения около военните действия на въстаналите, прави впечатление стройната организация, създадена от главния войвода Горанов. А в ранната утрин на новия, най-пролетен за батачани ден, защото в него се разлистват надеждите им, той застава на чардака на къщата си и обявява народната воля. Думите му, развълнувани, сурови, осветени от високо вдигнатите пламтящи факли, кънтят над притихналото, потръпващо от радост и нетърпение множество.
Тези думи Горанов ще повтори, вече по-спокойно, няколко дни след това по друг повод. За историята ще ги съхрани младотурският вестник „Йени Истамбул”. Ето ги, както ги е предал турският историк Тепенделиоглу:
„Българският народ вече не признава Османската държава. От една седмица ние сме строшили османския ярем. В този момент повече от селата са провъзгласили свободата. Новата Българска държава е решена да създаде Българска войска. В много от селата нашите селяни започнаха да се обучават. За да не бъдат разпръснати войниците ни, всяко село ще изпраща своите войници в главното село в околността. Мюсюлманите, които мирно си гледат работата, няма да бъдат закачени…”
Опиянението достига своята връхна точка. За огромното влияние сред населението, за организаторската мъдрост на главния войвода красноречиво говори размахът на въстанието тук: неговите помощници, братята Ангел и Стефан Керелови, са поставени начело на дружини от по 550 човека - практически почти всички хора от селото, годни да носят оръжие.
Следва епопея, която едва ли има равна по сила и драматизъм в нашата история. Тя продължава цяла седмица и бележи кулминацията си на 30 април - денят, до който въстаниците последователно и безстрашно отстояват правото си да бъдат свободни, денят, в който многобройните - повече от 8000 души - башибозушки орди под предводителството на Ахмед ага Барутанлията искат да им бъде предадено селото. Отговор е не само дружният огън на кремъклийки и шишанета - далеч по-силни са думите, врязани в гранита на времето, паметта на поколенията:
„Батачани не са вече рая. Те са се отказали окончателно от онова подло правило, че покорна глава сабя не я сече, те са провъзгласили своята независимост тържествено и с оръжие в ръка, за която са готови да пролеят и последната капка кръв.”
Петър Горанов, който в дните на въстанието е навсякъде и с героичното си поведение - а е на 47 години! - подкрепя духа на хората си, успява да се спаси от потреслите цяла Европа кървави изстъпления на ятагана. До Освобождението живее в Смирна. След това се завръща в родината, където е посрещнат с почести. Като окръжен управител на Пазарджик и като народен представител служи честно на обикновения човек, чиито интереси са повече от всичко за него. Свидетел на повратни събития в историята ни - умира през 1925 година - той винаги е на страната на правдата и на лишените от нея.
Защото носи през целия си дълъг живот една парола: „Готви се, брате!” - паролата, която му е връчена от Апостола на свободата. За да я завещае непредавана и свята на продължителите, на наследниците.

—————————–

НИКОЛА РЪЖЕНКОВ: САХАТЧИЯТА

Струва ми се, че той е владеел отлично времето: особено добре се е справял с часовниците, които са изоставали. И ако някой от многобройните му мющерии се е връщал отново в дюкяна му, то това е ставало с неизменната реплика:
- Сега пък избързва, майсторе Никола!
С усмивка се е надвесвал той над тънките механизми. И с един отговор в себе си:
- Така трябва!…
От единствената известна нам негова снимка ни гледа светец: слабото, скулесто лице се осиява от хлътнали дълбоко в орбитите си, жадни и печални очи. Такъв е той и в своя кратък, изпълнен с надежди живот. Живот, блеснал като светкавица в смрачения небосвод на отечеството и угаснал преди първите капки на очаквания от изтерзаната земя пет века подред очистителен дъжд.
Историците са несигурни, когато разгръщат началните страници от биографията му. Знае се, че е роден в пазарджишкото село Калугерово, кога обаче - не. Буден и буен, той не е криел чувствата си към поробителя и е използвал всеки повод да ги прояви. Вероятно тези чувства са били споделени и в селото, и в Пазарджик, където отива или да учи или да помага на баща си в занаята, защото много скоро поема пътя за Влашко. Тук овладява до съвършенство, според тогавашните изисквания, сахатчийството, ала не се задоволява само с това, неудържимо го привличат народните работи. И за него, както за повечето хора на делото, съдбоносна се оказва срещата с Левски. Без съмнение, решението му да се завърне в Пазарджик е повлияно от Апостола. Колкото и да е спорен и справедливо оспорван този факт, защото е лишен от преки доказателства, той е приемлив най-малко по две причини. Първата, в която трябва да се съзира стратегическата предвидливост на Левски - нуждата от особено верни люде в особено важните селища из Българско, не е ли така и с бай Иван Арабаджията, изпратен не в Каратопрак, а в село, близо до Пловдив? Втората - още със стъпването си в Пазарджик през 1869 година Левски се свързва с Никола Ръженков, с когото се е разбрал за всичко около делото в Букурещ. Още едно, макар и косвено доказателство за подобно твърдение е това, че в периода между двете срещи сахатчията избягва да се намесва открито в споровете с турците, бездействието, разбира се, е само привидно, то му е необходимо като алиби за предстоящата дейност. Изводът е ясен: Апостолът е заработил по осъществяването на идеите си за освобождението на България доста преди тези идеи да узреят напълно.
И така, през юни 1869 година в дома на Никола Ръженков е свикано събрание, на което се проверява готовността на пазарджиклии да пристъпят към градежа на борбата. Очевидно Левски е доволен от духа на присъстващите, защото подир няколко дни създава и заклева революционния им комитет. Конспиративни съображения му диктуват това да стане в къщата на друг доверен човек, Михо Стефанов. Пред камата и револвера, кръстосани върху евангелието, пръв произнася свещените думи на клетвата Ръженков.
Известно е, че преди и след знаменателното за града събитие двамата букурещки другари обикалят близките села, за да стъкнат и запалят огъня на бунта и в тях.
Колкото и старателно да се ровим в мемоарната ни книжнина за онова смутно време, не ще открием следи от комитетската дейност на сахатчията в Пазарджик. Факт, който може да се обясни единствено с ролята, отредена му от Левски в стройната схема на организацията. А тя е значителна, видна, предна. Ако се доверим без резерви на едно писмо, адресирано до историка на Априлското въстание Димитър Страшимиров, за Ръженков Апостолът е мислел като за свой заместник или най-близък помощник. Доста са основанията, които ни заставят да не се съмняваме в това твърдение на автора му Петко Тодоров. Ето някои от тях:
Левски е предпочитал негов спътник при крайно опасните му обиколки да бъде пазарджиклията. Защото умеел да мълчи и да говори само при нужда - качество, което Апостолът е ценял най-много у хората си, у Иван Арабаджията, например. Случайно ли го избира той за придружвач в последния си път през Балкана - път, подир който над русокосата му глава пламва ореолът на клупа?
Себеотрицанието в името на народното добро - ето основната черта в този наистина революционен характер. Не са ли покъртителни, разтърсващи със своята простота и величие думите на летописеца Захарий Стоянов:
„За другар през планината той /Левски/ е взел Никола Ръженков…, който по собствено желание искал да отиде понеже имал гръдна болест и, като се чувствал, че наскоро ще умре, казал, че предпочита да стане това умиране поне на въжето…”
Безукорната му честност може да се сравни само с честността на Апостола. Не напомня ли тази бележка-отчет /публикувана от Любомир Дойчев/ за знаменитото тефтерче на Апостола:
„Байо, давам ти сметка колко пари съм заемал и що съм похарчил:
В Сопот - взех две рубли /равни на/…..35 гроша.
За твоя кон, когато /купих/ 4 оки ечемик…..3 гроша
На тръгване вечерта /остават/………………..32 гроша
На ханджията за моя кон………………………..21 гроша
остават…………..11 гроша
За хляб за по пътя /към с. Иганово /……….2.10 гроша
остават……………..8.30гроша
В /с./ Иганово дадох ти ………………………………4 гроша
остават…………….4.30 гроша
В Троян за 100 грама захар…………………….1.35 гроша
остават……………..2.35 гроша

Тукашни разноски:
На двата коня каиар по 5 гроша……………..10 гроша
/за/ 3 вечери стая /яхър/ на конете по 10 гр.
/в хана на Васил Спасов - Троян/…….30 гроша
Онази сутрин, когато дойдох /в махалата
Колибето или в дома на Найден Хасъмски/
С двата си коня………………………………………5 гроша
За закарването на единия кон……………………20 гроша
Мои разноски…………………………………………….8 гроша
За месо - 1 ока и половина и 50 драма……….3.10 гроша
Събрани……………….76.10 гроша
До 91/гроша, т.е. от цялата сума 91 гроша, като се извадят разноските от
76.10 /остават……………………………………………14.30 гроша
и два гроша и 35 пари………………………………….2.35гроша
- От двете рубли /които е взел от Левски в Сопот, които правят 35 гроша/ - правят… 17.25 /гроша/
Пращам ти ги /този остатък от 17.25 гроша/, а у мен остава
Един наполеон и за него ще държа точна сметка.
Ваш Ръженков.”
Както се вижда, Апостолът, който многократно е претеглял всички достойнства и несъвършенства на хората си преди да им повери част от съдбата на делото и собствената си съдба е имал достатъчно - и то какви! - основания да повярва на сахатчията. За съжаление, почти отсъстват други документи, способни да хвърлят допълнителна светлина върху действията на помощника. „Виновна” и в този случай е безпрекословната тайна, съпровождаща всяка негова крачка към сърцата на още несъбудените, към жадуваната всеобща свобода.
Пътищата на двамата другари се разделят през декември на 1872 година, за да се съединят отново в пантеона на българското безсмъртие. Последният им общ маршрут започва от Пазарджик, минава през сопотския манастир „Свети Спас”, криволи от Иганово до Кърнаре, преодолява не без премеждия прохода и спира в троянската махала Колибето. Сетне Ръженков поема сам за Троян, за да уреди среща на Левски с комитетските люде от града, тя се провежда в къщата на Васил Попов. Подир срещата пазарджиклията прави споменатия по-горе отчет - следващата стъпка от вървящата неотклонно към кулминацията си драма е прощалната прегръдка, която заменя безсилието на думите…
Едва завърнал се в Пазарджик, Ръженков е арестуван от властта и жестоко измъчван. Недоумение е изписано дори по лицата на мъчителите - как такъв примерен, хрисим, болнав човек е душманин на султана! Изненадата постепенно се разсейва от достойния отговор на затворения: отначало той е мълчание, след това - бягство от кауша. Убежище му дават комитетски люде от панагюрското село Баня, после го приютява родната пръст. Към неизвестните в биографията му се прибавя още едно - не се знае гробът му. Ала времето помни подвига на този, който някога бе дръзнал да го поправя - нали бе сахатчия…

—————————–

ГЕОРГИ АНГЕЛИЕВ: НЕПОКОРНИЯТ

Животът му, дълъг, изпъстрен с ярки събития, познал горчивините на загубите и сладостта на победите, минава под много знамена. Но на всяко от тях вятърът на времето гали с грубата си, неподкупна длан по един разярен български лев и дипли гордите, страховити думи „Смърт или свобода”. Подир най-стръмния си завой този живот ще заобиколи лева с още три ясни, категорични, съкровени думи „Чиста и свята република”. Думи, на които той не ще измени и в огън, и в кал. Думи, произнесени от човека, на който вярва до сетния си дъх.
Роден е на 10 март 1832 година в село Радилово, скътано в Родопите близо до Пещера. За невръстните му години се знае твърде малко: отначало учи в местното килийно училище, след това натиска ралото в каменистата планинска земя. Опитва и търговия, която не му носи особена сполука, но пък отваря по-широко очите му за турските своеволия и народните страдания, тъй като го принуждава да пътува из околността. Буен, непокорен по природа, той не оставя нито едно турско издевателство ненаказано - на всеки удар отговаря с удар и бързо си спечелва славата на закрилник. Ответната реакция е закономерна: властта го преследва, затваря, предупреждава, измъчва. Вместо да го сломят обаче, тези преследвания го ожесточават, изпълват го с решимост и твърдост, убеждават го в безсилието на потисника.
Нещо трябва да се е случило през далечната 1859 година в живота на Ангелиев, защото той, вече на възраст, най-неочаквано скъсва със занятието си и поема по хайдушките пътеки с пушка в ръка. Сега може само да се гадае какво е то: по всяка вероятност, по-силен изблик на прословутото му непокорство. Със сигурност се знае, че по това време в Пазарджишкия край върлува многобройна, всяваща ужас след населението банда хайти - граби, измъчва, пали, безчести, убива беззащитната рая.
Повече от три години Ангелиев е в четата на известния Бейко войвода като негов помощник, повече от три години брани интересите на мирните селяни и отмъщавайки на развилнялото се, негласно покровителствано от властта зло, доказва изконното право на българина да бъде свободен. През 1863 година бандата е окончателно унищожена, а Бейко войвода разпуща четата си и поема да мъсти за мъките в други краища на поробеното отечество.
Тук поведението на Георги Ангелиев за пръв и единствен път в биографията му е колебливо. Той не тръгва с войводата: може би се е убедил в безперспективността на четническата борба - докато те воюват, селяните чакат наготово. Не се завръща той и в Радилово: знае, че разплатата ще бъде жестока. И избира третата възможност - озовава се във Влашко.
Браила, Галац, Букурещ - ето маршрутът, който следва Ангелиев по друма на революционното си съзряване. Сърцето му е подготвено за срещата с високите идеи на кипящата от жажда за действие наша емиграция - и ги споделя напълно, без резерви. А работата му при братята Евлоги и Христо Георгиеви в Букурещ го сблъсква със сеячите на тези идеи. Възможно е в годината, прекарана тук, да е имал възможността да слуша и огненото слово на бъдещия Апостол - преки свидетелства за това обаче отсъстват. Но е многозначителен фактът, че той твърде скоро прекосява отново Дунава - 1864 година - и се захваща пак с търговия. Занятието му е свързано с нескончаеми пътувания из селищата на юг от Балкана: първото съмнение за това, че завръщането е повлияно. Второто е далеч по-убедително: за гарантиране на безопасността му се застъпва руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров. Ще рече, Ангелиев не е поел риска да попадне под ударите на турската власт току-така, а е бил изпратен със задача - каква, за съжаление не знаем.
Не знаем подробности и около срещата на бившия хайдутин с Апостола на българската свобода, станала в Чирпан: тя е документирана от историците. На нея Левски споделя новото около борбата, което носи със себе си - и го спечелва на своя страна за цял живот. Прави впечатление, че той, предпазлив и недоверчив в подобни случаи - не е ли такъв по отношение на един от най-верните си сподвижници, елешничанина Генчо Джумайов, например? - се доверява на Ангелиев веднъж и завинаги. Нещо повече, веднага след срещата двамата се отправят за Радилово, вече подготвено за предстоящия, очакван с нетърпение ритуал: покръстването в най-святата религия.
Мракът, който сетне обгръща дейността на Ангелиев по делото, а се предполага, че тя не се е ограничавала в рамките на региона, е пропукан от едничък лъч, събитието може да се отнесе към ранната пролет на 1871 година. Тогава поборникът чете на своите люде следните каращи сърцата им да потръпват думи:
„Всеки въобще българин иска днес своето добро и желае да се освободи от агарянското робство, следователно и Вие, ако сте само българин и честит човек и ако желаете доброто на отечеството си, трябва да се предадете с всичкото си сърце и душа на народното дело, и да покажете, че сте достоен син на България и свободолюбив човек. Повтаряме, ако сте Вие родолюбец, християнин и мъж, то трябва да изпълните долеказаните наши, и на сичка България желания, а ако ли не, то честните и родолюбивите българи ще да Ви прокълнат, и твърде скоро ще да Ви изпроводят при… Сещате се. Предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки ще да висят на едно дърво с нашите неприятели, - страшно ще да бъде народното отмъщение. Който днес не желае да бъде свободен, той не е българин и не е човек! И така, Вие сте свободни да изберете за себе си път и да вървите по него, т.е. или с назе и с народът, или с турските джелати и кръвопийци. Побързайте да запишете името си на страниците исторически със златни или с черни думи, и постарайте се да явите по-скоро: черно робство ли искате или златна свобода…
Щастливи са ония наши народолюбци, които повдигнат ръка за своята свобода.-Техните имена ще да се славят вечно, а страшливите, изедниците и хладнокръвните ще бъдат проклети во веки веков. Който е българин, когото е българка родила, и който не иска да бъде турски роб, той тряба да жертвува сичко, за да може да добие много… Вземете си на умът, че ония мъже, които стоят като главатари в народното движение и които съставляват временното правителство, не се боят вече от никого, и решиле са да вървят напред, без да се обръщат назад. Ние се не боиме вече нито от турското беззаконие, нито от турските мекерета! Всичките турски мъки, бесилници, пращания в Деар-бекир и пр. са пред окото на българските юнаци нищо. Всеки юнак има своето предначъртание в главата си, а народният комитет и привременното правителство ще да предварят всяко зло и ще да награждават всяко добро. На нашето чело е написано: „Чиста свобода или юнашка смърт”…
Но как е попаднал този документ в ръцете на Ангелиев също не е известно. Можем само да се догаждаме, че му е бил връчен от верен комитетски човек, тъй като на 20 юни 1871 година Левски известява Букурещ, „че е намерил вече в Тракия един лист от печатаните писма, изпратен по околни пътища и без негово знание, за което се сърди”. /Димитър Страшимиров/
Три години след трагичната гибел на Апостола, време, през което върху непокорния радиловец тегне дълбока покруса, революционният комитет в селото е възстановен от Бенковски. Своенравният, решителен, нетърпящ неподчинението апостол на Априлското въстание вижда в лицето на Ангелиев не само съмишленик, но и удивително сроден характер. Затова още на Оборище уведомява събранието, че го назначава за войвода на въстаниците от селата по южната страна на Марица: твърде висока длъжност, за да се съмняваме в случайността на избора.
След 20 април 1876 година Георги Ангелиев повдига народа от пет села: Радилово, Али Кочово, Бяга, Козарско и Жребичко. Седмица по-късно неговата чета показва истински чудеса от храброст на башибозука при Брацигово и не го допуща в селото. Едва след намесата на редовната войска, водена от Кел Хасан паша, той е принуден да напусне позициите. В продължение на шест месеца скита с хората си из Родопите, но остава верен на положената клетва. Успява да намери убежище в английското консулство в Пловдив, като преди това се убеждава, че радиловци са вън от всякаква опасност.
И до сетния си дъх /24 декември 1916 година/ служи неотстъпно, упорито, яростно на трите думи, произнесени някога от русокосия Апостол: „Чиста и свята република” За да ги предаде ясно, категорично и съкровено на идващите поколения.

—————————–

НИКОЛА ЦВЯТКОВ: ПОСЛЕДНИЯТ СПЪТНИК

На 26 декември 1872 година Апостолът на българската свобода напуща Ловеч и поема към Къкрина, за да влезе в безсмъртието. По пътя към своята Голгота той пожелава да бъде придружен от Никола Цвятков Казанджията, неведнъж е имал възможността да се убеди в честността и предаността на младия комитетски човек…
Последният спътник на Левски е роден през 1847 година в Ловеч. Не успява да завърши иначе доброто за времето си местно училище, тъй като недоимъкът поставя отрано в ръцете му грижата за хляба. В интерес на истината трябва да подчертаем, че той не е от предните люде на делото в града - факт, който говори красноречиво за понякога парадоксалните на пръв поглед решения на Апостола. Все пак двамата се познават от 1869 година: оттогава до съдбовния ден Казанджията изпълнява само няколко поръки на Левски, но го прави смело, чисто, добросъвестно. Така че съвсем не са малко причините, които ни карат да го поставим в редиците на съратниците - и преди всичко общият им път през онзи зловещ 26 декември, пък и след това. Нека сега се опитаме да го извървим отново, като поспираме за минута размисъл в някои негови любопитни пунктове, ще използваме свидетелствата, които ни е оставил летописецът на Ловеч д-р Парашкев Стоянов.
1. Веднага след обеда двамата пътници изоставят града по различни пътища. При моста „Пази мост” срещат турски стражар на кон. Подир кратък разговор турчинът поема за Ловеч. Прави впечатление нехайството, с което той се е отнесъл към задълженията си: вижда непознат човек /Левски/, а не му иска поне тескерето - сигнал, че не случайно се е оказал на моста тъкмо в този час.
2. В Къкринското ханче, което се държи от Христо Цонев Латинеца, влизат по мръкнало, часът е някъде около шест. Когато остават само тримата и малко преди да си легнат Левски споменава, че трябва да минат през Севлиево, където има работа за вършене. Сънят на Казанджията е неспокоен: събудил се веднъж в полунощ, той вече не легнал, а подир два часа сбутал другарите си. Латинеца отишъл да предупреди свои хора за предстоящото си отсъствие, а Левски захванал да се облича. Тогава на пътната врата се похлопало. И се чул глас - „Ач капу, бе, ханджи!”. Казанджията тутакси познал гласа - той бил на заптието, срещнало ги при „Пази мост”: съвпадение, което изключва прокрадващата се мисъл за някаква случайност.
3. Може би още в същия миг в Левски се е мярнала лепкавата и парлива едновременно дума „предателство!” Само по този начин можем да си обясним следващите му действия, чийто епилог е залавянето. Големият въпрос обаче, който мъчи историците вече толкова време, е защо той решава да бяга сам, без да включи и Казанджията или да му остави поне съвет. Един от възможните отговори е, че Левски е счел за очевиден единствения безопасен начин за спасение на Казанджията - нещо, което последният прави, като непрекъснато повтаря „Не го познавам този човек, не, не го познавам!” пред обления в кърви мъченик.
4. Не само поклон изискват думите на Апостола при залавянето му: „Прощавайте, братя, и ти, мило отечество! За тебе аз отивам!” Защото е невероятна и непостижима тяхната сила, а съдържанието им - необхватно, светло и трагично. И още: те са способни да заменят стотици страници народопсихология!
5. Междувременно, в суматохата, създадена от турците /десетина на брой/, Казанджията се погрижил за своя велик другар: оправил дрехите му, почистил лицето му и скрил в пояса си кърпата му. Вече вън от Къкрина той незабелязано проверил съдържанието на кърпата. Парите, 50 гроша, прибрал, а пакетчето бял прах - отровата, която Апостолът носел винаги в себе си за подобни случаи - изхвърлил в крайпътните храсти. Сега само можем да се питаме, дали ако беше у притежателя си, отровата щеше да бъде използвана? Едва ли…
6. Малко преди да тръгнат за Ловеч, турците се сещат отново за Казанджията, простират го на земята и започват да го бият със сопи. При това съпровождат всеки удар с въпроса „Този, уловеният, Левски ли е?” - вярно указание, че те са знаели кого са хванали. Факт, който се подкрепя и от по-нататъшното развитие на събитието - през целия път за Ловеч, в конака на града и по пътя за Търново Левски е бил изолиран от Казанджията и Христо Латинеца. Защо тогава някои историци все още подлагат на съмнение тази истина?
7. Тържествено бил посрещнат Апостола в древната българска столица: в нея той влязъл, придружен от 200 конни стражари, които го чакали вън от града, на „Марианополе”. При втория разпит в търновския конак услужлив българин установил самоличността му - и Левски признава, че е Левски. Подканен незабавно да посочи другарите си, той гордо отговаря: „С всичкия български народ съм работил и никого не познавам!” А това означава, че още тук той очертава линията на поведението си до славното бесило.
8. Отношението на турците към тримата заловени съзаклятници изведнъж се променя: донасят им кафе и храна „специално от пашата”. Ала Апостола отказва да приеме каквото и да било. На въпросителния поглед на Казанджията отговаря, че се страхува да не би да го отровят. Сега това не бива да стане. Защото той вече не е безимен - той вече е Левски!
9. Грижата на турците за опазването на Апостола ни дава свидетелство за извършеното предателство. На извикания от тях да го превърже лекар / не д-р Берон, както твърди Парашкев Стоянов, а д-р Стат Антонов/, той казва: „Поп Кръстьо от Ловеч ме предаде!” И тъй като това свидетелство бе доскоро единствено, някои историци и изследователи бяха склонни да го оспорват.Ала съществува документ /шифрована телеграма от Мазхар паша до търновския окръжен управител, 24 ноември 1872 година/, който доказва черно на бяло пъклената роля на ловешкия свещеник. Ето редове от него:
„По повод на това тук бяха докарани поменатият фабрикант на пашкули Димитър /Димитър Пъшков/, Марин /Марин Поплуканов/ и един друг свещеник /поп Лукан/, а за Ване Терзията ни се съобщи от ловчанския каймакамин, че той е заминал във Влашко да се учи. Но тъй като изпратеният свещеник не се оказа същото лице, за което се съобщи, че се числи в бунтовническия комитет, отговори се, да се изпрати поп Кръстьо. Но понеже поменатите Димитър и Марин, съгласно получените инструкции от своите другари, сега отказват да са взимали участие в това отвратително дело, то заповядайте на поменатия поп Кръстьо да съобщи на господство Ви как са устроили бунтовническото събрание в лозята на доносчика и още кои други лица от Ловеч участвуват в комитета, като моля Ваше сиятелство да благоволите и ни изпратите в най-скоро време както неговите показания, така и неговата пълна преписка, съдържаща досегашните му донесения, отнасящи се до комитета, в качеството на тамошен доносчик, които съставляват една похвална дейност за народа и държавата, за да ги представим на почтените лица, назначени със султанско ираде, по решение на министерския съвет, на който пристигането се очаква, за да вземат участие в тукашната специална комисия. Но както заповядате.”
Точно, ясно, неопровержимо - защото е написано за слугата от ръката на господаря!
10. По-нататъшния път на Апостола към София е добре известен. По него той мисли единствено за делото и почти не говори. Все пак Казанджията си спомня две негови фрази. Първата - „Нашата работа се поосуети малко, но скоро пак ще се поднови, само че ще закъснее няколко време!” Втората е размисъл за близкото бъдеще, в който просветват искрици надежда: „Ако ме обесят, ще ми остане поне гробът и всякой ще го знае, но ако ме изпратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко.”
Пред турския съд Никола Цвятков Казанджията се държи твърдо, мъжествено. Показанията му са противоречиви, мъгливи, съдържат незначителни истини. Това е причината той да бъде освободен от комисията - края на януари 1873 година. През 1877 година влиза в четата на Христо Иванов Книговезеца и се присъединява към освободителните руски войски. След Освобождението е почти забравен от новите властници, които го обричат на мизерно съществуване. Умира на 10 ноември 1904 година.
Последният спътник на Апостола остава в предверието на безсмъртието, но до края на живота си остава верен на идеите му. За да може с леко сърце да запише малко преди за угасне за себе си: „Ако аз съм работил като поборник и после като опълченец за свободата на Отечеството ни, това съм вършил като мой свещен дълг към своята татковина.”

—————————–

НАЙДЕН ПОП СТОЯНОВ: ОРАТОРЪТ

Има нещо във физическия облик на този удивително скромен и удивително последователен труженик на българската революция, което ни прави неотразимо впечатление и ни завладява веднъж завинаги, а е трудно да се назове веднага. Гордо вдигнатата глава говори недвусмислено, категорично за свободолюбив, независим характер. Големите, красиви, ала тъмни очи са леко присвити - верен знак, че са взрени в бъдното, че гледат надалече. Високото чело е дръпнало веждите нагоре - зад него тупти и живее своя дързък, неспокоен, загрижен за съдбините на отечеството живот един светъл ум. А брадата по онова време е повече израз на непокорство, отколкото атрибут на мъжественост. И ако можеше снимката, която сега ни поставя само въпроси, да промълви поне една дума, щяхме да получим кратката и ясна парола, способна да ни поведе по извървения от него път. Струва ми се, че тази дума щеше да бъде огън!
Роден е през 1830 година в бунтовна Копривщица. Учи в основаното от Неофит Рилски местно училище - наставниците му са удивени от неутолимата му жажда за знания. Прехвърля се в Пловдив, в класното училище на Йоаким Груев, което има славата на университет. Тук проявява качеството, съпровождащо го навсякъде до героичната му смърт - да служи единствено и само на високи цели, за да бъде достоен да поведе след себе си изтерзаните и онеправданите към изгрева на свободата. Почти енциклопедичните знания, с които го снабдява тракийската столица са допълнени от перфектното овладяване на два чужди езика, турски и френски, неговите преводи, пръснати във вестници и списания, са ярко свидетелство за детайлно, нюансирано познаване на епохата, на тъгите и надеждите й. Извод, в подкрепа на който застават и заглавията от наистина богатата му лична библиотека - смайва както тънкият вкус на първия читател, така и усетът му за време и бъдеще, той живее на една крачка пред другите и е вече със самочувствието, оправдано, на водач.
Найден поп Стоянов е още юноша, когато приема трудното призвание на учителя. Вгледайте се в географията на даскалските му скитания: Панагюрище, Свищов, Плевен, Копривщица. Дори споменаването на тези селища извикват от паметта ни родолюбиво преклонение. Без съмнение, той получава и взема от тях много: раздава богатството, което притежава, получава богатство, което е длъжен да раздаде по-нататък. Историята е съхранила два документа, лаконични, дори сухи, за учителстването му:
„От 1858 г. до Освобождението /Панагюрище/ е имало разни добри и не добри главни учители. Между добрите на първо място бяха: Найден п. Стоянов…”- отбелязва Петър Карапетров, първият историк на града.
„На произведеният изпит, главният учител Найден п. Стоянов, държал назидателно слово много разпалено за развитието на науката, щото голямо впечатление даде народу.” - това е откъс от дописка в „Цариградски вестник” от 1861 година.
И тя заслужава повече внимание! Защото основното оръжие на Стоянов тогава е думата - думата, която може да защити и уязви, да удари и приласкае, да пали. Забележителен оратор, той използва силата й и от амвона на църквата, и от камъка на площада, но най-вече в училище. Интересът, с който народът очаквал всяка публична изява на учителя, е закономерен - знаел ораторът кои струни от душите на сънародниците си да засегне, за да зазвучи могъщата музика на недоволството. Но нека не бъдем голословни - ето откъси от речта на Найден поп Стоянов, произнесена при годишния акт на училището в Панагюрище, 11 май 1864 г.:
„Милостиви слушатели, преди хилядо и две - хилядо и три години, когато сред мрака от невежество и небогопознание, сред звън от щитове, шлемове и копия, явили се на българския хоризонт две светила, които с благодатни лучи от светлина и от небесна мъдрост озарили ума и чувствата на нашите прародители и дали полет на народното нравствено развитие. Това са били нашите просветители и народни учители Кирил и Методий. Благодетелното семе от тяхната наука, от техните подвизи и трудове, подействало така честито върху сърцата, щото ний днес сме се събрали в това учебно заведение с признателност да славим тяхната памет. И възможно ли е да ни избегнат и възпоминанията за отдалечените от нас векове, възпоменания за събития в ония времена? И наистина, може ли да бъде по-славен и по-тържествен за нас други някой ден, освен тоя, в който българският народ е излязъл из тъмнината на язическото суеверие да ся озари от просветните зари на истинската вяра християнска? И това са направили нашите народни учители Кирил и Методий, откак ни намериха писмото и преведоха от свещените книги на нашия език. С една реч, те поставиха крайъгълен камък на българската книжнина и за нашия народ настана нов живот: живот пътемен, обновен духовно, живот пълен с високо нравствени сили”…
„Доброто семе паднало на плодородна земя. В това време българската книжнина живо се развивала и има свой златен век, имала много образцови произведения от различни книги, имала достойни епископи, митрополити и патриарси. Всички тия богати писмени паметници, оставени от гореизречените забвенни български святители, поддържали народа в благочастие цели столетия”…
„В заключение на словото смея да изрека още по-големи надежди, че при всеобщото желание и ревност на някои наши родолюбци и учени да са трудят за развитие народно, чрез съединение на умствените ни и веществени сили, нашата книжнина ще се развие още повече и ще разлее благодетелен свет за просвещение у милия ни народ…”
Възможно ли е да не повярваме в твърдението на очевидците, че множеството плачело далеч преди над него да откънти огнения глас на Стоянов - не набъбват ли и в нашите очи сълзи повече от век след това?…
Ще бъде несправедливо обаче да пренебрегнем още една страна от кипящата дейност на Стоянов в годините, предшестващи революционната буря:, той упорито съчетава произнесеното с печатното слово. А учебниците, с които дарява училището ни, са доказателство за широтата на неговия интелект, на неговите интереси. То се усеща дори само по заглавията им: през 1856 г. той издава „Кратка антропология или наука за човека”, през 1861 г. - „Кратко землеописание за детца”, през 1863 г. - „Кратка аритметика за първоначални ученици”!…
Истинското си революционно дело неспокойният даскал започва в Свищов: тук на 17 май 1867 г. той посреща прекосилата Дунава чета на Филип Тотю, заподозрян е от турските власти в съучастничество и се спасява от арест, затвор и мъчения чрез бягство зад Балкана. Вероятно по това време се е състояла и първата му среща с Апостола Васил Левски, защото когато през 1869 г. вече е в Копривщица, е запознат добре с идеите му и става техен разпространител. Причината да боравим с догадки е отново строгата тайна около делото. Все пак доста подозрително е рязкото отстъпление от обществения живот, което той прави в този период - не е ли продиктувано то от нуждите на конспирацията?
Иначе как бихме могли да си обясним факта, че за четирите последвали години той участва единствено в съставянето на женското дружество „Благовещение”. Подозрението се удвоява от едно немаловажно събитие: едва стъпил в родния си град, Стоянов влиза в ръководството на вече съградения от Левски революционен комитет. А зачестилите пътувания без видима причина в селищата около Копривщица ни дават основание да считаме, че задачите му са били далеч по-отговорни и съвсем не безопасни. Връзката, която се установява между него и Тодор Каблешков подкрепя правдоподобността на подобно твърдение.
Тази връзка се заякчава три години след гибелта на Апостола - в месеците преди Априлската епопея. Сега вече Стоянов не се крие. Той е навсякъде - и там, където се лее куршум, и там, където е нужна думата му за повдигане против робството. Всеотдайността, с която гори и свети на другите, кара копривщенци да го изберат за делегат на Оборище, а решителността му заставя Бенковски да го включи в комисията за определяне датата на въстанието.
С мъжество и себеотрицание са белязани априлските дни и нощи на хилядника Найден поп Стоянов: той организира защитата на града си, притича се на помощ на обсадената Стрелча, влиза в сражения както с башибозук, така и с редовна турска войска. А когато усеща, че настъпва краят, от който свободата се вижда по-ясно, поема с верни другари по пътеките на планината. Заловен е на 8 май 1876г. в Троянския балкан. Издъхва в Ловеч след близо месец мъчения и садистични издевателства на безсилния поробител.
За да остане завинаги в паметта на поколенията като огън - отдаващ едновременно и топлина, и светлина.

—————————–

АНАСТАС ПОПХИНОВ: НЕДИСЦИПЛИНИРАНИЯТ

„…Понеже писмата и за двете страни вървяха чрез мене, след около два месеца се получи пак едно писмо и тъй като печатът малко беше счупен, аз го отворих. Прочетох го, но не можах да го разбера, тъй като… беше с техен шифър… Писмото изпратих на Дякона Левски в Ловеч. Той се разсърди много, задето писмото беше отворено и ми писа… „Ще дойде ден, когато ще отговаряш за отварянето му.”
Това е откъс от показание, направено пред Нарочната следствено-съдебна комисия на 14 декември 1872 година. Принадлежи на Анастас Попхинов, чието име се поставя напълно справедливо от историците до името на Димитър Общи. Защото пукнатината, която се появява в отношенията между автора му и Апостола след недопустимото за делото деяние много скоро се превръща в пропаст.
Извършителят е роден през 1826 или 1827 година в Плевен. Син е на тамошния поп Христо: фамилното си име получава от прякора на баща си, Хино. Учи в родния си град, но явно недостатъчно, защото според признанието му пред Мазхар паша, „знае само да чете и пише”. Занимава се с търговия на вълна като съдружник на брат си - търговецът в Турну Мъгуреле Данаил Попов, верен човек на Левски. В дюкяна на Данаил става и първата му среща с Апостола. По-възрастният Попхинов е пленен от новите идеи за освобождението на България, макар, че три години по-късно не отваря и дума за това. И когато Левски отронва някак между другото, че двата пакета прокламации, които носи със себе си трябва да се прехвърлят отвъд Дунава, не се колебае и предлага услугите си. Получава доверието след обстоятелни инструкции, завършили с думите:
- За доброто на всички ни ти ще постъпиш в това дело!
Април на 1871 година е месецът, който прави двамата другари бивши. До него Анастас е изключително предан на организацията ратник, на когото Левски вярва без резерви. Безупречен е той в изпълнението на може би най-отговорната роля, опасна и деликатна едновременно: да получава и разпределя революционната поща. Това обаче не го задоволява - обиколките му около Плевен събуждат за борба нови съзаклятници. Често се подхвърля на опасни, но необходими рискове: прекарването на 44-те модерни револвера белгийска направа през турската митница например. Факти, които говорят за предното му място в местния частен революционен комитет, той е негов член-учредител. И които подготвят случилото се през фаталния април, защото, за съжаление, притурят към и без това голямото му самочувствие особено вреден излишък.
Тогава, подведен вероятно от любопитството си, Попхинов надниква в съдържанието на важно писмо до Левски. Получателят веднага открива посегателството. Реакцията му е светкавична: на 26 април той пише на Данаил Попов:
„Да му забележите в плика си: писмото ми да не се разпечатва. Трябва да имате наум, че от днес за утре времето не е за вярване.”
Какъв е бил и как е протекъл последвалият разговор между двамата братя, не се знае. Ала оттук нататък, с епизодични проблясъци, предизвикани от нееднократните усилия на Апостола да се обясни със съгрешилия, Анастас се отдръпва от делото и става опасен за него. Малко по-късно Левски ще заяви с горчивина:
- Не можах да му докажа, че не е така, както той мисли.
Нужно е да се отбележи, че съвременниците на Попхинов го рисуват като смел, волев, честолюбив, дребнав, неподдаващ се на влияния и нетърпящ възражения човек, както се вижда някои от тези качества взаимно се изключват и очертават един сложен характер. Но не ще са само те, които влияят за резкия завой в отношението му спрямо организацията и нейния ръководител. Нека се позовем на написаното от Димитър Страшимиров по този повод:
„…Ревността, която Анастас Попхинов прояви още в началото на комитетското дело и честите негови скитания от град на град, разстроиха материалното му положение. Това засили смута и липсата на равновесие в душата /му/: липса, която той търсеше да компенсира с тежестта на амбицията, като се издигне все по-високо в комитетското дело… При онова неуравновесено положение, до което бе стигнал Ан. Попхинов, само един твърд характер би могъл да се удържи на своята висота, да не забравя дълга и да не стане жертва на личните вражди, на страстта и случайностите.”
Всичко това отделя неумолимо Попхинов от Левски и го приближава плътно до Димитър Общи. Да помислим, случайно ли приема той от авантюриста четирите хиляди гроша за закупуване на коне след Арабаконашкото престъпление? Случайно ли застава той на позициите на Общи през турския съд, като издава всички и всичко: не толкова заради самото предателство, колкото да подхвърли на съмнение правотата в решенията на Апостола и да докаже своята правота.
Но нека не избързваме със събитията - и се взрем в редове от писмата, които двамата си разменят през август 1872 година. Първото е на Попхинов:
„Пишеш ми, че съм се събирал с… и съм му разправял някоя си работа. Аз знам с кого хортувам… Но моля ти се недей ми току стъпва на краката, че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото и няма да ме забравиш заникога… Мене ме изпратиха… зимъс до тебе нарочно. Аз изпратих до тебе човек, че да се срещнем и да се разговорим. А ти си казал, че нямаш време. И като си се срещнал с братята ми, те са те попитали за мене, а ти си казал, че ме било страх да отида да се срещна с тебе. Ето, че си лъжец… Но ако да беше жив А. /Ангел Кънчев/, то всичко щеше да излезе наяве. Но занапред няма да те оставим така с Д. /Димитър Общи/. Кривото трябва да го поправим… Няма яма пари! Да се стои на едно място по 3-4 месеца и да се яде. Знаете добре, че и пчелите до едно време отдават чест на бръмбарите, а после им изсичат крилете, като видят, че само наготово ищят да ядат. Укоряваш Д./Димитър Общи/, но нямаш ни едно право. Той ти принесе пари, а не ти нему…”
Коментарът, както се казва, е излишен. Люта омраза е придържала ръката, движеща перото по невинния лист. Отговорът е повече от достоен - с него българската история става по-богата и по-горда. Защото не е само оглушителна плесница по лицето на дръзналия да охули святостта и чистотата на революцията. И бъдните поколения ще треперят от гняв и преклонение пред олтара на тези слова:
„Байо, аз не те настъпвам по краката, но изпитвам по устава, а извършвам според упълномощението си, като по-напред благоразумно изпитвам и вземам фактите в ръцете си, а пък ти прави по твой кеф… Аз съм посветил себе си на Отечеството си още от 1861 лято да му служа до смърт и да работя по Народната воля, и ако това ти не виждаш, че си неверник, то децата ти ще видят, ще помислят и за тебе, следователно и по волята народна… Навеждаш ми А. /Ангел Кънчев/. Покойният, когото познавам за чист човек и работник. А ти го очерняш, като доказваш фактично, че ако той бил жив, щяло всичко да излезе наяве, както и за Д. /Димитър Общи/, с когото не щели сте да оставите така занапред! Тук падаш в отговорност и да умиеш лицето на покойния с истината, за когото мислехме, че не държеше кривото ни минута в себе си… Така също трябва да изповядаш и за Д. Според писмото ти, както виждам, той ти се е разкайвал, загдето не съм му бил уважил работите и не съм му давал преднина. Той ми е принасял пари, а пък аз съм стоял по два-три месеца на едно място и съм ял готови пари! И казваш ми - няма яма! С такива частни мръсотии, които говориш… не правиш нищо друго, освен интрига, която спира хода на Народната работа… Но да прекъсна за всички твои бълвочи. Така казвам, защото са беззаконни /не са по устава/…”
На 6 януари 1873 година турският съд среща за последен път Анастас Попхинов с Апостола. И го пита:
- Познаваш ли седящия насреща ти човек?
- Да! Познавам го. Той е Левски! - безпощадно точно е записан в протоколите отговорът. След което в тях се редят имена на хора и селища, на срещи и квартири. Съдът отново пита:
- Анастасе, Дякона твърди, че казаните от тебе думи са лъжа, какво ще кажеш ти?
- Каква полза имам аз да лъжа - е краят на отговора - изречение, което за сетен път известява на България същината на издайника.
Анастас Попхинов е осъден на доживотно заточение, ала умира в Плевен, тъй като е амнистиран на 14 май 1878 година. Никога няма да бъде амнистиран обаче от народната памет.

—————————–

ГРИГОР БОЖКОВ: НЕЖНИЯТ

България има един жертвеник, огънят на който ще бляска с велика сила в сърцата на родените вече и неродените още поколения во веки веков. Горда и непокорна, решена на всичко в своя наивен устрем към свободата и едновременно с това узряла за тая свобода, каменна Клисура ще извърви само за дни страшния път до безсмъртието - и ще се превърне в огнище, чиито пламъци ще озарят суровите старопланински и средногорски върхове. Въгленче в гигантската й чаша е животът на Григор Божков - верния следовник на Левски, нежния рицар на революцията.
Роден е през 1850 година, издънка е на знатен род, откакто се помни, потомците на Самси Божко служат на народа си или като учители, или от амвона. Отначало учи при даскалите Кръстьо Петров и Стефан Кушев, сетне, в продължение на три години, между 1862 и 1865 г. е ученик на своя чичо Стефан Попов. Не само знания получава от строгия си родственик той, но и първите уроци по борба: Попов е завършил гимназия в Белград, където живее заедно с Петър Бонев и Рашко Петров в квартира, в която се помещава Щабът на Първата българска легия и в която се среща с идеите на Раковски и Левски. Бунтовното слово на чичото попада в жадно сърце - не случайно в следващите две години Григор го слуша и в далечния Котел, приютил прокудения заради волнодумството си даскал.
1867-ма е съдбовна в биографията на юношата, закърмен с млякото на свободолюбието: той вече е учител в Пирдоп. Тук е заедно с брат си Филип - двамата разтварят нова страница от учебното дело на града. Тук двамата за пръв път се срещат с този, който ще им посочи единствено правилния начин за счупване на ръждясалите робски вериги. По-нататък той им е чест гост - свидетелство за това ни е оставил историкът на Пирдоп Методи Стоянов:
„Единият от братята е бил личен приятел на Левски. При него Левски често се е приютявал.”
Свидетелството е привидно неясно, тъй като Григор и Филип са живеели заедно. По-важен е изводът от него - вероятно по настояване на Апостола по-крехкият, но по-пламенен брат напуща професията си и се озовава в Пловдив, за да бъде истински полезен на делото. Извод, който се подкрепя от факта, че когато малко по-късно, през 1869 година, Левски пристига в тракийската столица, за да основе революционен комитет, първият призован в съзаклятието е Григор Божков.
На две могъщи сили служи оттук нататък младият и енергичен клисурец. На книгата, тъй като е управител на дружествената /Дановата/ книжарница - ето откъс от разказа на Н. Саранов:
„С една реч, книжарницата приличаше на едно агентство или по-добре на едно министерство на просвещението, на която шефът бе несменяемият… министър Христо Г. Данов, главен секретар, услужливият Григор Божков”.
И на свободата - ето откъс от разказа на С. Барутчийски:
„Благодарение на Божкова книжарницата се обърнала на революционен клуб, дето се навъртали всички по-видни дейци на революционното движение”.
Естествено, той успява да обедини тези две сили, да ги подчини на делото, да извлече максимална полза от тях. Но с това едва ли се изчерпва дейността на клисуреца по бъдното повдигане на народа. Поради характера на занятието си, той е в непрекъснати връзки с най-будното ядро от населението, интелигенцията, и неуморно привлича в редовете на борците нови ратници. Влиянието му е огромно, то придобива такъв размах, че Левски го използва неведнъж при организационните си обиколки. Красноречив факт в това отношение е първото посещение на Апостола в Стара Загора: той отива там с „много поздрави от Григор Божков и Антон Балтов и с препоръките им” /Атанас Илиев/.
Когато над България изгрява ореола на святото бесило Божков се захваща с удвоена енергия за делото. Дановата книжарница е своеобразен щаб, който респектира с имената на членовете си - всяко едно от тях е с ярка следа в нашата история. Достатъчно е да споменем само Нешо Грозев и Антон Балтов - хора на действието, верни до смърт съратници на Левски, поставили всичко свое под интересите на революцията. Сред тези минали през огъня на не една битка мъже се откроява фигурата на Божков, тя излъчва неповторимо обаяние и притежава способността да води след себе си. А външността й изключва качествата на водач:
„Бял, румен, с големи черни очи, той имаше някаква си женственост, която отрича всякаква енергия и твърдост на духа” -тези думи са написани от ръката на народния поет Иван Вазов. Но веднага след тях той добавя:
„Имаше само патриотизма му - и то беше доста.”
Григор Божков тръгва за родната Клисура преди камбаните на бунта да отзвънят началото на удавената в кръв Априлска епопея. Спътниците му все хора, обрекли се на отечеството - брат му Филип, Балтов, Братя Караджови. Едно стихотворение е останало от този път, на него и на Балтов го е посветил Иван Вазов часове преди да напуснат Сопот и да усетят дъха на огнището си:

„Приятели безценни
изпратих днеска аз
и с чувства възхищенни
казах им „Добър час”.

За друга аз причина
възлюбих ви така:
у вас найдох дружина
по-доблестни сърца.”

В дните, предхождащи изблика на въстанието, Григор Божков е навсякъде: пали душите и лее куршуми, убеждава и вдъхновява - неслучайно няма човек от Клисура, който не е взел участие във великото дело. На 21 април, избран единодушно за секретар на новоизградения военен съвет, той целува развълнуваното от вятъра знаме на Зли дол и със сълзи в гърлото произнася знаменита реч. Речта, която, според историците, го оставя навеки в нашата история - може би и затова, защото доказва непреходността на демократичните идеи на Апостола. Вслушайте се в тези съкровени слова, съхранени от летописеца на Клисура Христо Попов:
„Не стига ли петстотингодишното робство! Не стига ли тъй скъпо и толкова тежко да изплащаме прадядови грехове. Ние въставаме против неравенството, против тиранията. Ние не искаме едни народи да имат по-големи права и да владеят над другите. Нашето желание е да видим българин в по-добро положение от жалостното, в което се намира. Да го видим устремен към всичко красно, велико и истинско. Като искаме човешки права, не искаме да погазим чуждите. Пред нас всички човеци са равни. Ние не отиваме против турчина-човек, а против турчина-тиранин…
Под свещеното това знаме ние щем ратуваме юнашки. Щем убиваме противниците и ще мрем, докато видим напълно желанието ни изпълнено, идеалът за освобождението постигнат!…”
Следва безпримерния героизъм на въстаналите и покъртителната трагедия на погрома. Раздиран между възторга и отчаянието, Божков попада в д-р Спасовата спицерия, после, освободен, поема към спасителния Балкан с четата на Волов. На 2 май коленичи пред своя димящ, изтерзан, окървавен град, прощава се с хората на Волов и заедно с трима земляци - Харалампи Караджов, Атанас Попминков, Христо Труфчев - се отправя на изток: натам, откъдето ще изгрее слънцето на свободата.
Той не ще я дочака, ще му попречи да я досегне с очи и сърце предателството. А може би грешим - защото всяко безсмъртие е всъщност една свобода. Особено, когато то е едва двадесет и шест годишно…
Остава жертвеникът, чийто огън не престава да тупти между две планини и в душите на поколенията. Пътникът, решил да се обнови и преизпълни с гордост чрез него, се стъписва неизменно пред два от многобройните му пламъци.
Първият е камбаната, възвестила началото на клисурското пиянство. Единственият трофей, който отмъква палача Тосун бей от пламтящия град. Но докато нея я няма, над позициите звънят заветни, решителни, точни думи.
Вторият е паничка с обгорели житни семена, оцелели като по чудо след вакханалията. Никога по-късно те не са били засявани, ала винаги са раждали - като в някаква стара, извряла от болката, чутовна и страшна балада.
Не ти ли напомнят тези два пламъка, пътниче, живота и смъртта на Григор Божков?

—————————–

МАРИН ПОПЛУКАНОВ: ДОСТОЙНИЯТ

Ако потърсим в дългия списък на комитетските люде най-предания човек на Апостола, то той ще се нареди веднага след Иван Арабаджията. Макар, че беглият поглед върху живота му ще открие повече спокойствие, отколкото другаде, където главоломните превратности понякога дори могат да заблудят и тънкия познавач. Впечатление, което се разрушава при по-дълбокото навлизане в подробностите около дейността му - тогава виждаме, че то е резултат както на неговата сдържаност, така, и в по-голяма степен на постоянството му в народното дело. Към казаното дотук трябва да се прибави и онова качество, което Левски е ценял особено много у хората си - пословичната му скромност. Черта, лишила историята ни от златни страници, засягащи сърцевината на националната ни революция.
Роден е на 25 май 1845 година в Ловеч. Получава добро за времето си образование. Своята жажда за знание не ще утоли никога - още невръстен, той овладява до съвършенство два езика, френски и турски, непрекъснато е с книга в ръка, следи почти целия тогавашен български печат. В семейството му цари свободолюбие и здрав усет към новото, напредничавото, революционното. Тази е причината години по-късно Захарий Стоянов да възкликне:
„За братя Луканови и не говоря, защото у тях и кокошките бяха комити.”
Същата причина го отвежда във Велико Търново, където се записва в класното училище и понеже не е свикнал да губи времето си, между другото усвоява т. н. модерно обущарство. Завърнал се в Ловеч, той упражнява занаята си до 1869 година, когато едно събитие преобръща живота му и го поставя в услуга на народа. Вероятно не само обуща е поправял Марин, но и поругани от потисника човешки съдби, защото първият потърсен, призован и покръстен в най-святата религия в Ловеч от Левски е именно той. При това тази среща е подготвена от препоръките на такива революционни дейци като Никола Хитров и Христо Книговезеца. Идеите на Апостола Поплуканов възприема горещо и без резерви. Така денят 3 август 1869 година се превръща в кръстопът, от който към свободата тръгва още един неин верен воин.
Почетно е мълчанието, което пази историята около дейността на младия ловчанлия - и все пак до нас е достигнало ехо от неговите стъпки. В продължение на три години или сам, или до рамото на Левски, той кръстосва несигурните пътища на отечеството, дири и намира хора, способни да носят тежкия кръст на борбата, основава комитети и потяга вече съществуващите, изпълнява достойно и честно всичко по службата, доверена му от революцията. Търново и Видин, Гложене и Никопол, Трявна и Тетевен помнят и никога не ще забравят огъня на думите, с които той ги пали за бъдното ставане. Няколко пъти Поплуканов придружава Апостола във важни мисии отвъд Дунава - веднъж, в началото на 1871 година, двамата другари обикалят Гюргево, Букурещ, Плоещ, Турну Мъгурели. Повече се знае за друго тяхно пътуване до Влашко, през пролетта на 1872 година - тогава те са делегати на Общото събрание на комитетските представители. На събранието Поплуканов е с два гласа - от комитетите в Ловеч и Троян. Любопитно е пълномощното, което му дават троянци:
„Приносящият настоящето ни и одраното късче книга е упълномощен да гласоподава за нас в Общото събрание.
Преди пет месеца от днес ни се съобщи от страна на ЦК, чрез едно лице, да участвуваме и ние в народната ни работа, като ни се изпрати един закон, по който да се ръководим, и, ако намерим за нужно нещо, да дадем някакви бележки върху него. Ний, като се намерихме за слаби, не намерихме за нужно да правим никакви бележки, за наша сметка/проектът/ става одобрен. И благоразумното висшегласие каквото направи, то ни е прието.
Ръководими по гореказания закон, сме работили досега и ето работата ни:
В селото ни има до две хиляди души, способни да носят оръжие, което си и имат, и то е шишанета с камъни и гладки пушки едноцевки. Действителни членове на комитета са тридесет души, от които за първи позив достойни не по-много от десет души. С божа воля числото на членовете ден на ден расте. За малки войводи, юнаци на оръжие, но известни в работата, има 30 души.
От страна на ЦК са ни посещавали не повече от четири пъти и то: по едно, две и три лица заедно, на които само разноските сме плащали в селото”.
А ето разказ за срещата между двамата и Любен Каравелов в Букурещ - спомня си Киро Тулешков:
„Беше към шест часа после обед /на 14 или 15 април 1872 г./, влязоха двама непознати. Единият от тях беше русяв, със сини очи, а другият черноок и по-нисък от русявия. И двамата отидоха при масата, и онзи - русявият попита за Любен Каравелов, но без да се обръща към Ната /Наталия Каравелова/ или към Панова /Олимпий/.
Панов си повдигна главата, погледна ги и каза:
- Няма го тука! - без да прекъсне работата си.
Ната не направи това, а си изправи главата, изгледа ги от петите до главата и ги попита откъде са и откъде идат.
Онзи, синеокият, без да се замисля много, отговори:
- Ние, госпожо, сме оттам, откъдето изгрява и откъдето захожда слънцето!…
- Кога ще можем да го намерим? - попита синеокият.
Аз, без да обръщам внимание какво ще каже Ната или Панов, отговорих му, че ще бъде у дома си след един час.
…След един час Каравелов се върна и Ната му разправи, че са го търсили двама чужденци… Каравелов помисли и каза:
- Те ще дойдат, ако им трябвам, и ще видим кои са!
… Ето, че пътната врата се хлопна и някой попита за Каравелова. Ние се готвехме да вечеряме на двора. Догдето слугата, който случайно беше при портата, ги запита:
- Защо ви е и кои сте? - чужденците се изправиха пред Каравелова. Той скочи от мястото си, спусна се, прегърна Левски и почнаха да се целуват.
… Какво са говорили те помежду си - това не зная, знае го Марин Луканов от Ловеч, защото той беше вторият чужденец с Левски…”
След Общото събрание и до 30 октомври 1872 година членът на Привременното българско правителство Марин Поплуканов работи неуморно, без да се щади и без да щади хората около себе си, за укрепване на комитетската мрежа. Щедра е тази душа, която пренебрегва всичко лично и живее единствено с тегобите на народа си, с болките и надеждите му. Многобройни са свидетелствата, които говорят за огромната обич на ловчанлията към обикновения, простия, превит под ярема на робството човек - никак не е странно, че чувствата са били взаимни. И няма случай една от двете страни на този як съюз да е била подвеждана.
На 30 октомври 1872 година Поплуканов е арестуван и закаран в София, за да бъде свидетел по делото на най-великия син на България. Тук, в мрачния турски зандан и пред нарочната следствена комисия, той записва навеки името си в историята, която добавя след него лаконичното, но изразително „достойният”. Защото двадесет и седем годишният другар на Апостола изведнъж се издига на неподозирана висота, като не възприема погрешната тактика на останалите свидетели, отрича всички обвинения и с това хвърля в недоумение съда. Няма историк, който да не споделя мнението, че след разпитите на Поплуканов следствието придобива съвсем друг характер. Съдът се опитва да смути дръзкия българин чрез очни ставки, но смутени при тях са Димитър Общи, Анастас Попхинов, Стоян Пандурина, Димитър Пеев, Вутьо Ветьов - хората, които са развързали езиците си. Мъжественост и гордост излъчва в тези часове ловчанлията - той дори намира сили да се надсмее над заблудените си сънародници.
От заточението, на което е осъден, Марин Поплуканов успява да избяга през лятото на 1876 година. Много премеждия му поднася пътя към родината - Александрета, Триест, Виена, Букурещ. След участието си в Освободителната война е народен представител във Великотърновското учредително събрание. Служи на отечеството си до 13 май 1913 година.
Служи му така, както му бе поръчал покръстилия го в революцията синеок Апостол - вдъхновено, честно и достойно, без остатък!

—————————–

БРАТЯ ТЪРНЕВИ: МЪДРОСТ И ЯРОСТ

Ханът! Незаслужено пренебрегван, обидно премълчаван от нашата народопсихология е той - покрив, залък хляб и постеля за този, който е бродил по несигурните друмища на империята, за да даде на поробените си братя упование. А колко много може да разкаже на поколенията споменът за него и за хората, превърнали го в огнище на бунта. Вместо това, останал завинаги в сянката на своя велик омоним, той е на път дори да изчезне от обиходния ни речник като дума и понятие.
След толкова посегателства спрямо историята си, не бива да допущаме още едно - най-малкото поради факта, че той е бил поставян на завидно високо място в йерархията на революционните ценности от безсмъртния Апостол. За него Левски е мислел почти като за комитетски човек, почти като за съратник. Едва ли има хан из Българско, а и във Влашко, който да не го е посрещал и изпращал - с хан е свързана и фаталната му среща с потисника. Тук той ни удивява още веднъж - с детайлното познаване на тези места, където трябва да стъпваме, сякаш сме в музей. За да се убедим, нека надникнем в спомените на Иван Арабаджията:
„Нататък препускахме трима. Ала пътищата ни скоро щяха да се разделят. Васил - за София, Ангел - за Хасково, а аз, с чанта, а в нея два ката дрехи, турски вестници и мехури за тескерета - за Габрово. Ей това ми нареди Васил още в Царацово:
- Три хана има в този град, дето можеш да отседнеш като тежък търговец. Единият е Паскалевият, но в него Рашид ефенди си пие кафето, не гледай, че няма предни зъби. Севлиевци молебен отслужили, след като го изпроводили в Габрово: пак ръфа псето. Ако си в Паскалевия, не забравяй, че си облечен в дънести чентени, с турски джепкен на гърба и с червен пояс около кръста. От девет реки вода докарвай и чорбаджия се затвърдявай. Вади час по час сахатя си, от значение е. И мурафети продавай, хак ти е… По-напред, ако питаш мен, спри при Съби Иванов. Вържи коня на халката пред кожухарницата и го заприказвай. Но да не си навлечеш някоя беля на главата: от вълк бетер бъди и пъргав като ластовица… Ако пък си в Кръстниковия хан, не пръскай, щото пак на Рашида в ченето ще се напъхаш. Отпори с някой една-две кавги и си изляз, иди при Рязката. Има той хан за нас - с конски самари целият и с одая обща, пълна с шипченски кираджии. Викни вино, послушай ги как си хортуват. С Рязката отначало нищо, а като те отведе в стая за нощувка, обади му се. Ще врипне като че от стършел е ухапан и радост голяма ще видиш по лицето му. Поискай от него Коста хекиминът да ти се яви и много здраве му прати от мен… Работа свършиш ли, иди там, където ти казах. Според тескерето нагласи и каяфета си. Там има един Селим, Гаргата му викат, прост чауш, но ти се пази. Не искам с верига да те помня, за това. Щом изпълниш заръчаното, връщай се: в Царацово те чакам след седмица…”
Приют за изнуреното си тяло и препълненото си с болки и стонове сърце Апостолът намира най-често в Търневия хан на Пловдив. Тук тревогите и надеждите му се споделят от верните на делото братя Търневи.
Христо Василев Търнев е роден през 1851 година в Пловдив. Живее и расте в будно семейство: жилавият мързянски корен на бащата се слави отколе с непокорството си. Към него Христо прибавя и забележителното си ученолюбие - завършва с отличие Пловдивското класно епархийско училище. Но не изневерява на кръвта си - още като ученик е свой човек в Дановата книжарница, където открито и пламенно се говори за революция. Огромно е влиянието, което има Димитър Матевски над юношата: те са и сродни души, притежават почти еднакви характери, вероятно това е темелът на дружбата им. Христо е осемнадесетгодишен, когато в съдбата му се настанява едно име и една заръка. Тогава той е заклет пред револвера и камата за предана служба на делото от Левски. До трагичната и сияйна 1873 година, когато най-святото изречение в българската история завършва с удивителния знак на бесилото, пътищата на двамата се пресичат многократно - след всеки кръстопът слънцето на свободата е по-голямо и по-ярко. От тъмното тайно килерче на хана, в което Левски се крие при надвиснала опасност, пламва не един негов лъч - а Христо има грижата да посее светлината в жадните сърца и на случайните пътници, и на съгражданите си, и на хората от селата, заобикалящи Пловдив. Липсата на какъвто и да е авантюризъм в работата около делото - ето качеството, което особено цени Апостолът в другаря си. То е сигурно крило, прикриващо от съмненията на властта доста експлозивните понякога, чувствени действия на другия брат.
След 1873 година Христо Търнев не е сред смутените и покрусени, оттеглили се от борбата съзаклятници. Той посреща с укор избухналото не навреме и жестоко потъпкано Старозагорско въстание, но противно на очакванията, се включва усърдно в подготовката на Април 1876. Избран е да представя Пловдив във Великото народно събрание на Оборище. Веднага е оценен по достойнство от Бенковски, който неведнъж се съветва с него, а по-късно му поверява съдбата на големия тракийски град.
Както е известно, въстанието в Пловдив е потушено преди да избухне. Потърсен от турците, Христо Търнев съумява да се укрие и не напуща убежището си почти две години /!/ - до влизането на драгуните на капитан Бураго в града.
Виден обществен деец, ратник за съединението на Княжество България с Източна Румелия, народен представител, участник в Сръбско-българската война, помощник-кмет на Пловдив - това са безспорните доказателства за верността на Христо Търнев към идеите на Апостола. Защото навсякъде и винаги той е на страната на онеправданите. До смъртта си - на 1 май 1910 година.
Георги Василев Търнев, роден през 1852 година, е диаметрално противоположен като характер на брат си. Страшна е ненавистта му към турците - още от дете той ходи въоръжен и нерядко вкарва в действие оръжието си. В това отношение не помага и влиянието на Левски, който го обгражда с любов и грижа. Апостолът непрекъснато вижда в негово лице жаждата за мъст у българина и може би скрито се възхищава на смелостта му. Нямаме преки свидетелства за дейността на Гогото по делото. Без съмнение обаче тя ще е твърде оживена и често е излизала от Пловдив - не можем да си обясним иначе влиянието му в селата на север от града. Причините за историческата анонимност на Георги в тези години са най-малко две - съблюдаваната безпрекословна тайна и изтласкваната на заден план от далеч по-привлекателната за съвременниците външна изява истинска негова работа.
През 1872 година, при поредната си схватка с ненавистния потисник, Георги ранява тежко правоверен. Грози го жестоко възмездие и той предпочита да бяга отвъд Дунава. И във Влашко той не стои със скръстени ръце - за да бъде полезен на отечеството си в предстоящата революция, служи в румънската жандармерия. Тези три години - до 1875 г. - му дават много. Защото носталгията е извор на най-чистата обич към отечеството. И е проверка на това могъщо чувство.
Георги Търнев е един от тези, които измиват лицето на пловдивчани за колебливостта им през Априлското въстание. Месеците, предшестващи пиянството на народа ни, са време, в което той доказва, че е узрял за идеите на Апостола. Неукротима е енергията му по възкресяване на революционните комитети, създадени от Левски. Словото му е убедително, защото пътят му е правилен - разбират го, подкрепят го, поемат след него. Това ще отбележи иначе скъпият на похвали Иван Арабаджията - не друг, а той го пуща в своя район на влияние /Строево, Елешница/.
Веднага след обявяването на въстанието, Георги Търнев напуща страхливо притаения Пловдив и се присъединява към царацовчани. Народната памет го е съхранила така - сияещ, нетърпелив, с английска пушка система „винчестер”, сабя и револвер. Съхранила е тя мъжествения му образ и в последвалите събития - и най-вече в сражението с многобройния башибозук при Старо ново село. Тогава, когато объркани, хвърлени в паника от безупречната тактика на шепата юнаци, водени от храбър войвода, турците реват отстъпвайки: „Бурда, Москоф вар!”
На 8 май 1876 година България ще приеме като причастие младата, яростна, бунтуваща се кръв на Георги Търнев.
Братя Търневи… Имената им Пловдив ще произнася навеки с благодарност и уважение. В полуздрача на отминалото те ще сияят редом, въпреки че едното излъчва бавна, сдържана, равномерна светлина, а другото има съдбата на пареща звезда, разсипала се дръзко на революционния ни небосвод. Това, което ги сближава и им отрежда място в пантеона на безсмъртните, е общия им път - пътят на Апостола.

—————————–

ГАНЧО ПОП НИКОЛОВ: СКРОМНИЯТ

Без съмнение, във външния му облик има нещо остро, тънко и чисто, нещо момчешко. Млади са и очите му. Леко присвити, вперени далече, далече напред, те говорят за дързост, за решителност, за твърдост - и думите им са огнени. Възниква усещането, че дори само едно потрепване на клепките ще извика в тях любовта или презрението, толкова бистри са те, а са тъмни - и изпъкват веднага, тъй като обкръжението им е светло. За да ни уверят без остатък във вечното неспокойство на българина. Неспокойство, забелязано и пресътворено точно преди един век от сърцето и ръката на народния писател - ето страница от „Под игото”:
„Облаци минаха по Огняновото чело…
- Аз тоя краста ще ида да го викам на дуел! Трябва да го убия!… - пламна той внезапно.
Двамата приятели /Вторият е Соколов/ повървяха мрачно.
Огнянов се спря с решителен вид.
- Искаш ли да ида да му кажа да си наляга парцалите и да му ударя плесница всред кафенето?
- Той ще я преглътне, както и другите… Той е човек безочлив… Па това няма да помогне.
- Ще го опозоря поне…
И приятелите се разделиха.
Огнянов отиде в училището. В учителската стая намери само Мердевенджиева… Огнянов го не поздрави. Той усещаше още от началото някакво противно чувство при вида на тоя момък… Писмото му до Рада пак превърна това неразположение в отвращение към псалта, което порасте при виждането неговото лакействуване пред Стефчова. Огнянов се разхождаше живо из стаята, като пухаше големи облаци дим от цигарето си… Внезапно зърна на масата новия брой от в. „Дунав”… И когато щеше да го зафърли, вниманието му се спря на едно заглавие с едри букви. Той прочете попарен следующето:
„Избягване на заточеник из Диарбекирската крепост…”
При всичката сила на волята си Огнянов не можа да се удържи спокоен при тоя чужд човек: лицето му се измени, устните му пребледняха. Изненадата беше много неочаквана… Той пресили отвращението си против псалта и се унизи да заговори с него.
- Бай Мердевенджиев - каза той спокойно, - чели ли сте вестника? Остави ми да го прегледам у себе си. Хрониката му е много любопитна…
Огнянов излезе със зловещия „Дунав”, единственият брой, който се приемаше в Бяла черква.”
Искреност, спонтанност, изострена чувствителност към несправедливостта, гореща обич към народа, готовност да поеме върху плещите си тегобите на своя сънародник -не е трудно да се открият тези качества на Огнянов тук.
Ще добавим, че те са твърде характерни и за неговия прототип.
Ганчо поп Николов е роден през 1848 година в Сопот. Получава отлично за времето си образование: завършва взаимното и класно училище в родния си град. Първенците на будното подбалканско селище оценяват по достойнство любовта му към знанието - почти невръстен, той вече е учител. Младият даскал оправдава доверието им с редица школски нововъведения, с демократизиране на обучението, с акцента, който поставя върху изучаването на родния език и отечествената история. Ала той не се задоволява само с това - от есента на 1869 година започва сам да пише история.
Тогава Николов е призован от България, революцията и Васил Левски да бъде един от първите войни на свободата. Дали Апостолът е познавал отпреди своя по-сетнешен другар, можем да се догаждаме - знаем, че случайности в делото са почти изключени. Още повече, че на секретаря на новоизбрания сопотски революционен комитет той разчита в особено трудни моменти на борбата и му възлага особено отговорни задачи. Две черти от характера му са го заставяли да му вярва като на себе си - всеотдайност и скромност. Второто е било неоценимо, тъй като борбата изисквала безпрекословна тайна на действията.
Между 1869 и 1873 година Ганчо поп Николов се проявява като вещ организатор, тънък познавач на човешката душа, опитен куриер на идеите на Апостола. Иска ни се да се спрем на няколко от крупните му заслуги към делото, негови, лични:
Известно е, че по това време Сопот е своеобразна врата между Северна и Южна България: нещо, на което Левски е отдавал голямо значение. „Ключ” за тази врата е била дейността на Николов - и когато тя трябва да се затвори пред враг, шпионин, предател, и когато трябва да се отвори широко пред свой. Дейност, извършвана безшумно, скромно, с такт и мисъл за бъдещето.
Сега никой не може да каже точно колко карловски села са покръстени в революцията от Николов - вярно указание, че те не са само две-три. Ритуалът е прост - кама и револвер, кръстосани върху библията, три пръста, събрани молитвено върху бледите чела, бавно ронещи се, глухо падащи в мрака на нощта огнени думи. Но как се стига до последното действие на драмата, започнала преди петстотин години, знае само той. Словото трябва да е убедително и непременно подкрепено от живота на този, който го произнася - иначе всичко е нахалос. Левски, Иван Арабаджията, поп Грую, Каблешков, Миткалото, Георги Данчов, още десетина най-много дейци - толкова са хората, способни за изградят от първия камък на темела до знамето на покрива сградата на революционен комитет. Сред тях, както по организаторски талант, така и по брой на сътвореното, блести името на Ганчо поп Николов.
Защото той свободно и без страх прекрачва границите на Карловско, за да прави същото и в дрипавите селца на Абрашларе /Брезово/. Отдавна не е изоравана и засявана както трябва тук народната нива, та Николов не се съмнява в богатата бъдна родитба. Историята ще докаже, че доверието не е излъгано.
Здрава твърдина на бунтовното дело е Троянският манастир, а монасите му са все верни хора: ако понякога се молят богу, то е да запази читави стъпките на онзи, който броди по смрачените пътища на империята с една едничка светлинка в тях: на левското си сърце. А потропа ли на тежките манастирски порти в незнаен час, за него ще има и хляб, и покрив.
Малцина обаче знаят, че за борбата Троянският манастир е подготвен от Ганчо поп Николов.
Година след бесилката в София, годината, в която блясва с могъщата си сила величието на Апостола, даскалът на Сопот е потърсен отново от революцията. Този път неин пратеник е Тодор Каблешков. Двамата се разбират отлично - едва ли има в нашата история подобен пример за духовно и физическо родство. Затова и плодовете от съвместната им работа са прекрасни. Ето ги:
В края на 1874 или в началото на 1875 година се възстановява, заздравява и обновява революционния комитет на града. Крайната цел, формулирана от двамата другари е кратка и лесна - всеобщо въстание!…
За да влезе в Ботевата чета и да остави кости в мавзолея на Врачанския балкан, към Влашко поема група сопотски младежи. Изпраща ги даскалът - просълзен, със скършен от по-висока повеля порив на сърцето…
Девическият метох, мъжкият манастир и читалището са центровете на революционната дейност на града. Николов, отначало заедно с Каблешков, после сам, ръководи и напътства, организира и пропагандира, живее сложния живот на човек, поставил всичко свое и лично под неукротимата си жажда за свобода…
„Остен” - това е името на сатиричния вестник, списван от учителя и приятелите му в мъжкия манастир. Един от първите български революционно-демократични вестници, излизащи във вътрешността на страната…
Сопотски представител на Великото народно събрание в Оборище е Ганчо поп Николов. Участието му се помни: в спора за пълномощията той застава решително и категорично зад Волов.
През април 1876 година Сопот не въстава. Заплашени от задържане, Николов и Иван Вазов търсят спасение във Влашко. Подир осем месеца учителят се завръща в България и преподава на север от Балкана, сетне в Пловдив. Служи на дългоочакваната свобода и на правдата в главния румелийски град и в Брезово, в родния Сопот и в Зелениково. Прави го безшумно и скромно - както при Апостола. Може би затова го обичат, уважават и търсят съветите му.
През 1895 година група селяни от Еница, Белослатинско, където той е бил учител, идва при него с необикновена молба: да разреши новопостроеното им училище да носи името му. Ганчо поп Николов отказва - вместо това говори дълго и упоително на селяните за Левски, за турците, за робията - преди и след Освобождението. Чуват го: той, който изобщо не е по големите думи, казва за Апостола: „Главният наш учител в училището България…”
Какво ли искаше да им каже?

—————————–

САВА МЛАДЕНОВ: БЕЗУКОРНИЯТ

За него ние, днешните българи знаем страшно много и нищожно малко. Историческият парадокс е закономерен. Беззаветно предан на великите си съвременници, лишил се доброволно от личен живот, предпочел анонимността на подвига през съмнителната понякога яркост на саморъчно сътворения документ, той ни е оставил само една своя стъпка към мечтаната от векове свобода. И ако сега за нас писмото, написано през май 1876 година на скелето в Турну Мъгуреле преди „Радецки” да се превърне във вечен символ на националната ни революция има стойността на знаме, то е така, защото е само епилог на славен, безсмъртен път. Като всяко знаме, и това има две страни. Струва си да го развеем отново, за да усетим величието на епохата и на този, който го е вдигнал над себе си.
„Братя, ние вече отиваме в милото ни и драгоценно отечество, гдето ни дава гласът на народната ни тръба, да помогнеме на отчаяните ни мили братя, които се борят юнашки днес с нашия тиранин.
Братя, моля ви, не ни забравяйте и да не мислите, че не сме имали какво да ядем в Румъния. Онзи човек, който е роден с войнишко сърце, той заминава и баща, и майка, и братя, и сестри, дюкян, стока и всичко, като е най-добро за него, отива по онова, което е светло за него…
Братя, дързост! Българското сърце няма да се уплаши от неприятелския нож. Смъртта пред юнашките очи е нищо.
Братя, прощавайте!
Когато ни дойдете на гости, пак ще се видиме…”- ето я първата: главната страна на байряка, тази, която заменя - достойно! - надписа „Свобода или смърт” и образа на разярения лев.
Другата е значително по-кратка и далеч по-скромна: споменатият синтаксис говори красноречиво за неумението на автора да се самоизтъква:
„Баща ми е родом от селото Височа Кочацан, окръжие Пиротско. На около 15 години когато бил, дошъл в Тетевен и така премина живота си. Аз съм се родил в Тетевен на 184, месеца на колко е бил не зная, че не е имало кой да бележи.” - това е написано на гърба на писмото - знаме: там, където обикновено е бил извезван кръстът…
Сава Младенов! Име, което ще свързваме навеки с титаните на национално освободителните ни борби. Име, което ще остане навеки в тяхната сянка - и ще ни заставя да се питаме дали това е справедливо. Име, което ще ни отговаря неизбежно и категорично с риторичния въпрос - а не измерваме ли величината на слънцето, и то много често, именно с неговата сянка?
Набъбнали от значими събития, настръхнали от нетърпение за разправа с потисника, бременни с непрекъснатата мисъл за народна свобода са оскъдните факти от богатата му биография. Не се знае кога, с вряща за мъст кръв, прекосява Дунава и попада във Влашко - знае се, че двадесет и две годишен, е участник във Втората българска легия. Не се знае къде и при какви обстоятелства приема приятелството на Апостола - знае се, че двамата са особено близки, когато, след разтурването на легията, са в тесния кръг революционери, формиран около Любен Каравелов. Не се знае дори месецът, в който той е посветен във великите идеи на Левски - знае се, че е първият придружвач на автора на тези идеи из Българско.
Пълен мрак забулва всяка по-сетнешна крачка на Сава Младенов към лелеяното от бунтовното му сърце. Между края на 1869 и края на 1872 година той, сам или с русокосия си другар, броди из планините и равнините на отечеството с едничката задача и цел: да подготвя бъдната революция. В дъжд, сняг и пек, лишен от ласка и средства за съществование, той, като никой друг - може би само като Иван Арабаджията - повтаря знаменития път на Апостола. Неслучайно Арабаджията, иначе необщителен поради характера на делото, го приема неведнъж в своя дом - свидетелства Захарий Стоянов:
„С Левски ходел начесто и Сава Младенов из Тетевен, който познавал и военното обучение /тъй като е участвувал във Втората легия в Белград/. И до ден днешен /1882 - 1883/ в къщата на бай Иван Арабаджията личат дърветата на тавана, разрязани и окълцани от върховете на ножовете, когато Левски и Младенов правили упражнения със сабли и ножове…”
Не ще е пълен образът на тетевенеца - макар през целия си живот той да има само едно родно място, България - ако не се отбележи и неговата дейност във Влашко. Но и сега трябва да предполагаме подробностите около нея, да прибягваме до догадки. Въпреки, че справедливо можем да я снабдим с епитетите „оживена „ и „полезна”.
Ала все пак до нас са дошли отгласи от безшумното дело на фанатично верния и безкористен Младенов. И те документират високото му място в йерархията на борбата, на която той се посвещава, пренебрегвайки всичко свое частно - както би се изразил тогавашния летописец. Ето ги:
Из писмо на Иван Драсов до Данаил Попов в Турну Мъгуреле, 9 юни 1871 година: „Байчо, ще ви молим, ако е възможно, да позабавите майка си и сестра си… додето пристигне стоката /оръжието/ ни и щом пристигне, явете ни по-скоро, та да пратиме и С. /Сава Младенов/ да пренесат колкото могат и колкото останат, да се споразумеете как и по кой начин да се пренесат…”
Из писмо между горните кореспонденти, 21 юли 1871 година: „С. /Сава Младенов/ ни бележи, че бил без работа и че щял да влезе в подозрение, ако дойде още някой път при вас… Причината, с която се извинява е, че без работа като ходи и дохожда, непременно ще влезе в подозрение. Наистина, това си е така, но, брате, и ний оттук да сторим, не сме слънце… нямаме днес нито аспра, за да му дадем няколко гроша, за да купи нещо, да прекара и да донесе от стоката ни. А пък, за жалост, още не можем отнигде да изкопчим една пара…”
Из писмо на Васил Левски до ловешкия комитет, писано в Пловдив, 27 юли 1871 година: „…там каквото свършим, ще дойдем пак къде Вас, както по-напред, ще Ви явим да имате приготвено място за 3-4 юнака.Тогава ще пишете на Сава да дойде, а до 10-15 дни колкото за един хляб дано намери в Плевен…”
Тези писма говорят, освен за безукорната честност на Младенов, и за изключителната експедитивност на комитетската поща.
По-нататък: два са документите, в които Апостолът дава категорично висока оценка на своя верен човек - нещо, което той прави твърде рядко:
Из писмо на Васил Левски до Данаил Попов, 3 август 1872 година: „Саву Младенов, ако ще, нека си дойде, че има вече работа - ще се плаща на черни души…”
Из писмо до същия адресат, 16 септември 1872 година:
„Днес изпращам човек и народен работник, комуто може да се повери и лозинка, и всичко. Той е работник по онова окръжие, за което бях упълномощил Д. Об. /Димитър Общи/, комуто Д. Об. не заслужава и за цървулите му, относително за точните изпълнения на устава и да слуша за заповедите, които му се дават…”
Много скоро след това - на 9 декември 1872 година - Нарочната съдебно-следствена комисия по делото на Левски научава от споменатия в последното писмо Димитър Общи името на Сава Младенов и оценява по същество значението му за мащаба на извършеното по подготовката за въстание. Комисията разбира, че може би е открила път към душата на Апостола и непрекъснато разпитва всички налични свидетели за дейността на Савата. Те обаче не знаят почти нищо за нея. Напразни са и опитите да бъде заловен така нужния на следствието човек - той отдавна е във Влашко.
Където отново тича по народните работи, защото съзнава ясно, че трагичната бесилка изисква повече старание на ума и сърцето. През май на 1876 година ще напише своя завет към България и към всички поколения българи. Ще последва огнения си войвода, коленичил край Козлодуй на Дунав със сабята в ръка, и ще повтаря след него най-святата молитва в нашата история. Ще целуне попуканите от мъка устни на пръстта, сетне ще я ороси с кръвта си. Ще потърси спасение в Орханийския балкан и ще съзре разкривеното от угодническа усмивка лице на предателството. Озверелите орди на правоверните ще го принесат в курбан и ще дарят предателя с правото да разнася отрязаната му и забита на кол глава, да я показва на сънародниците му за назидание. Те пък ще виждат пред себе си един високо вдигнат, лумнал в тържествени обредни пламъци, негасим факел.
Така - тридесет и една годишен, безимотен, лишен от всичко, на което се радват простосмъртните, ще влезе в безсмъртието Сава Младенов. И ще застане от дясната страна на своя Апостол.

—————————–

ПОП КРЪСТЬО: ПРЕДАТЕЛЯТ

Първото, неизгладимо впечатление от съприкосновението с неговия физически облик оставят в нас очите му: тесни, присвити, издаващи хитрина и лукавост, разсеяно крадливи, гузни. Упорито, без сянка на съмнение, ние съзираме в тях две сини очи, топли и укорни, взрени далече напред в бъдещето на нацията. И към сърцата ни идат с глух тътен, сякаш някъде се трошат вериги, горчивите, изпълнени с презрение и нечовешка болка думи на Иван Арабаджията, изречени веднага след Къкрина:
- Той не предаде човек - народ предаде!
Името му още не е уточнено: Кръстьо Тодоров /или Тотев/ Недялков/ или Никифоров/. Не се помни и рождената му дата: ненужни са споровете около нея, тъй като всеки предател се ражда в мига на тъмния си подвиг. Знае се обаче, че
получава отлично за своето време образование. По този повод пак Иван Арабаджията ще възкликне:
- Няма нищо по-лошо и опасно от учената простотия!
По-нататъшния му живот не загатва с нищо съдбовната развръзка, която ще го отпрати в народната ненавист. Напротив, именно той му създава алиби, заблудило дори проницателния Апостол. Ето го:
Между 1859 и 1862 година усвоява науките в Белградската семинария. Тогава е в непрекъснати връзки с дейците на нашата национална революция. Приема изцяло идеите на Раковски и споделя дейността му по освобождението ни. Другарува с участниците в Първата българска легия. Среща се с Левски и е пленен от започналите да се оформят негови планове за всеобщо въстание. Завръщайки се в Ловеч, той носи със себе си не само семинарския си диплом, а и решението да работи за народното добро.
Следват страници от живота му, които съвсем ни объркват и заставят един от изследователите, Гено Иванов, да отбележи справедливо:
„Ако не беше къкринската случка, която го опетни, поп Кръстьо щеше да блести с името си”.
Със завидна енергия се залавя той да осъществи намеренията си. Чете и пропагандира написаното от Раковски. Със съдействието на идеолога издава книга, съдържаща открити призиви за борба: за съжаление съчинението му е безвъзвратно загубено, унищожено вероятно от безпределната омраза на съвременниците - а би било безценен документ за това как се изражда патриотизмът, как верността върви към предателството. А литературните му интереси са безспорни: той не само следи и разпространява нашия революционен печат, но е и активен, дори предпочитан негов сътрудник. Към казаното трябва да се добави и склонността му да изразява чувствата си в мерена реч - някои от стиховете му са запазени и определено свидетелстват за наличието на дарба:, това важи особено за хумористичните. Тук ще отбележим липсата на каквато и да е случайност във факта, че именно той е определен за редактор на замислен от Апостола вестник, длъжен да разисква състоянието на нещата в България и да буди душите за борба. Свидетелства откъс от писмото на Левски до Каравелов, писано през лятото на 1872 година:
„Наш свещеник, на име поп Кръстьо, ще дойде при вас да се разберете ще може ли на вашата печатница да издава вестник, който ще бъде свободен за в Българско… Човек е, който може да ви бъде полезен, пък и вие нему в неговата работа…”
Ще вметнем, че нито един брой от този така нужен на организацията орган не вижда бял свят: за това са виновни както колебанията на „редактора” му, така и шеметно развилите се, гибелни за Апостола събития.
Първият човек от Ловеч, комуто Левски се доверява изцяло, е поп Кръстьо. Точка на съмненията му относно предаността на свещеника поставя случай, коментиран дълго и оживено от населението на града. Защото трябва да си наистина страшно дързък и смел, наистина народен, за да заклеймиш деянията на владиката си, Иларион Ловчански, и то от амвона на черквата, и то когато той присъства на службата. Годината е 1869-та. Не ще мине много време до деня, в който попът ще произнесе развълнувано, пред камата и револвера, думите на клетвата за вярна служба на революцията и ще бъде избран за председател на комитета в Ловеч. Единодушно. Без резерви.
Не ще и съмнение, дейността на свещеника по делото от тук нататък е забележима: избран е за член на Привременното правителство в България. Ала ние не можем да се освободим от мисълта, че в нея вече се е настанило предателството. С нищо друго не можем да си обясним факта, че той единствен застава на страната на Левски във връзка с орханийското приключение на Димитър Общи - и то веднага след рязкото му несъгласие по отношение възприетата правилно от Апостола терористична тактика. Ще рече, невнимателно направената от него стъпка е поправена тутакси, за да бъде възстановено накърненото доверие. Историята обаче изважда на показ ужасяващото му двуличие, съхранявайки два документа - ясни, точни, категорични. Те са от 1872 година, между тях лежат само седемнадесет дни - и едно безпримерно коварства. Ето откъси от документите:
Из писмо на поп Кръстьо до Апостола, 7 ноември: „Г. Аслане!… Оттука няма друго що да ти пиша, освен да ти явя, че от нашите баджаци цървули няма да станат. Всичките са се изплашили от една тупурдия, а по-нататък не зная що ще бъде… Те са на мнение да не дохождаш скоро тука, защото ги е страх, а мене ако питаш, аз бих ти рекъл да дойдеш да се споразумеем какво и как има да работим…”
Из телеграма до великотърновския мютесарифин, 24 ноември: „…Заповядайте на доносчика, поменатия поп Кръстьо, да съобщи на Ваше превъзходителство, как са устроили бунтовническото събрание в неговите лозя и още кои други лица от Ловеч са присъствували. Освен това да благоволите и ни изпратите в най-скоро време както неговите сегашни показания, така и неговата пълна преписка, съдържаща досегашните му донесения в качествата му на доносник, които съставляват една негова похвална заслуга на народа и отечеството…”
Според някои историци турците не са знаели кого са заловили в Къкринското ханче. Затова те прибягват, вече открито, до услугите на продажника: страшно е било нетърпението им да узнаят за сполуката си. За срещата между двамата, светец и Юда, Стефан Дичев пише:
„Въвеждат Левски. Хасан бей го наблюдава през очилата си развълнувано, но не го заговаря. Чака. Всички в стаята мълчат и чакат.
Вратата пак се отваря. Влиза една черна калимавка, черна брада, черно расо. Поп Кръстьо. Мъчи се да се овладее. По челото му е избила пот.
Той се спира. Иска да покаже, че е смаян. Дига дебелите си вежди.
- Я, Левски!… Ти тук? - казва той с най-престорения си глас.- Какво стана…?
Устните на Левски са стиснати. Нито едно мускулче не потрепва на лицето му. Само очите, неподвижни и тежки, не се откъсват от предателя.
Попът неволно прави крачка назад, прави втора, после отваря пак вратата и заднишком се измъква навън.”
Както е известно, пред Нарочната следствена комисия Апостолът споменава няколко имена на революционни дейци: имена на святи мъртъвци и на хора, прикрили се във Влашко. Между тях, с убийствена ирония и с присмех в сините си очи, той изрича и името на предателя.
Поп Кръстьо умира в Ловеч през 1882 година. Остава да живее навеки пъкленото му дело. И редовете, които му посвещават някои от най-верните синове на отечеството:
Любен Каравелов: „Позитивно вече се знае, че Васил Левски е предаден от поп Кръстьо. Васил е дал на тоя поп малко парици и някои други неща да ги скрие, а тия парици и тия неща са били най-главната причина, която е накарала черковния служител да предаде една християнска душа на турските джелати… На поп Кръстьо дали едно „аферим”, едно горчиво кафе, сто лири и един хат, и обещали му са да го не преследват за неговите стари грехове…Сега за сега почти всеки българин се гнуси от поп Кръстя. Всеки българин го нарича Юда и презира го…”
Христо Ботев: „/Всички ловчалии се…/ вардят от поп Кръстьо като от чумата. Много майки проклинат това смрадливо куче… И така тоя изрод събира плодове от своето предателство и блаженствува… А нима между вас не се намира нито едно юнашко сърце, което да избави народа си от тоя изедник и да отмъсти и за покойния Левски?…”
Ала народът избира по-страшния начин за отмъщение: оставя го да се гърчи върху позорния стълб на поруганата си съвест. Там е той и до днес - и докато съществува България.

—————————–

ИВАН ДРАСОВ: НЕУКРОТИМИЯТ

Ване Терзията, Муратооглу, Муратооглу Ибрахим, Ибрахим Мехмед, Иван Муратооглу Афъзаа, Д. Ясенов… Тези имена срещаме многократно под кратките, енергични, жилави редове на комитетските писма, преминали през турските постове и пусии, за да достигнат и до нас. Притежателят им е един от най-цялостните дейци на национално- освободителната ни революция - човека, на когото са разчитали апостолите й Васил Левски и Христо Ботев. Това високо доверие е спечелено не с празни думи и обещания, а с път, колкото стръмен и опасен, толкова и непреклонен, верен, устремен към едничка цел - свободна България.
Иван Тодоров Драсов е роден през март 1848 година в Ловеч. Непокорно е семейството, което го възпитава: баща му, истински родолюбец, работи упорито против фанариотската патриаршия. Тази непокорност е отличителна черта в характера и на Иван още от невръстните му години: помни се неговият решителен протест против изучаването на турския език в основното училище, смаял мало и голямо в града. По-късно, когато той вече е „търговец с мющерия”, стремежът му да бъде полезен на поробените си братя го прави търсен и предпочитан защитник в разплитането и обсъждането на сложни дела, в които потърпевши са винаги българите. Още тогава, едва двадесетгодишен, Драсов поставя неизменно общественото над личното, душата му е готова да приеме семето на безсмъртните идеи на Апостола. Свидетелство за това ни е оставил самият той в спомените си, писани в Прага, 1875 година:
„…И наистина дочакахме тоя доста паметен за нас ден 3 август…, защото това, което нашите млади сърца търсеха и намериха. Наистина, аз не знам какво впечатление е направило неговото /на Левски/ дохождане в Ловеч на двоицата ми другари /Марин Поплуканов и Никола Хитров/, но за мене си казвам, че се считах най-щастливият човек на света. Щастлив бях, защото за първи път аз имах честта да говоря със син верен народу си, син, който е презрял всички световни наслаждения, а се е посветил и тялом, и духом за свободата на своя народ. И как да се не считам за щастлив, когато тоя син първи ми явно продума за свободата и ми разказа целите на четите и ми откри такива тайни, които съдържаха свободата на народа ни. Тайни наистина тогава за мене твърде важни и велики. От тоя ден /3 август 1869 г./ аз броя своето съществуване, защото тоя син ми даде да разбера, че човек не е роден за себе си, а за народа си и че всеки народ - голям или малък - трябва да бъде свободен. Свободата е - казваше той - главният двигател на всяко народно подобрение. Свободата само може да постави народа ни в реда на другите просветени народи, които се наслаждават с всички природни добрини…”
Повече от век ни отделя от часа, в който моливът на Драсов е оценил величието на безсмъртния си другар - а колко точни, колко съвременни, макар и повлияни от вълнението са думите му!… Нататък той е далеч по-лаконичен и конкретен:
„Същата вечер, на 3 август 1869 г. Левски, Марин и аз събрахме се у дома… Преди всичко заклехме се, че ще бъдем тайни и ще се трудим да увеличим в Ловеч и околността му последователите.
..И за да даде по-голямо значение на делото и нам да се повече уверим в него, каза ни, че е изпратен от Букурещкия ЦК, който комитет се съставял от лица достойни, образовани и че делото е разпространено в повече градове и села в Тракия и България и оставало още няколко места, за които той бил изпратен да ги скопчи. И така, общото въстание не ще бъде късно. Заради това ние трябва колкото се може по-мъжки и бързо да работим, за да не останем надире от другите места, защото беда е, казваше, томува, който не се намери готов в деня на всеобщото въстание.
Но всичко това… беше само, за да ни повече въодушеви. И така, след като ни прекръщава добре, на другия ден рано замина за родното си отечество - Карлово, гдето казваше, че го очаквали, за да ги нареди, що трябва да работат…”
Бурна е дейността, която развива Иван Драсов в продължение на цели три години в изпълнение заръките на Апостола. Може със сигурност да се твърди, че революционната подготовка на Ловеч се намира почти изключително в неговите ръце:, иначе скромен по природа, той отбелязва по този повод:
„Всичко нам поръчано изпълнихме. Мене избраха като председател, Марин /Поплуканов/ за мой помощник, а Д. Пъшков от Сопот, Ловешко, само за писар. Но право да си кажа, аз бях всичко: и парите поверяваха мене, и пишех, и изпълнявах председателската служба…”
Драсов е един от най-осведомените хора в организацията изобщо - през него минава по-голямата част от комитетската поща. За това, че действията му не се ограничават в един район, не са необходими дори свидетелства - член е на Привременното българско правителство. А дружбата му с великия Апостол е пример за революционна принципност. Тя не се гради само на взаимните чувства /известно е, че още от първата им среща Драсов става любимец на Левски/ и на пословичното взаимно доверие
/къщата в махалата Вароша, досами Осъм, може да се сравни по сигурност само с къщата на Иван Арабаджията в Царацово/. Защото над всичко в нея е била поставена съдбата на България. И на свободата. Тук трябва да се търси причината за твърдата позиция на ловчанлията около недоразуменията в отношенията между Каравелов и Левски: в писмо от януари 1872 година той категорично застава на страната на Апостола:
„Всичко това е нам непонятно. Ще се разберем тогава, когато стане събранието, според както мисли бай Левски, че било нужно да стане.”
Осъдителните своеволия на Димитър Общи във втората половина на 1872 година грозят с гибел сътвореното с толкова усилие, воля и вдъхновение дело. Сега изглежда странно решението /само негово ли е било?/ на Драсов да напусне Ловеч и България. Съмнителна, неясна, лишена от убедителни основания е изтъкваната от революционера причина - да продължи образованието си в Чехия. Че това е било наистина така, ала и не съвсем, говорят документите:
„За да не претълкуват другарите му, че той /Драсов/ бяга от страх пред турците, а от друга страна, да не усъмни и самите турци, пуска новината, че заминава за странство, на учение.” /по Ив. Урумов/.
„Няколко време преди да замине за Чехия, Драсов заминал за Букурещ, където занесъл един пакет документи, принадлежащи на Ловчанския революционен комитет, и ги предал на Каравелов” /по спомени но близките му/.
„За Ване Терзията /Иван Драсов/ ни се съобщи от ловчанския околийски управител, че е заминал за Влашко, за да следва.” /телеграма на Софийското окръжно управление, 24 ноември 1872 година/.
„Аз преди казах, че освен Ваньо Терзията, който сега се намира във Влашко, никого не познавам!” /показание на Левски пред турския съд, 8 януари 1873 година/.
Пълното объркване, което внасят цитираните твърдения, са силно, красноречиво доказателство за безупречно провежданата от Апостола и съратниците му тактика относно тайната на съзаклятието. Всичко идва на мястото си от един многозначителен и ясен като бял ден факт: на 10 декември 1872 година Левски издава упълномощение на името Иван Муратооглу Афъзаа за действия в Тулчанското окружие. То е удивително свидетелство за грижата му към изпадналото в опасност дело. И към Иван Драсов.
Не стои със скръстени ръце Драсов и в Чехия /градчето Писек/, където е от началото на февруари 1873 година. Тук той организира революционен комитет сред съучениците си българи. В непрекъсната писмовна връзка е с първите работници по освобождението ни: Каравелов, Панайот Хитов, Христо Ботев, Стефан Стамболов. Често отскача до Букурещ, за да помирява враждуващите крила на емиграцията ни. Полага изключителни грижи за образованието си /прехвърля се да учи в Прага/ и самообразованието си. Съвсем между другото превежда книга за Мацини - съчинението не е издадено, ръкописът му за съжаление е безвъзвратно загубен…
През юни 1875 година Драсов напуща Прага, за да вземе участие в Общото събрание на представителите на комитетите в България и Влашко. Събранието го избира за деловодител-секретар: една твърде висока, почетна длъжност. Завръща се в отечеството си с братята-освободители. През целия си по-сетнешен живот съжалява за това, че не е загинал заедно с приятеля си Ботев: насила са го заставили да остане във Влашко, където щял да бъде по-полезен…
След Освобождението Драсов е вдъхновен строител на нова България. Ловеч, Берковица, Трън, Свищов, Севлиево, Велико Търново, Варна - неспокойно е неговото служене на родината, в което доста често изпълнението на дълга е свързано с разочарованието. Може би защото той навсякъде е винаги усеща могъщото присъствие на своя велик другар-Апостола на свободата.

—————————–

САВО ПОП ЕВСТАТИЕВ: ЗРЯЩИЯТ

Януари 1878 година. Между Пазарджик и Пловдив, край левия бряг на скованата от лед Марица звънти стройният глас на опънатия като струна капитан Бураго. Слуша го висок, наметнал върху раменете си войнишки шинел мъж и в погледа му, иначе корав и строг, бляскат искрите на задоволството: докладва му се успешно изпълнена задача. Капитанът свършва, млъква за миг, сетне додава игриво:
- Какво ще наредите да правя по-нататък?
Погледът на мъжа срещу него се изпълва изведнъж с метал. Той извръща царствената си, увенчана с голяма, раздвоена брада глава на изток и без да се замисля, сякаш на шега отсича:
- Вземете Пловдив!
Въпреки страшната непосилност на заповедта, в Бураго няма изненада: щом казва генерал Гурко - ще бъде! Конете на драгуните му нагазват във врящата от студ вода и се отправят към обвития в мъгла - какъв символ! - десен бряг на реката. За да препуснат към невидимите, но примамливи седем извисени над равнината хълма…
В същия час вратата на една килия в пловдивския зандан Ташкапия скръцва. Човекът в нея като че ли е очаквал да го призоват: гордо вдигнато е пребитото му, измъчено тяло, бледо и чисто е лицето му, черните му очи пламтят в огън, а бялата му риза просветва като във всяка българска балада. Той, а не те предизвиква края или началото си:
- Да тръгваме, аркадашлар!…
Голи, призрачни дървеса и разхвърляни в безпорядък каруци, дрезгава, подплашена, спотаена турска реч и бълбукане на все още неясна, раждаща се някъде далеч светлина - лети край всичко това дръзката конница на Бураго. Неизвестността не смущава нито командира, нито драгуните му - от смъртта ли да се плаши русинът, тръгнал да освобождава братя? И така, додето из мъглата изплуват контурите на тепетата. Тогава капитанът спира коня си, сочи към тях и развълнувано изрича:
- Виждате ли, момчета?…
В същия час белоризият от килията вече е застанал под каваците на Марица и се вслушва във волния, задъхан говор на водата. Погледът му пронизва палачите - знае, че те са безсилни пред него. Може би затова пристъпват с остриетата в ръце - и очите му се търкулват, падат, разцъфват връз белотата на снега. Ала през нечовешката болка, през ужасеното шуртене на кръвта, през ослепителния блясък на съскащите ятагани той дочува тропот на копита. И прошепва, но така, че от този шепот оглушават земя и небе, враг и свой:
- Виждам! Виждам!
В празните вече орбити, миг да го досегне безсмъртието нахлува светлина…
Роден е през 1851 година в старото бунтовно гнездо Стрелча. Потомък е на знатен род, който винаги е имал на герба си книга и меч: в дошло до нас ръкописно Четвероевангелие е отбелязано името на създателя му, Продан Граматик, живял през 1772 година. Достоен продължител на рода, дал на света още униатските владици Софроний и Рафаил, е баща му - учителят и размирникът, разпространителят на Паисиевата история Евстатий. Саво доразвива тези традиции в по-ново време, защото ги схваща не само като дълг. Жаждата му за знания е пословична - не ще я утоли нито в родното училище, нито в копривщенското, нито в прочутата Пловдивска гимназия. По-сетне кипящата му обществена дейност ще се допълва твърде сполучливо от сътрудничеството в цариградските български вестници: остроумните му сатири и карикатури за съжаление безвъзвратно погубени, са предизвиквали гнева и негодуванието на мнозина наши „умерени” дейци. Ала истинската му народополезна работа започва тогава, когато пътят му се кръстосва с пътя на великия Апостол.
Ние сега не знаем къде и кога е станала първата среща между двамата. Може само да се предполага, че тя се е осъществила още в Пловдив, чрез будния стрелчанец Ганчо Чиширанов. Или пък в самата Стрелча, през 1869 година, когато Левски говори пред най-верните й люде за бъдещето на революцията. Не е лишена от основания и догадката, че тяхната връзка е дело на именития просветител Поликарп Чукльов, особено близък до семейство Евстатиеви. За нас е по-важен фактът, че далеч преди октомври 1871 година, когато Апостолът, предрешен като протестантски проповедник, заклева Стрелча, Саво вече е бил посветен в съзаклятието и е започнал да работи за повдигане на българите около себе си. Документи за дейността му, пламенна, но очевидно тиха, не са останали и причините за това са най-малко три: вродената скромност, изключваща каквато и да е показност, предпочитанието да се подготвят сърцата на новопосветените без излишна шумотевица и, разбира се, строгата тайна на делото. Може би тази е причината двадесетгодишният юноша да бъде приеман винаги и навсякъде като брат, съветник, вдъхновител.
Само един е документът, който свидетелства пряко за принадлежността на Саво към кръга от особено верни на Апостола люде, ала е изключително показателен: през януари на 1876 година той е потърсен пръв в Старо ново село от безукорно преданият на Левски Генчо Джумайов и от Бенковски - и е призован от тях да възобнови стария революционен комитет в селото.
След като изпълнява възложената му задача, Саво поп Евстатиев не се колебае нито за минута и поема пътя за родната Стрелча. Тук, в бащиния си дом той слуша огненото слово на Бенковски, което в този тържествен и съдбовен час му напомня на места словото на Апостола. Защото между другото Бенковски казва:
„Никой не може да знае аз отгде ида и накъде отвеждам. За пълномощното ми имате право да ми дирите и да го видите, което ви и давам, прочетете го.”
„Голям срам е за нашия народ да гледаме що се готви за нас, а пък ние със скръстени ръце да се предадем на хора варвари да пият кръвта ни, да тъпчат честта ни и да грабят имота ни. Некадърни ще се наречем от Европа и ще ни имат като изгубени, които не можем да знаем, че сме се родили. Дедите ни ще ни проклинат из гробовете си, понеже не можем да ценим пролятата им кръв за обетованата ни земя.
„Нека се приготвим до определеното време, което трябва да ни намери готови за всичко, и да отговорим за народния ни живот и свобода. Нека да покажем, че и ние сме се родили да живеем. Всички да измрем под знамето ни за свобода, чрез което знаме, като се покажем достойни, ще влезем в реда на свободните народи!”
„…Който ще да е последовател на целия ни народ, нека даде клетвата си пред бога, че ще презре всичко му мило наоколо и ще понесе кръста и оръжието за свободата. А който обича живота и имота си, такъв ще бъде забележен и причислен за народен враг!” И Саво поп Евстатиев произнася думите на клетвата, на която ще служи до сетния си дъх. През месеците до въстанието той е наистина навсякъде: с дума и порив, със съвет и порицание, най-вече с примера си. И докато януари вижда Стрелча единодушна по това, което предстои:
„И млади, и стари, и „просветители”, и „реакционери”, и заможни, и безимотни, всичките в една мисъл, в един дух, като да считаха кръвопролитието, което предвиждаха, за нищо!” /Мильо Балтов, „Приказница”/, то април се удивява на стройната й организация и подготовката й по въстанието:
„Списък на изработените дела: Днес на 12. IV. 1876 г. Въстаническото дружество в Стрелча има подготвени 150 войници, от които 25 конници и 15 коня товарни за носене потребните им неща. Казаните войници са с облеклото си и с по 150 фишека /потопени във восък и лой/, с най-добри пушки и саби от вехтата система, с по две чанти за фишеците и по 30 кл. писмет, мушами за завивка на пушките. 200 други въоръжени селяни, които всякога ще се намерят покрай децата и на които е възложена грижата по пазенето им и снабдяването с храна и припаси на действуващата войска. 30000 фишеци, потопени във восък и запечатани в сандъци.”
Този отчет е направен пред Великото народно събрание на Оборище от представителя на Стрелча Саво поп Евстатиев.
След Кървавото писмо съратникът на Левски е неизменно сред хората си и взема участие във всички битки с башибозука. По-късно, пак с тях, брани главния проход за Копривщица, при Кулата. Епилогът на въстанието е страшен: той едва избягва от кървавата разправа и се крие в горите под връх Буная. Арестуван е от турците в Батак, където слиза, подмамен от обещанието, че училището ще отвори вратите си и за него, и за учениците му…
Пътниче, който и да си и колкото и да са бързи стъпките ти, догонващи отлитащия ден - поспри за миг на десния бряг на Марица в Пловдив, там, където някога бе прехвърлен като въздишка Стария й мост. Под забитите като свещи в небето тополи поспри и се вслушай - сред волния тропот на копита и младия плисък на светлината непременно ще дочуеш един парлив, сподавен и удивен шепот:
- Виждам!… Виждам!…
Той и първият ден на свободата очакват твоят поклон!