РАЗРЕШИТЕЛНО ЗА ИЗНОС
Някогашният държавен Винпром, сега акционерно дружество „Вакханка”, беше отвъд безредно сбутани един в друг автомобилни гаражи и пустеещата от години сточна гара. В старата магазия, с врати заковани на кръст с талпи, притичваха плъхове, ръждясал коловоз отвеждаше към буренясало обръщало за парни локомотиви. Всред съсипията на някогашния индустриален квартал, „Вакханка” се натрапваше на очи като прекопирана от архитектурен журнал. Винарската изба я пребоядисаха с лимонена фасадна боя, в задния двор сребрееха нови тумбести продукторезервоари. „Вакханка” произвеждаше гроздови ракии, вина и съпътстващи питиета, които се изкусуряват чрез добавка на захар, есенции и оцветители - мастики, вермути, чак до пинаколади. И ги изнасяше с оригинални етикети на жадния все още за питие необятен пазар на ОНД - то. Говореше се, че „Вакханка” е приватизирана с пари от куфарче. Председателка на анонимния управителен съвет била бивша партийна функционерка, кандидат член на ЦК, госпожа Ланджева, съпруга на генерал от ДС. Никой не беше видял приватизационните протоколи, хората могат да си говорят каквото искат. И говореха. Че срещу износ на не дотам сертифицираната спиртна продукция, „Вакханка” е внасяла петролни деривати, и ги препродавала в Сърбия, въпреки ембаргото. И още се е месила на пазара на украинско бетонно желязо, цимент и сибирска дървесина. Процент, спестен от обмитяването, се внасял ежемесечно в партийна каса. Такива каси бяха все по острови, за които географията си мълчеше или ги представяше като засмяни негърчета върху кутии от метализиран картон с холандско какао.
Да, но демокрацията има неудобства, през четири години стават избори, друга ръка подписва разрешителни и претендира да й се внася от икономисани държавни дължимости. Партийната каса е с друг цвят, на друг остров, та докато налучкаш острова - беля работа.
По такива причини разрешителното за износ на спиртни напитки от „Вакханка” към необятните северни пазари красноречиво се бавеше. Пазар празно не търпи, забавиш се със седмица и друг вече ти лапнал хляба и изместил питиетата. Вноските в преводна валута по сметките на „Вахканка” изтъняха и секнаха, заместник-директорът, Станчо Богоев, имаше всички основания да нервничи. Той беше дипломиран счетоводител, обиколил по време на прехода сума ти доведени до фалит или дръпнали необяснимо нагоре бивши държавни предприятия. Познаваше отвътре параграфите и празнотите на стопанското законодателство, затова, макар и безпартиен, след всяка ликвидация си намираше работа с по-добра заплата при ликвидаторите или приватизаторите. Беше пълнеещ мъж с олисяло чело, бузесто лице, без едно петънце, гладко избръснат, с поддържани нокти и старателно лъснати черни обувки. Обличаше се както приляга на функционер в неговата позиция, костюми в тъмно сиво и вратовръзки в ненатрапчиви десени, единствено си позволяваше маркови ризи с цветни яки, сменяше ги през ден. Една мъглива есенна сутрин заместник директорът получи електронно известие да се яви спешно на доклад в София, пред председателката на Управителния съвет на дружеството. Ланджева командваше спиртоварната инкогнито, почти не се вестяваше във „Вакханка”, макар да имаше обзаведен кабинет с всякакви екстри на втория етаж. Дирекцията на дружеството фактически беше в дискретен хотел с басейн и два тенис корта в софийски квартал под Витоша.
По целия път, отпуснал се на задната седалка на фирмения Опел и разтворил папки с официална и конфиденциална документация, Богоев преценяваше упреците, които биха могли да му бъдат вменени и оправданията, които биха имали тежест. Пред бившите държавни функционери, превърнали се в пазарни дейци и предприемачи, сантименти и фамилиарности не минаваха.
Хотел „Пасифик” беше в стръмна задънена пресечка на панорамния път около Витоша. Потулена под нависнали клони табела на латиница маркираше отклонение някъде нагоре в мъглата, която на гъсти талази се свличаше от планината. Стъклен асансьор, пълзящ по фасадата на хотела, вдигна Богоев на тих етаж, стъпките на придружаващият го мъж от охраната потъваха в плътния масленозелен мокет. Кабинетът на Ланджева беше просторен и аскетичен; бюро, столове и шкаф за документи от сребреещи тръби и опушенопрозрачни плоскости, премигваща електронна апаратура, дискретно таванско осветление. Ланджева се надигна за да му стисне ръка, без да се усмихва. Беше жена на неопределена възраст, с възрядка коса тонирана в перлено сиво, прав гръцки нос, защипан от очила в тънка златна рамка, очилата се губеха върху бледото й, безцветно лице. Носеше строг костюм тайор, в оловногълъбово, без нито един аксесоар.
Тя изслуша заместник - директора без да го прекъсва или реагира с жестове, или мимика на обясненията и оправданията му за забавеното разрешително. Мълчанието й беше достатъчен израз на неодобрение. Стана, отиде до прозореца, тежката мъгла ближеше стъклото с колебливи успоредни капки. Извърна се и попита язвително:
- Значи, според вас, сте изчерпали всички възможности за получаване на разрешителното?
- Всичките законови… според мен - застрахова се Богоев.
- А да ви идва на ум, че има и други начини?
- На власт са нови хора, афишират нов морал, други принципи, боя се да не навлека неприятности на фирмата. И без ваше разрешение…
Ланджева посегна към чекмеджето на металното си бюро, Богоев едва сега забеляза, че то бе полуотворено, сякаш в очакване на жеста й. Извади от там незапечатан плик, подаде му го, без да показва съдържанието му.
- По наши сведения, това е таксата за разрешително за износ, изисквана от новия министър на икономиката. Моралът и принципите са качествени категории, колега Богоев, които се променят според количествени показатели. Над известни количествени граници моралните категории в различните общества са тъждествени. Странно, вие сте от по-възрастните поколения, изучавали сте диалектическия материализъм, не бързайте да го забравяте. Подробности по какъв канал да достигнете до въпросното лице ще получите на телефон, който е приложен в плика.
Тя се изправи, за да покаже, че отделеното за заместник-директора време е изтекло. Преди да му стисне ръка за довиждане, запита протоколно.
- Как сте вкъщи, какво става с малкото ви дете?
Малкият му син беше прекарал тежка пневмония с опасност от развитие на специфичен процес, откъде можеше да знае Ланджева? Но вмниманието й го предразположи, почти трогна. Не предполагаше, че служител в отдел трудови ресурси на фирмата е ангажиран да следи личния живот на отговорни сътрудници и да отбелязва събития, които биха могли да стимулират или ерозират лоялността им.
Пътеката, по която да мине Богоев, за да поиска приемен час при министъра, утвърждаващ разрешителни за инос в чужбина, минаваше през кабинета на референт в експортния отдел и личната секретарка на министъра. Всеки от двамата отначало категорично отказваше да е в състояние да съдейства, приемното време на министъра е планувано за месец и само той има право да внася изменения. Интересуваха се подозрително кой е ориентирал Богоев да търси тяхното съдействие, подозираха го в изнудване. Богоев беше предупреден, че таксите за съдействието на двамата са предметни, бутилка марково шампанско от качествена предвоенна реколта и консерва с черни трюфели - зад едната врата, бонбониера „Линдт” и козметика „Ланком” - зад другата. Уреждането на въпроса с приемния час му отне почти седмица молби, ухажвания и уговорки. Наложи се всеки ден следобяд да се прибира в провинцията за да придвижва документация, чакаща подписа му. И сутрин да пътува отново за София, за да чака пред заветния кабинет. В сравнение с тази проточила се седмица фактическото решаване на казуса отне не повече от пет минути.
Министърът седеше зад бюрото си, мрачен, с жълтеникаво лице и възсини устни, напомняше мъж на средна възраст от етноса. Изслуша мълчаливо казуса на „Вакханка”, сложил небрежно молбата за разрешително пред себе си. Богоев изложи и последния си довод, млъкна, министърът не реагираше по никакъв начин. Тогава заместник- директорът извади с не много сигурна ръка незапечатания плик от чантата си, сложи го на бюрото върху молбата. Министърът отгърна плика, провери петцифрената сума и без да реагира, го плъзна в полуотвореното чекмедже на бюрото си. Богоев си даде сметка, чекмеджето беше полуотвoрено още при влизането му. Мрачният мъж разписа опашато разрешителното и отпрати молителя за печат и изходящ номер в деловодството.
Законите на диалектиката се потвърждаваха, независимо от промени в идеология и икономика, защото количествено - качествените съотношения са природни закони. Оставаше човек да ги помни и да се съобразява с тях.
