Георги Стоянов

ЯГОРИДА

Хубава дума, звучна, но какво означава?
Трябваше да мине време, за да проумея смисъла й. Когато спрете да се грижите за асмата пред къщи или за лозето в градината. Не зарязвате на пролет лозичките, не ги пръскате с препарати през лятото, не ги напоявате при засушаване. Вярно е, потъмнелите от студ и мъгли пръчки се разлистват, дори пускат едва забележим цветец. Вегетацията е буйна, неудържима, но идва ден когато забелязвате, че гроздовите зърна не наедряват. Липсата на грижи е смутила движението на соковете, фотосинтезата е спряла. Лозичките са отрупани с плод - дребен, кисел, който не узрява. Дори косовете не посягат на него.
Ягорида е нападнала растенията. Техният плод не може да даде вино. Остава ситен, невкусен, трепка и се люшка като евтини обеци върху шийките на лозовите пръчки. Дори ледът не успява да заличи изродения плод.
Ягоридата тържествува: тя е нанесла смъртоносен удар върху благородната, силната лоза, объркала е развитието й, прекършила е устрема й. За да се възроди отново лозата, са нужни много усилия, любов, нелек труд.
И в живота е така: ако лишим подрастващите - и не само тях - от грижи и обич, те престават да растат духовно. Източват ръст, пускат мустачки, избуяват, но не допринасят никаква полза за обществото.
Ягоридата означава разпадане, краят на едва започнали важни качествени промени в живия организъм. Промени - към по-добро. Но те никога няма да се състоят.

РЕЧНИ КАМЪЧЕТА

Като деца обичахме да газим реката. През лятото тя изтъняваше и ние гледахме как се стрелкат рибките. Не можехме да ги уловим и търсехме цветни камъчета. Сини, зеленикави, жълти, черни - голямо разнообразие на цветове и големина. Пълнехме джобове и под сянката на ореха вадехме находката си, гледахме кой колко цветни знаци е спечелил.
Всеки човек си има своя житейска река. В началото тя е пълноводна, неудържима, но с годините течението й отслабва, на места се появяват пясъчни островчета. Моята река тече покрай единия бряг само, обкантена от зелена трева. Коритото е широко, но застлано с тиня и разни навлеци. Цветните камъчета са нашите спомени и преживелици. Помним ги. Те стоят будни в дъното на паметта и напомнят колко прости, обикновени радости са пъстрили дните ни. Колко много радост са ни доставяли съвсем обикновени неща, които сме търсели в коритото на отредения ни земен живот.

АКО ДУШАТА МИ НЕ ВЪЗРАЗЯВА

Сашо Халилов се пресели в Конуш преди много години. Срещаме се често. Веднъж стана дума за „повторния му живот” - пренасянето му от Лъки в полското село Конуш. Попитах го не изпитва ли носталгия към Родопа, към света на неговото детство.
Той ме погледна малко учудено и каза:
- Мило ми е гнездото, от което излетях, ама знаеш ли… те и птиците не се завръщат в старите си гнезда, градят нови всяка пролет. Ние тук си направихме яки къщи, тук се родиха нашите деца и внуци… И така - чуждото, непознатото стана свое, наше. Умът човешки може да приеме промяната, но ако душата не е съгласна, дърпа се, промяната още не може да сгрее сърцето. Щом душата приеме, разбере я, тогава работите стават истински.

ЖИВЕЙ БАВНО

Четох някъде: в Далечния изток имало философско учение, което проповядавало хората да живеят бавно, за да са щастливи. Неволно се сещам за времето на младостта ни, когато четяхме една книга, в която героят съветваше хората да живеят бързо, защото нелепа болест може да ги усмърти и да си отидат неживели-нелюбили. И ние, моето поколение, бързахме да живеем. Не за себе си, а заради родината си. Включвахме се доброволно в младежки бригади, строяхме заводи, шосета, градяхме училища и читалища. Една чудна гордост топлеше сърцата ни: родината искаше от нас самоотверженост, и ние я подарявахме. Живеехме скоростно не за себе си. Ние градяхме новата й красота, тя пък изграждаше нас.

Месеци наред БТВ предаваше забавно шоу „Гласът на България”. Красиви момичета излизаха да опитат късмета си, да станат звезди. Гласът на България се представяше от млади хора, които даваха израз на дарбите си на… чужд език. Още неукрепнали, не усвоили както трябва родния си език, те наизустяваха песни на западни рокпевци, имитираха ги с отчаяна дързост. И така разбрахме, че Гласът на България може да се сложи под миндера и да звучи на чужд език. Такава нелюбов и пренебрежение към своето, родното не бяхме виждали. Само две момичета се осмелиха да пеят български песни и публиката справедливо ги забеляза и награди.
Отродителството, бягството от родното са в ход. Нашето не струвало, трябва да живеем с чуждото, ако искаме да получим все пак някакво признание.
Между впрочем навярно и организаторите на състезанието са наложили такъв регламент - да се пробват певците на английски. Та нали пренебрежението към всичко българско вече не е мода, а новопръкнала се традиция, официална политика. Децата безропотно са приели условията на фамозния конкурс. Ивана, Маричков, Миро и Мария - ръководители на гласовитите отбори раздадоха чували с комплименти и колегиално умиление на кандидатите за телевизионни звезди.
И така, китайското учение или съвет да живеем на бавни обороти не засяга нашенските нрави. Ние се прекланяме пред високоскоростния живот и оглушителните децибели на чуждото.