Георги Стоянов

Беше възтъмно, утрото едва, едва се прозяваше на изток, когато напуснахме селото. Ботушите ни газеха мокрите стърнища и обраните пипери. Не бяхме изминали много път, когато до ушите ни достигна незабравимото, галещо слуха: път-пъдък, път-пъдък. Възбуда пропъди остатъците от дрямка. Сетерите застанаха мирно, търсеха да разберат къде се крие горкото пиле, за да го връхлетят. Заредихме пушките. Афра застана мирно като по команда пред стопанина си, вирна опашка. Като че ли искашеда каже: внимание, не ми пречете.
Климент Раков нетърпеливо приближи, хванал с две ръце ижовкта си. Дали сивото пиле чу стъпките ни? Съгледа ли приближаващия си враг на четири крака? Афра шавна с лапа и птичето изхвръкна. Догони го изстрелът на Раков, сетерът намери в буренаците падналото птиче. Налапа го, описа няколко кръга, сякаш за да покаже трофея си. После покорно го пусна в краката на ловеца.
Слънцето се подаде иззад вековните дъбици. За кой ли път Афра зае обичайната си поза, напрегна се като лък, преди да пусне стрелата. Едната й лапа бе леко вдигната, сякаш се канеше да се здрависа с дивеча. Миг - и ято яребици литнаха като разпилени мисли. Кучето ги погна, плякаха изстрели, две-три птици тупнаха на земята. Афра ги намери, налапа ги една по една и усърдно ги достави на Климент.
Малко преди обяд се озовахме в рядка кория. Посрещна ни тръпчив дъх на попарена от сланите заруменяла тетра. Свраки почнаха да прелитат от дъб на дъб и с истеричен крясък предупреждаваха горските обитатели да бъдат нащрек, че приближава дебнещ душманин. Свраките са гастрономи, познато ни е докъде стига тяхното коварство и жестокост. Напролет търсят гнезда на яребици и пъдпъдъци, нападат ги и изпиват яйчицата им или пък поглъщат малките, ако вече са се изчупили. Ловците не обичат това летящо кречетало, което пък от своя страна не скрива цялата си ненавист към нас
Наказваме ги по своему: докато напролет рожбите им имат жълтичко на устата, някои ловци се катерят по каваците, достигат гнездата им. Ловят едно по едно бецпомощните сврачета и отсичат крачетата им. С тях се отчитат за точки пред Ловнорибарския съюз.
Натъркаляхме се на меката поляна да починем след дългия преход. Раков - красив мъж с едва забележима брадица, боднал фазаново перо на шапката си - подпираше гръб на дъбичката, по която тичаха червени мравки. Времето течеше в сладки приказки, вицове, смях. Раков нападна Петър Барака, че преди време, когато сетерът му станал късоглед, го закарал на очен лекар, да му коригират очите. Но и с очила кучето му трудно различавало заек от бурсук. Барака отвърна побърза да отвърне на удара с удар: прехвалената Афра била стара мома, която флиртувала от време на време с неговия сетер Черниш.
Кучетата лежаха пред нас, уморено пъхтяха.
По едно време Раков се изправи и започна да се оглежда. Афра не се виждаше никаква.
- Разглезената си мома ли търсиш? - подсмя се Барака. Да не е отишла на танци в гората с моя помияр.
Наистина я нямаше. Накъде бе ударила Афра, никой не бе забелязал. Раков пъхна два пръста в уста и пронизително изсвири. Афра познаваше тоя сигнал и ето, появи се в долния край на ливадите. Зад нея заклинка Черниш. Странно, кога се бяха запилели нататък двете кучета и как така никой не забеляза тяхното уединяване далеч от очите ни?
- Клименте, май че сватба ще правим ние с тебе. Ще се сватосваме - каза Барака.
- Да бе, да, когато си видиш ушите без огледало - ядоса се нашият колега. - Твоят
Черниш може само на сън да има моята Афра.
Речено е, голям залък глътни, голяма дума не издумвай.
Защото се случи нещо интересно: долу в ливадата Афра и Чернищ начеваха някаква странна игра на ухажване. Раков отново изсвири, сетерът му се ослуша, тръгна към нас, повикана от господаря си, но спря, разколебана. Вдигна глава, отпусна я и почна да души и закача Черниш. Поблизваха се взаимно. Афра се държеше като пубертетка, която за пръв път я жарва любовна тръпка. Мъжкарят я обязди заднешком, тя изви глава и отново го близна по муцуната.
И играта продължи.
Раков не беше на себе си. Изсвири отново. Афра се сепна, обърна се и го потърси с очи. Тръгна. Бараковият Черниш се посурна подире й, разтърсен от неудържима страст.
- Ама че курва! - изломоти нашият колега. - Ще те науча аз тебе, почакай…
В ловната ни група имаше медик. Професор. Гинеколог. Той се обърна към Климент:
- Остави ги да се любят.
- Аха, ще я оставя да забременее от помияра на Барака, а сетне ти да я разраждаш, така ли? Мерси, професоре. Ще я поздравя сега с едно бренеке, да ме запомни.
- Не си игтрай согъня - застана пред него Барака. - Ако улучиш Черниш, ще ти конфискувам пушката.
Климент Раков се отстрани, дръпна предпазителя. Прицели се, полека натисна спусъка. Екна тъп изстрел. Афра, която бе приближила, изведнъж подскочи, сякаш стъпи върху жар. Завъртя се около опашката си, какво бе изгубила, та го търсеше? Главата й бе обърната към нас. Полека се свлече на земята. Виеше от болка. Драпаше, влачеше туловище, но силите й свършваха. Успя да се досурне до поляната, следвана от Черниш. Бараковото куче не искаше да се отдели от нея. Бе запомнило ласките й, навярно очакваше да се подновят. Не, нямаше ответ, Афра рухна в краката на сайбията си. Черниш я облизваше състрадателно, с неотстъпна преданост. Приятелката му го гледаше с изпъкнали, влажни очи, положила кафява глава върху ботушитге на Раков. Той гледаше ням, смутен. С все сила ритна Черниш.
- Ти, мръснико , с кого се залисваш, а? С кого си се захванал, негоднико!
- Раков, забранявам ти да пипаш Черниш! Той се показа като истински кавалер, ами ти, ти какъв си?

Ние мълчахме стъписани. Климент стърчеше като фотомодел над издъхващата Афра. Бе застинал в блендата на угасващите й очи. В обедната тишина до нас достигна мирис на пърлена козина. Кучетата, налепени от бутраци, бяха сврели опашки между задните си крака, попарени от страх. Черниш отново приближи, скимтейки. Бе сврял опашка между задните си крака.
- Хайде, моето момче, прости се с гаджето си - погали го по врата Барака.
- Лошо, много лошо - каза гинекологът. Той откри раната от бренекето, поклати глава: - Няма спасение, изстрелът е смъртоносен.
Станаха да продължим лова. Денят се сви, запълзя като устрелената Афра.
Раков разглоби пушката си, напъха я в калъфа. На висулките му пружеха крака два пъдпъдъка и три яребици. Най-неочаквано той се наведе, взе Афра на ръце и я понесе надолу към полския път.
Отдалечаваше се. Вместо Афра, която винаги подскачаше около него и пред него по време на лов, замаяна от свободата си, сега го следваше скъсената му, уморена сянка.

По дъбиците кацаха чернобели като съдбата свраки. Надаваха истерични крясъци и ние разбирахме смисъла на тяхната тревога: „Бягайте и се крийте, пилета и зайци, в гората ходят и дебнат двукраки сеячи на смърт.”